Криминале

6

На следващия ден се стегнах и се върнах в офиса. Все пак, какво е един детектив без офис?

Отворих вратата и кой мислите седеше зад бюрото ми? Не Селин. Не и Червеният Врабец. А Маккелви. Той ми пусна една мила, лицемерна усмивчица.

— Добро утро, Билейн, разкарваш ли си ташаците?

— Защо питаш? Да не искаш да им метнеш едно око?

— Не, благодаря.

После той почеса своите и се прозя.

— Е, Ники, момчето ми, наемът ти за следващата година беше предплатен от един тайнствен благодетел.

Лейди Смърт, каза някакъв глас в главата ми, си играе с теб.

— Някой, когото познавам ли? — попитах аз.

— Заклех се в честта на майка си да запазя тайна.

— В честта на майка ти? Тя си е играла с повече пуешки шийки от касапина на ъгъла!

Маккелви се изправи зад бюрото.

— Спокойно — казах му, — или ще те правя инвалид.

— Не обичам да се занасят с майка ми.

— Защо не? Половината град го е правил.

Маккелви заобиколи бюрото и се запъти към мен.

— Ела по-близо — казах аз, — и ще ти завра главата в задника.

Той спря. Когато съм ядосан изглеждам страшен.

— Добре — казах аз, — подскажи ми. Този благодетел… беше жена, нали?

— Да. Да. Никога не съм виждал такава сладурана!

Очите му се изцъклиха, но те винаги са си били такива.

— Хайде, Мак, подскажи, кажи ми нещо повече…

— Не мога. Обещах. Заклех се в честта на майка си.

— О боже — изстенах аз. — Добре, разкарай се от тук, наемът ми е платен.

Маккелви се затътри бавно към вратата. После ме погледна през лявото си рамо.

— Добре — каза той, — но поддържай местенцето чисто и подредено. Никакви купони, никакъв хазарт и никакви мръсотии. Имаш една година.

Той стигна до вратата, отвори я, затвори я и си отиде.