Криминале

22

Събудих се потиснат. Погледнах към тавана, по-скоро към пукнатините по тавана. Видях бизон, който прегазваше нещо. Стори ми се, че прегазваше мен. После видях змия със заек в устата. Слънцето проникна през цепнатините на транспарантите и образува свастика върху корема ми. Задникът ме засърбя. Да не би отново да се обаждаха хемороидите? Вратът ми беше схванат и в устата си имах вкус на прокиснало мляко.

Станах и отидох в банята. Мразех да поглеждам в това огледало, но го сторих. И видях само поражение и униние. Тъмни торбички висяха под очите ми. Малки, страхливи очички, очички на гризач, уловен от гадния котак. Плътта ми изглеждаше сломена. Сякаш не искаше повече да бъде част от мен. Провисналите ми веждите бяха заплетени, видът им беше налудничав — побъркани малки косъмчета. Ужасно. Изглеждах отвратително. Дори нямах сили да се изсера. Абсолютно се бях запекъл. Отидох до тоалетната да се изпикая. Прицелих се хубаво, но то някак си кривна настрани и се разплиска по пода. Опитах да се прицеля наново и опиках цялата тоалетна чиния, тъй като бях забравил да я вдигна. Откъснах парче тоалетна хартия и започнах да бърша. Почистих чинията. Хвърлих хартията в тоалетната и пуснах водата. Отидох до прозореца, погледнах навън и видях котешки лайна на съседния покрив. После се обърнах, намерих си четката за зъби и стиснах тубичката с пастата. Излезе прекалено много. Пастата мудно се пльосна върху четката и оттам падна в мивката. Беше зелена. Приличаше на зелен червей. Боднах пръста си в нея, сложих малко на четката и започнах да си търкам зъбите. Зъби. Какво идиотско нещо бяха и те. Трябваше да се храним. И да го правим отново и отново. Бяхме отвратителни същества, обречени да служим на мръсните си малки нуждици. Да ядем, да пърдим, да се почесваме, да се усмихваме и да честваме празници.

Приключих с миенето на зъбите и се върнах в леглото. Не ми беше останала капчица сила, никаква живинка. Бях кабарче, бях парче линолеум.

Реших да остана в леглото до обяд. Може би дотогава половината свят щеше да е вече мъртъв и на човек да му е наполовина по-леко да го понесе. Може би ако станех на обяд щях да изглеждам по-добре и да се чувствам по-добре. Познавах един тип, който не беше срал дни наред. Накрая просто експлодира. Наистина. От корема му се разхвърчаха лайна.

Тогава телефонът иззвъня. Оставих го да си звъни. Никога не го вдигам сутрин. Той иззвъня пет пъти и спря. Ето. Бях сам сдс себе си. И както отвратително се чувствах това беше по-добре отколкото да бъда с някой друг, с който и да е друг, с всички онези там вън и жалките им циркаджийски номерца. Придърпах завивките до брадата си и зачаках.