Криминале

20

Трябваше да помисля върху това. Трябваше да помисля върху всички тези неща. Те по някакъв начин се връзваха: космосът, смъртта, Врабецът, мъртъвците, Селин, Синди, Бас. Но не можех съвсем ясно да съединя отделните парченца. Поне засега. Слепоочията ми започнаха да пулсират. Трябваше да изляза.

Стените в офиса не ми подсказваха никакъв отговор. Започнах да се побърквам, представих си, че съм в едно легло с лейди Смърт, Синди и Джини Нитро, всичките заедно. Е, това вече беше много. Сложих си бомбето и излязох.

Отидох на хиподрума. „Холивуд Парк“. Наоколо нямаше нито един жив кон. Всички бяха на „Оук Трий“. Надбягванията се предаваха на монитор и човек можеше да заложи както обикновено.

Взех ескалатора нагоре. Някакъв тип зад мен се блъсна в един от задните ми джобове.

— О, съжалявам — каза той. — Извинете ме.

Винаги си носех портфейла в левия преден джоб. Човек се учи, човек се учи. С времето.

Минах край „Търф Клуб“. Надникнах. Банда старци. С пари. Как ли се чувстваха? И колко му трябваше на човек? И какво значение имаше всичко това? Всички умирахме разнебитени, а повечето от нас така и живееха. Това беше една омаломощаваща игра. Дори само да успееш да си обуеш обувките сутрин беше вече победа.

Отворих вратата и влязох в клуба. Вътре стоеше пощальонът и пиеше кафе. Отидох при него.

— Кой по дяволите те пусна тук? — го попитах аз.

Лицето му беше безформено. Отекло.

— Билейн — каза той, — ще те убия.

— Не трябва да пиеш кафе — казах аз, — нощем няма да можеш да спиш.

— Ще те очистя, Билейн, дните ти са преброени.

— Кой смяташ, че ще спечели в първото надбягване? — го попитах аз.

— Кучешките уши.

— Ето — подадох му два долара, — бъди щастлив.

— Хей, благодаря, Билейн!

— Забрави — казах аз и си тръгнах.

Нещо винаги преследва човека. То не може да бъде умилостивено. И никога няма почивка.

Направих компромис и си взех голямо кафе.

— Кой смяташ, че ще спечели в първото надбягване, Билейн? — ме попита сервитьорката.

— Не мога да ти кажа, защото всичко ще провалиш.

— Благодаря ти, отрепко.

Дръпнах през бара бакшиша, който й бях оставил и си го мушнах в джоба. Намерих място близо до екрана, седнах и отворих „Рейсинг Форм“. Тогава чух зад себе си глас.

— Тези два долара няма да те спасят, Билейн. Свършено е с теб.

Беше пощальонът. Станах и се обърнах.

— Тогава ми ги върни!

— Не става, човече!

— Ще ти надуя тъпия задник! — му казах.

Той се усмихна и се приближи. Усетих как острието допря корема ми. Беше само върха му, той беше прикрил с пръсти останалата част.

— Тук са петнадесет сантиметра и с удоволствие бих ги намушкал в тъпото ти, тлъсто шкембе.

— Защо днес не си на работа? Кой по дяволите разнася пощата!

— Млъкни! Опитвам се да реша дали да те убия или да не те убия.

— Приятелю, имам десет долара за теб, за да заложиш на Кучешките уши.

— Колко?

— Двадесет долара.

— Колко?

Усетих как върха на острието бодна кожата ми.

— Петдесет долара.

— Добре, бръкни в портфейла си, изкарай петдесет долара и ги мушни в предния джоб на ризата ми.

Чувствах как потта се стича зад ушите ми. Изкарах портфейла от предния си ляв джоб, измъкнах петдесетдоларова банкнота и я мушнах в джоба му. Усетих как върха на ножа се отдръпна.

— А сега, седни, отвори си вестника и започвай да го четеш.

Така и направих. Тогава усетих как върха на острието бодна тила ми.

— Бъди щастлив — каза той.

После си замина.

Седях и си допих кафето. После станах и излязох. Взех ескалатора надолу отидох на паркинга, качих се в колата и си тръгнах. Е, някой дни просто не ти върви. Отидох в Холивуд, паркирах и влязох в едно кино. Купих си пуканки и безалкохолно и седнах. Филмът течеше, но аз не го гледах. Просто си дъвчех пуканките и си пиех питието. И се чудех дали Кучешките уши беше спечелил.