Криминале

12

Пропътувах магистралата до края. Стигнах в Сан Педро. Тръгнах надолу през Гефи, завих наляво по Седма, минах няколко преки, завих надясно по Пасифик, продължих на долу, видях един бар — „Жадната свиня“, паркирах и влезнах. Вътре беше тъмно. Телевизорът беше изключен. Барманът беше възрастен, някъде към осемдесетте, целият бял — бяла коса, бяла кожа, бели устни. Вътре седяха още двама тебеширенобели старци. Сякаш кръвта и у тримата беше спряла да тече. Напомняха ми за хванати в паяжина, изсмукани, изсъхнали мухи. Не се виждаха никакви питиета. Никой не помръдваше. Бяла неподвижност.

Стоях на вратата и ги наблюдавах.

Накрая бармана издаде звук:

— Еч…?

— Да сте виждали Синди, Селин или Червеният Врабец? — попитах аз.

Те само ме изгледаха. Устата на един от клиентите се сви в малка влажна дупка. Той се опитваше да проговори. Не успя. Другият се пресегна и си почеса топките. Или мястото, където те някога са били. Барманът остана неподвижен. Той приличаше на мукавена изрезка. Стара. Неочаквано се почувствах млад.

Отидох и седнах на един стол пред бара.

— Има ли шанс да получа нещо за пиене? — попитах аз.

— Еч… — каза барманът.

— Водка, без лимон.

Абе подритнете четири-пет минути в задника и забравете за какво е ставало дума. Точно толкова му трябваше и на бармана, за да ми донесе питието.

— Благодаря — казах, — а сега ми направете, моля ви, още едно, докато сте все още в движение.

Ударих една глътка. Не беше лошо. Явно той имаше дълга практика.

Другите двама старци си седяха и ме наблюдаваха.

— Чудесен ден, а, момчета? — казах аз.

Не отговориха. Стори ми се, че не дишаха. Не трябва ли да погребваме мъртъвците?

— Слушайте, момчета, кога за последен път някой от вас е смъквал женски пликчета?

Един от старците се обади:

— Хе, хе, хе, хе!

— О, снощи, а?

— Хе, хе, хе, хе!

— Добре ли беше?

— Хе, хе, хе, хе!

Започнах да се потискам. Животът ми беше в задънена улица. Имах нужда от нещо, проблясък, магия или някаква подобна щуротия. А ето какво правех — разговарях с мъртъвци.

Приключих с първото си питие. Второто беше готово. Тогава влязоха двама типа с чорапи на главите.

Обърнах второто питие.

— Хайде момчета! И без глупости! Портфейлите, пръстените и часовниците на бара! Веднага! — изкрещя единият от новодошлите.

Другият скочи на бара и се спусна към касовия апарат.

Заблъска го.

— Хей! Как се отваря тоя шибания?

Той се огледа и видя бармана.

— Хей, дядка! Ела тук и го отвори!

Той насочи пистолета си към него. Изведнъж се оказа, че барманът можел да се движи. За миг вече беше при касата и я отвори.

Другият тип прибираше в една торба нещата, които бяхме оставили на бара.

— Вземи кутията с пурите! Под бара! — изкрещя той на другаря си.

Оня зад бара тъпчеше в една торба парите от касата.

Той намери кутията с пурите. Беше пълна. Мушна я в торбата и скочи на бара.

За миг и двамата спряха.

— Нещо полудявам! — каза оня дето беше скочил на бара.

— Забрави тая работа, тръгваме! — каза другият.

— Откачам! — изкрещя първият. Той насочи пистолета си към бармана. Изстреля три куршума. Всичките в стомаха. Старецът се разтресе три пъти и падна.

— Шибан глупак! Защо го направи? — изкрещя партньорът му.

— Не ме наричай глупак! Ще те убия! — изкрещя той, обърна се и насочи пистолета си към него. Но вече беше късно. Куршумът мина през носа и излезе през тила му. Той се строполи и събори един стол със себе си. Другият тип излетя през вратата. Броих до пет и го последвах. Когато напуснах заведението двамата старци бяха все още живи. Поне така мисля.

След секунда вече бях в колата си. Бързо потеглих, изминах една пряка, свих надясно и тръгнах по една задна уличка. Намалих и продължих. Тогава чух сирената. Запалих цигара със запалката от таблото и включих радиото. Намерих някакъв рап. Въобще не разбирах за какво пеят тези момчета.

Не знаех дали да се върна у дома или да отида до офиса. Накрая се озовах в един супермаркет с пазарска количка пред себе си. Купих пет грейпфрута, печено пиле и малко доматена салата. А също така половинка водка и тоалетна хартия.