Криминале

49

Седях си в офиса. Мисля, че беше сряда. Нямах нови случая. Все още се занимавах с онази работа с Червеният Врабец, обмислях я и си пресмятах действията. Но най-доброто нещо, което можех да измисля, беше да се разкарам от града, преди да са изминали двадесет и пет дни.

Не става. Не можеха да ми разкарат задника от Холивуд. Аз бях Холивуд или това, което беше останало от него.

Чу се много учтиво почукване по вратата.

— Да — казах, — вмъквай се.

Вратата се отвори и се показа дребно човече, облечено цялото в черно, черни обувки, черен костюм, дори черна риза. Само вратовръзката му беше зелена. Лимоненозелена. Горилата му изникна зад него. Само дето горилите имат повече мозък.

— Аз съм Джони Темпъл — каза човечето, — а това е моят помощник, Люк.

— Люк, а? Кажи ми какво прави той?

— Каквото му кажа.

— Защо не му кажеш да се разкара?

— Какво има, Билейн, не харесваш ли Люк?

— А трябва ли?

Люк престъпи напред. Лицето му се изкриви, сякаш щеше да се разплаче.

— Не ме ли харесваш, Билейн? — попита той.

— Ти стой настрана, Люк — каза Темпъл.

— Да, стой настрана — казах аз.

— Ти харесваш ли ме, Джони? — попита Люк.

— Разбира се, разбира се! А сега, Люк, отиди при вратата и не пускай никой да влиза или да излиза.

— И тебе ли?

— Какво искаш да кажеш, Люк?

— И теб ли да не те пускам да влизаш или да излизаш?

— Не, Люк, мен ще ме пускаш да влизам и да излизам. Но никой друг. Не и докато аз не ти кажа.

— Добре.

Люк отиде и застана при вратата. Темпъл дръпна един стол и седна.

— Идвам от името на „Акме Екзекюшънърс“. Тук съм, за да ви инструктирам. Нашият търговски посредник, Харолд Сандерсън…

— Търговски посредник? Ти наричаш тоя тип търговски посредник?

— Един от най-добрите ни.

— Предполагам — признах аз, — виж това!

Аз посочих клетката, която висеше в ъгъла. Вътре беше червеното канарче.

— Той ми го продаде — казах.

— Хари може да продаде и кожата от гърба на мъртвец — каза Темпъл.

— Сигурно го е правил — казах аз.

— Това не е тема за разговор сега. Тук сме, за да ви инструктираме.

— Давай, но накратко.

— Не си забавен, Билейн. Дадохме ти назаем четири хиляди при петнадесет процента на месец. Това прави шестстотин долара. Искаме да сме сигурни, че си наясно с положението, преди да дойдем за парите.

— А ако ги нямам?

— Ние винаги вземаме по един или друг начин своето, Билейн.

— Да не чупите крака, Темпъл?

— Методите ни варират.

— А ако тези методи не успеят. Ще убиете ли човек за четири хиляди плюс лихвите?

Темпъл извади пакет цигари, изкара една и я запали със запалката си. След това бавно пое дима и също така бавно го издиша.

— Отегчаваш ме, Билейн.

После добави:

— Люк…

— Да, Джони?

— Виждаш ли червената птичка в кафеза?

— Да, Джони.

— Люк, искам да отидеш там, да извадиш птичката от кафеза и да я изядеш жива.

— Да, Джони.

Люк се запъти към кафеза.

— БОЖЕ, ТЕМПЪЛ, СПРИ ГО! СПРИ ГО! СПРИ ГО! — изкрещях аз.

— Люк — каза Темпъл, — промених решението си, не искам да ядеш тази птичка жива.

— Да я изпека ли първо, Джони?

— Не, не, просто я остави намира. Върни се и застани отново при вратата.

— Да, Джони.

Темпъл ме погледна.

— Виждаш ли, Билейн, ние винаги трябва да вземем своето по един или друг начин. И ако някой метод не проработи, ние се прехвърляме на друг. Трябва да се задържим в бизнеса. Знаят ни из целия град. Репутацията ни е известна навсякъде. Не можем да позволим нещо или някой да опетни тази репутация. Искам ясно да разбереш това.

— Мисля, че го разбрах, Темпъл.

— Добре. Първата ти падежна дата е след двадесет и пет дена. Инструктиран си.

Темпъл стана и се усмихна.

— Довиждане — каза той.

Обърна се.

— Добре, Люк, отвори вратата, тръгваме си.

Люк отвори вратата. Темпъл се обърна и ми хвърли един последен поглед. Вече не се усмихваше. След това си тръгнаха.

Отидох до клетката и погледнах червеното канарче. Боята беше започнала да пада и на места вече се показваше естественият жълт цвят. Беше хубава птичка. Тя ме погледна и аз извърнах поглед. Тогава тя тихо изпиука: „пиук“ и от това някак си се почувствах по-добре. Колко лесно можеш да зарадваш някого. Останалата част от света беше проблемът.