Криминале

29

Влязох и седнах на един стол пред бара. Барманът дойде.

— Здравей, Еди — каза той.

— Не съм Еди — му казах аз.

— Аз съм Еди — каза той.

— Ти да не се бъзикаш с мен?

— Не, ти се бъзикаш.

— Виж, барман, аз съм миролюбив човек. Сравнително нормален. Не си падам да мириша подмишници и не нося дамско бельо. Но където и да отида, някой веднага ме напада, не ме оставят намира. Защо става така?

— Мисля, че по някакъв начин го предизвикваш.

— Е, Еди, спри да мислиш и виж дали можеш да ми приготвиш двойна водка с тоник и малко лимон.

— Нямаме лимон.

— Не, имате. Оттук го виждам.

— Този лимон не е за теб.

— Така ли? А за кого е? За Елизабет Тейлър? Е, ако искаш тази нощ да си спиш в леглото, аз ще си получа лимона. В питието. Пронто.

— Така ли? К’во ще направиш? Кой ще ти помогне?

— Още една дума, пич, и ще имаш проблеми с дишането.

Той стоеше, гледаше ме и се чудеше дали да продължи. Премигна, после разумно се отдалечи и се зае с питието ми. Внимателно го наблюдавах. Нямаше никакви номера. Донесе ми питието.

— Шегувах се, господине, не понасяте ли майтап?

— Зависи как е поднесен.

Еди отново се отдалечи и застана при долния край на бара.

Вдигнах питието и го обърнах на един дъх. Изкарах една банкнота. Взех лимона и го изстисках върху нея. После увих банкнотата около лимона и го търкулнах по бара към бармана. Той спря пред него. Барманът го погледна. Бавно се изправих, раздвижих си малко врата, обърнах се и излязох. Реших да се върна в офиса. Имах работа. Очите ми бяха сини и освен мен никой друг не ме обичаше. Тръгнах като си тананиках любимата си мелодия от „Кармен“.