Криминале

41

Изчаках нощта, отидох с колата до мястото и паркирах отпред. Хубав квартал. Определението за хубав квартал е: място, в което не можеш да си позволиш да живееш. Ударих глътка водка, измъкнах се от колата, заключих вратата и се запътих към жилищната сграда. Натиснах звънеца с името Дежа Фаунтин. Чу се приятен, леко остър глас:

— Да?

— Търся Дежа Фаунтин. Отнася се за Червеният Врабец. Изпраща ме Еймъс Редсдейл. Името ми е Ник Билейн.

— Господине, не знам, за какво говорите.

— По дяволите.

— Какво?

— Нищо. Прекараха ме…

— Само се пошегувах с теб, Ники. Влез, моля.

Чу се силно бръмчене. Натиснах входната врата. Тя се отвори. Тръгнах по плюшения килим и стигнах до апартамент номер девет. Що за цифра? В нея сякаш имаше нещо опасно. Но и без това повечето цифри ме плашеха. Харесвах само три, седем и девет или комбинациите от тях.

Натиснах звънеца. Чух стъпки. После вратата се отвори. Тя беше страхотна. С червена рокля. Зелени очи. Дълга тъмнокафява коса. Млада. Класа. Задник. Аромат на джоджен. Устните й се усмихваха.

— Господин Билейн, влезте, моля.

Последвах я вътре. Някой опря в гърба ми твърд предмет.

— Замръзни копеле! Без ръцете! Тях ги вдигни нагоре! Я да видим дали можеш да стигнеш тавана, копеле!

— Да не си черен? — попитах.

— Какво?

— Само чернилките казват „копеле“.

Той ме пребърка. Намери пистолета ми и го взе.

— Добре, а сега можете да се обърнете, господин Билейн.

Обърнах се и го погледнах. Едър тип, но бял.

— Но ти си бял — казах аз.

— И ти — каза той.

— Е, значи наистина съм копеле.

— Това си е твоя работа. Ще си получиш пистолета като си тръгнеш.

Последвах Дежа в съседната стая. Тя ми посочи един стол.

Стаята беше голяма. И студена. Витаеше заплаха.

Дежа се разположи на канапето, извади една пурета, освободи я от целофана, прекара леко език по нея, отхапа края й, запали я и изпусна една страшно секси струйка син дим. Тя впи в мен зелените си очи.

— Разбрах, че търсите Червеният Врабец.

— Да, за един клиент.

— Кой е той.

— Това е поверителна информация.

— Чувствам, че с вас можем да станем добри приятели, господин Билейн, много добри приятели.

— Наистина ли?

— Вие сте красив мъж, по свой начин, трябва да го знаете. Имате вид, че умеете да живеете. Това ви придава чар. Повечето мъже въобще не могат да живеят, те просто се скапват.

— Така ли?

— Можеш да ме наричаш Дежа.

— Дежа.

— Ъмммм… защо не дойдеш да седнеш до мен?

Отидох и се отпуснах на канапето до нея. Тя се усмихна.

— Нещо за пиене?

— Става. Имаш ли скоч и сода?

— Бърни — каза тя, — скоч със сода, моля.

Само след секунда в стаята влезе копелето, дето ми беше взело пистолета. Той сложи питието пред мен на масичката за кафе.

— Благодаря, Бърни.

Той се обърна и изчезна.

Опитах от скоча. Не беше лошо. Не беше лошо.

— Господин Билейн — каза тя, — казаха ми да ви предам, че трябва да забравите за Червеният Врабец.

— Никога не оставям недовършен случай, освен ако това не е желанието на клиента ми.

— Този ще го оставите, господин Билейн.

— Ъ-ъ.

— Пречи ли ви, че пуша.

— Ъ-ъ.

— Искате ли да си дръпнете?

— А-ха.

Дежа ми подаде пуретата. Дръпнах здраво, поех дълбоко дима, изпуснах го и й я върнах. За момент стаята си беше наред, после стените започнаха леко да се местят, килимът се надигна и падна обратно. Пред очите ми просветна лъч синя светлина. В следващия миг устата й беше върху моята. Тя ме целуна и се отдръпна. Засмя се.

— От колко време не си бил с жена, Билейн?

— Не мога да си спомня…

Тя се засмя и устата й отново се озова върху моята. Отдавна не ми се беше случвало. Езикът й се плъзна в устата ми като змия. Цялото й тяло напомняше за змия.

Тогава чух стъпки, последва ги глас:

— СПРЕТЕ!

Беше Бърни. Той стоеше пред нас с по един пистолет във всяка ръка. В единия от тях разпознах своя.

— Добре, Бърни, добре — казах.

Бърни дишаше така тежко, сякаш в стаята нямаше кислород. Той гледаше втренчено Дежа. Очите му бяха замъглени.

— ДЕЖА — каза той, — ЗНАЕШ, ЧЕ ТЕ ОБИЧАМ! ЩЕ ГО УБИЯ! ЩЕ УБИЯ И ТЕБ! ЩЕ УБИЯ И СЕБЕ СИ!

Бях заел идеално положение. Замахнах с десния крак и го уцелих право в чатала. Той извика и падна, като се държеше за слабините. Вдигнах пистолетите, прибрах своя в кобура, а другия хванах с дясната ръка. С лявата ръка изправих Бърни и го стоварих на един стол. Дръпнах главата му за косата назад, докато устата му се отвори. После пъхнах вътре дулото.

— Посмучи го малко, приятелче, докато реша какво ще правя.

От гърлото му се откъсна гълголене.

— Не го убивай! — каза Дежа. — Моля те, не го убивай!

— Какво знаеш за Червения Врабец, копеле? — го попитах аз.

Той не отговори.

Натиках пистолета още по-дълбоко в устата му. Той се изпърдя. Силно. И миризливо. Измъкнах пистолета от устата му и го блъснах на пода.

— Това беше отвратително! Повече не го прави!

Обърнах се и погледнах Дежа.

— Той има ли си стая?

— Да.

Погледнах Барни.

— А сега си върви в стаята и стой там, докато не ти кажа да излезеш!

Той кимна.

— Тръгвай — му казах аз.

Той се изправи на крака, спусна се и сви зад вратата.

Скоро чух звук от затваряне на врата.

Дежа си беше изгасила пуретата. Вече не се усмихваше.

— Добре, скъпа — казах аз, — да се върнем докъдето бяхме стигнали.

— Не искам.

— Какво? Защо? Беше си вкарала езика до половината на тръбопровода ми.

— Страх ме е от теб, ти си прекалено жесток.

— Но той каза, че ще те убие, не го ли чу?

— Той вероятно не го мислеше.

— Не разчитай на „вероятно“, когато са преплетени любов и пистолети.

Дежа въздъхна.

— Тревожа се за Бърни. Той седи сам-самичък в стаята си.

— Няма ли си телевизор? Кръстословици? Или книжка с комикси?

— Моля ви, господин Билейн, моля ви, вървете си!

— Скъпа, искам да достигна до дъното на тази работа с Червеният Врабец.

— Не тази вечер… не тази вечер.

— Тогава кога?

— Утре вечер. По същото време.

— Изпрати Бърни на кино или на нещо такова.

— Добре.

Пресегнах се, взех си питието и го пресуших. Оставих я на канапето с поглед вторачен в килима. Затворих вратата след себе си, тръгнах надолу по коридора, излязох през входната врата и отидох при колата. Влязох вътре и запалих двигателя. Почаках да загрее. Нощта беше топла и лунна. А аз все още бях надървен.