40

И така, на следващия ден отново бях в офиса си. Оставаше още една задача: да се намери Червеният Врабец. Никой не чукаше на вратата ми с нови ангажименти. Това беше добре. Време беше за равносметка, равносметка на свършеното. В общи линии, бях свършил доста от нещата, които си бях поставил през живота. Бях направил някои добри ходове. Не спях по улиците. Разбира се, много добри хора спят по улиците. Те не са глупави, просто не пасват на механизмите и потребностите на момента. А тези потребности постоянно се променят. Това е една безмилостна система и ако се случи да спиш нощем в собственото си легло, то това вече си е една победа над силите. Бях късметлия, но някои от ходовете, които бях направил не бяха изцяло плод на случайността. Но въпреки всичко светът си беше доста ужасен и често ми ставаше тъжно за повечето хора, които живееха в него.

Е, да върви всичко по дяволите. Извадих водката и ударих една глътка.

Често най-добрите моменти от живота са, когато човек не прави абсолютно нищо, просто размишлява над нещата, обмисля ги. Например, ако кажеш, че смяташ всичко за безсмислено, тогава то вече не е съвсем без смисъл, защото ти знаеш, че то е без смисъл и твоето знание за безсмислеността вече й придава известен смисъл. Нали разбирате? Оптимистичен песимизъм.

Червеният Врабец. Беше нещо като да търсиш Свещеният Граал. Може би тази вода беше прекалено дълбока за мен. И прекалено гореща.

Ударих още една глътка водка.

На вратата се почука. Свалих си краката от бюрото.

— Влез.

Вратата се отвори и на нея се появи кльощав дрипльо. Някаква миризма се носеше от него. Нещо като керосин. Не бях сигурен. Той имаше малки дръпнати очички. Тръгна към мен с рамото напред. Спря до самия ръб на бюрото и се наведе напред. Имаше лек тик на главата.

— Билейн — каза той.

— Може би — отвърнах.

— Имам нещо за теб.

— Добре — казах, — а сега се разкарай заедно с него.

— Спокойно, Билейн, знам паролата.

— Така ли? И каква е тя?

— Червеният Врабец.

— Кажи ми нещо повече.

— Ние знаем, че го търсиш.

— „Ние“, а? Кой сте вие?

— Не мога да кажа.

Станах, заобиколих бюрото и го сграбчих за предницата на жалката му риза.

— А ако те накарам да кажеш? Ако ти го измъкна?

— Не можеш. Аз не знам.

Някак си му повярвах. Пуснах го. Той едва не падна на пода. Заобиколих и отново седнах зад бюрото.

— Казвам се Еймъс — каза той, — Еймъс Редсдейл. Мога да те насоча към Врабеца. Искаш ли?

— Какво имаш?

— Един адрес. Тя знае нещо за Врабеца.

— Колко?

— Седемдесет и пет долара.

— Майната ти, Еймъс.

— Добре, не го ли искаш? Трябва да си ходя. Трябва да проверя какво става на хиподрума. Заложил съм на „дейли дабъл“.

— Петдесет кинта.

— Шестдесет — каза Еймъс.

— Добре, дай ми адреса.

Измъкнах три двадесетачки и той ми подаде едно листче.

Разгърнах го и прочетох написаното. То гласеше: „Дежа Фаунтин, ап. 9, 3234 „Радсън Драйв“, В.Л.А.“

— Виж какво, Еймъс, може да си написал тук каквато глупост си искаш. От къде мога да знам, че това ми върши работа?

— Просто отиди там, Билейн. Има смисъл.

— По-добре да е така, Еймъс, или се моли за задника си.

— Трябва да проверя какво става на хиподрума — каза той. После се обърна, отиде до вратата и излезе.

А аз останах, олекнал с шестдесет кинта и с листче в ръката.

Загрузка...