Криминале

43

И така, на следващата нощ аз бях отново пред жилищната сграда. Обувките ми бяха лъснати и бях изпил само три или четири бири. Ръмеше ситен, малко злокобен дъждец. „Господ пикае“ казвахме като деца, когато валеше. Чувствах се уморен, искам да кажа, както външно, така и вътрешно. Искаше ми се вече да напусна играта. Исках да се оттегля. Да кажем, в някое местенце като Вегас. Ще се мотая около игралните маси и ще си придавам мъдър вид. Ще наблюдавам как глупаците издухват цели състояния. Това беше моята представа за добро прекарване на времето. Ще си почивам под слънцето, докато зиналият гроб ме очаква. Но, по дяволите, нямах никакви пари. И трябваше да открия Червеният Врабец. Натиснах звънеца на апартамент номер девет. Почаках. Натиснах го отново. Нищо. О, не. О, не, не, не. Не ми се искаше и да си го помислям. Офейкали ли бяха? Дежа и онова копеле. Трябваше да приключа с тях още снощи. Наистина ли ги бях оставил да се измъкнат?

С едната ръка си запалих пурата, а с другата се заех с вратата. Отворих я и влязох вътре. Тръгнах по коридора към номер девет. Притиснах ухо до вратата. Нищо. Дори мишка не проскърцваше. О, не. Дяволите го взели. Заех се с вратата, отворих я и влязох. Тръгнах направо към спалнята, отворих шкафа. Празно. Вътре нямаше дрехи. Висяха само празни закачалки. Каква ужасна гледка. Първата ми нишка към Червеният Врабец се беше превърнала в тридесет и две празни закачалки. Бях я изгубил. Като детектив бях най-обикновен глупак. През главата ми премина слаба мисъл за самоубийство, пропъдих я, бръкнах в сакото, извадих половинката водка, пийнах и изплюх пурата.

Завъртях се, излязох от апартамента и тръгнах надолу по коридора. Вървях, докато намерих това, което търсех на вратата пишеше:

Почуках.

— Да? — чу се отвътре. Беше глас на едър човек.

— Цветя, господин Тохил. Цветна доставка за М. Тохил!

— Как влезе?

— Входната врата беше отворена, господин Тохил.

— Невъзможно!

— Господин Тохил, една дама излизаше и аз влязох.

— Не е трябвало да го правите.

— Не знаех. Какво трябваше да направя.

— Трябвало е да ми позвъните отвън, да кажете кой сте и какво искате.

— Добре, господин Тохил. Ще изляза, ще ви позвъня и ще ви кажа, че нося пратка цветя за вас. Така ще бъде ли добре.

— Няма значение, момче. Ето…

Вратата се отвори. Аз скочих вътре, ритнах след себе си вратата и го сграбчих за пояса. Ръката ми се изпълни.

Беше едър тип. Имаше нужда от бръснене. Миришеше леко на сяра. Тежеше към сто и десет килограма.

— Какво по дяволите правите? Къде са цветята? Разкарайте ръката си от колана ми!

— Спокойно, Тохил — пуснах го аз, — аз съм оторизиран частен детектив. Искам да науча местонахождението на Дежа Фаунтин от апартамент номер девет.

— Цуни ми задника, приятел, и се разкарай оттук.

Отстъпих.

— Спокойно, господин Тохил, искам само да получа тази информация и ще си отида.

— Информацията е частна и ти ще си тръгнеш без нея. Ей сега ще те изхвърля.

— Имам черен пояс, Тохил. Това е смъртоносно оръжие. Не ме принуждавай да го използвам.

Той се изсмя и направи крачка към мен.

— Спри на място! — извиках.

Той спря.

— Тохил, трябва да намеря Червеният Врабец и Дежа Фаунтин е свързана с разрешаването на проблема. Трябва да разбера къде са заминали с приятеля й.

— Те не оставиха новия си адрес — каза той. — А сега се разкарай от тук, преди да съм ти пръднал във физиономията.

Извадих тридесет и две калибровия и го насочих към корема му.

— КЪДЕ Е ДЕЖА ФАУНТИН? — изкрещях.

— Да ти го начукам — каза той и тръгна към мен.

— Спри на място! — изкомандвах.

Той продължи, като пръв глупак. Паникьосах се и дръпнах спусъка.

Пистолетът засече.

В следващия миг ръцете му бяха около врата ми. Те бяха с размерите на свински бутове, бутове с огромни, тъпи, здрави и безжалостни пръсти. Не можех да дишам. Мощни светкавици проблясваха и трещяха в главата ми. Ударих го с коляно в слабините. Нищо не се получи. Той беше изрод. Половите му органи бяха някъде другаде, може би в една от подмишничните му ями. Бях безпомощен. Вече предусещах смъртта. Но живота ми не премина пред очите ми. Само някакъв глас в главата ми каза: „Трябва да си смениш задната дясна гума…“ Тъпо, тъпо. Бях свършен, умирах. Това беше краят.

И тогава, неочаквано усетих как обръча около врата ми се разхлаби. Залитнах назад и засмуках въздух от стратосферата и откъдето още успях.

Погледнах Тохил. Той не изглеждаше добре. Ама въобще не изглеждаше добре. Той ме гледаше, но сякаш не ме виждаше. Видях го как се хвана за сърцето. Той се държеше за сърцето и по лицето му се изписа ужасна болка. Изпъшка, вдигна нагоре очи и падна на пода.

Отидох до него, надвесих се и му потърсих пулса. Нищо.

Беше мъртъв. Чао.

Отидох и седнах на един стол. И тогава я видях, тя седеше на канапето срещу мен — лейди Смърт. Никога не беше изглеждала толкова добре. Какво парче. Никога не те разочарова. По-скъпоценна и от злато. Тя се усмихна.

— К’во правиш, Билейн?

— Няма от какво да се оплача, лейди.

Беше облечена цялата в черно. В черно изглеждаше добре.

В червено също.

— По-добре се погрижи за килограмите си, Билейн. Ядеш прекалено много пържени картофки, картофени пюрета, десерти… смучеш твърде много бира…

— Да. Ами… да…

Тя отново се усмихна. Имаше идеални здрави зъби. Можеше да прегризе дори френски ключ.

— Е — каза тя, — трябва да тръгвам. Имам още малко работа наблизо.

— Някой познат ли?

— Познаваш ли Хари Добс?

— Не мисля.

— Е, ако го познаваш, го забрави.

И в следващия миг изчезна.

Отидох до Тохил, изкарах портфейла му. Вътре имаше една петдесетачка, две двайсетачки, една банкнота от пет долара и една от един. Мушнах ги в десния джоб на панталона си. Отидох до вратата, отворих я, затворих я след себе си и тръгнах надолу по коридора. Наоколо нямаше никой. Стигнах до входната врата и излязох на улицата. Все още ръмеше. Капките приятно се стичаха по лицето ми. Въздъхнах и се запътих към колата. Тя все още си беше на мястото. Минах от задната й страна и проверих дясната гума. Естествено, беше изтъркана. Трябваше да купя нова.