Криминале

15

На следващия ден бях в офиса си. Сякаш всичко беше навлязло в задънена улица. Нощта беше ужасна, опитах да се напия до такава степен, че да заспя. Но стените на апартамента ми бяха тънки. Чувах всичко, което ставаше у съседите…

— Хей, скъпа, тази шийка е пълна с бяла лепкава паста и някой трябва да й помогне да се освободи или ще си прасна една чекия!

— Това си е твой проблем, копеле.

— Но ние сме женени!

— Ти си прекалено грозен.

— Какво? Ъ? Никога не си ми го казвала.

— Току-що го реших.

— Ами, семето се е качило до ушите ми, скъпа! Трябва да направя нещо!

— Ще го направиш без мен, Джакхамер!

— Добре, добре. Къде е котката?

— Котката? О, не, копеле такова, не Тинкърбел!

— Къде е тази проклета котка? Само преди минута я видях!

— Да не си посмял! Да не си посмял! Не Тинкърбел!

Не успях да се напия така, че да заспя. Просто си седях и се наливах. Нямах късмет.

А сега, както вече казах, беше на другата утрин и аз си бях в офиса. Чувствах се абсолютно ненужен. Бях ненужен. Навън имаше милиарди жени и нито една от тях не се беше запътила към вратата ми. Защо? Бях бита карта. Бях детектив, който не можеше да разреши нищо.

Наблюдавах как една муха лази по бюрото и се готвех да я изпратя в небитието.

Тогава ми просветна!

Скочих.

Селин продаваше на Синди застраховка! Застраховка живот за Джак Бас! Те щяха да го премахнат и да направят така, че това да изглежда като естествена смърт! Играеха комбина! Бях ги хванал за топките. Е, бях хванал Селин за топките, а Синди — ами, на нея щях да й прикова задника. Джак Бас беше в опасност. А лейди Смърт искаше Селин. Само Червеният Врабец все още го нямаше. Но чувствах, че се приближавам към нещо. Нещо голямо. Извадих си ръката от джоба и вдигнах слушалката на телефона. После я оставих. На кого по дяволите смятах да се обадя? Знаех кое време е. А Джак Бас беше загазил. Трябваше да помисля. Опитах се да помисля. Мухата все още лазеше по бюрото. Свих един брой на „Рейсинг форм“, ударих силно и не улучих. Това не беше моят ден. Моята седмица. Моят месец. Моята година. Моят живот. По дяволите.

Седнах отново на стола. Роден да умре. Роден да живее като гонен заек. Къде беше девичият хор? Защо се чувствах така сякаш присъствах на собственото си погребение?

Вратата се отвори. И на нея се появи Селин.

— Ти — казах аз, — трябваше да си ги.

— Знам тази песен — каза той.

— Никога ли не чукаш?

— Зависи — каза Селин. — Имаш ли нещо против да седна?

— Да, но давай.

Той се пресегна към кутията ми с пури, извади една, свали й станиола, отхапа й края, извади запалка, запали я, дръпна и изпусна великолепна струйка дим.

— Тия работи ги продават, нали знаеш — му казах аз.

— А какво не се продава?

— Въздух. Но и него ще започнат да го продават. А сега, кажи какво искаш?

— Е, стари приятелю…

— Разкарай глупостите.

— Добре, добре… Ами, да видим…

Селин си качи краката на бюрото.

— Имаш хубави обувки — му казах. — Във Франция ли ги купи?

— Франция, Мранция, кой му пука?

Той изпусна още една струйка дим.

— Защо си дошъл? — попитах аз.

— Добър въпрос — каза той. — Изтрещя като гръм през столетията.

— „Изтрещя“?

— Не бъди толкова придирчив, за бога. Реагираш като човек, който е имал нещастно детство.

Прозях се.

— И така — каза той, — ето какво. Оклепал си я здравата поне по два параграфа. Нахлуване с взлом. И нанасяне на телесни повреди…

— Какво?

— Брустър е вече евнух. Ти му размаза топките с тази камера и сега те приличат на чифт сушени смокини. Вече може да пее ултрасопран.

— И?

— Ние знаем местонахождението на виновника, който нахлу с взлом и отне мъжествеността на Брустър.

— И?

— И е съвсем вероятно полицията да бъде осведомена.

— Имате ли някакви действителни доказателства?

— Трима свидетели.

— Цял отбор.

Селин си свали краката от бюрото, наведе се напред, приближи се към мен и ме погледна право в очите.

— Билейн, трябват ми на заем десет хилядарки.

— Разбрах. Разбрах! Изнудване! Ти, свиня такава! Изнудване!

Усетих, че започвам да се възбуждам. Чувствах се страхотно.

— Това не е изнудване, лайнар такъв. Просто те моля за заем от десет хиляди. Заем, разбираш ли?

— Заем? Можеш ли да ми дадеш някаква гаранция?

— Не, за бога.

Аз се изправих зад бюрото.

— Ти, нещастен охлюв! Да не мислиш, че ей така ще ти ех подложа?

Заобиколих бюрото и тръгнах към него.

— БРУСТЪР! — изкрещя той. — СЕГА!

Вратата се отвори и вътре с бавни крачки влезе старият ми приятел, Брустър.

— Здравейте, господин Билейн! — каза той с доста изтънял гласец. Но това въобще не го правеше по-малък. Той беше най-големият кучи син, който някога бях виждал. Върнах се зад бюрото, отворих чекмеджето и извадих четиридесет и пет милиметровия. Насочих го към него.

— Синко — казах аз, — това нещо може да спре и влак. Искаш ли да си поиграеш на туу-туу? Хайде, хайде, бе, туу-туу! Тръгни към мен! И аз ще те изкарам от релсите! Хайде, бе, туу-туу! Хайде!

Свалих предпазителя и се прицелих в масивния му търбух.

Брустър спря.

— Тая игра не ми харесва…

— Добре — казах аз, — а сега, виждаш ли онази врата, ей там?

— Ъ-хъ…

— Това е вратата на банята. Искам да влезеш там и да седнеш върху тоалетната чиния. Въобще не ме интересува дали ще си свалиш гащите или не. Но искам да отидеш там и да седиш на чинията, докато не ти кажа да излезеш!

— Добре.

Той отиде до вратата, отвори я, влезе и я затвори. Каква жалка маса застрашително нищо.

Тогава насочих четиридесет и петкалибровия към Селин.

— Ти — казах.

— Не се ебавай, Билейн…

— Винаги се ебавам. А сега, ти… отиди при момчето си. Хайде, веднага… действай!

Селин си загаси пурата и бавно тръгна към вратата на тоалетната. Вървях зад него и го побутвах с пистолета.

— Влизай вътре!

Той влезе и затвори вратата. Извадих ключа и заключих.

После се върнах при бюрото и започнах бавно да го бутам към вратата на тоалетната. Беше много тежко. Придвижвах се сантиметър по сантиметър. Беше ужасно. Трябваха ми десет минути, за да го избутам на пет метра. Допрях го плътно до вратата.

— Билейн — чух през вратата гласа на Селин, — пусни ни да излезем и ще приемем, че сме квит. Няма да ми трябва заем. Няма повече да те закачам. Брустър няма да те нарани. И ще се погрижа за Синди.

— Хей, скъпи — казах аз, — аз ще се погрижа за Синди! Ще й прикова задника!

Оставих ги там. Заключих вратата на офиса, тръгнах надолу по коридора и взех асансьора. Изведнъж се почувствах по-добре. Асансьорът спря на първия етаж и аз излизах на улицата. Дадох на първия просяк, който ме пресрещна, един долар. Казах на втория, че току-що съм дал на друг просяк един долар. На третия казах същото и т. н. Този ден дори нямаше смог. Вървях целенасочено напред. Бях вече решил какво ще обядвам: скариди и пържени картофки. Дори краката ми се движеха леко по тротоара.