Криминале

8

След като обядвах реших да се върна в офиса. Отворих вратата и видях, че зад бюрото ми е седнал някакъв тип. Не беше Маккелви. Не го познавах. Хората обичат да посядат зад бюрото ми. А освен този дето седеше имаше и един прав. Изглеждаха зли, спокойни, но зли.

— Казвам се Данте — каза типът зад бюрото.

— А аз Фанте — каза правият.

Не казах нищо. Несръчно се въртях в тъмното. Тръпки полазиха по гърба ми и продължиха нагоре през тавана.

— Тони ни изпрати — каза седналият.

— Не познавам никакъв Тони. Да не сте сбъркали адреса, господа.

— О, сигурно — каза правият.

Тогава Данте каза:

— Изгорялата Пеперуда загуби.

— Хвърли жокея, като излизаше от вратичката — каза Фанте.

— Шегувате се.

— Не се шегувам. Облиза прахта.

— А ти изпадна в хандикап — каза Данте.

— А Тони казва, че ни дължиш половин бон — каза Фанте.

— О, това ли било — казах аз, — ей сега ще ви ги дам…

Тръгнах към бюрото.

— Забрави тази работа — ухили се Данте. — Конфискувахме ти водния пистолет.

Отстъпих.

— Е — каза Фанте, — нали разбираш, че не можем да те оставим блажено да се шляеш наоколо, докато дължиш на Тони половин бон?

— Дайте ми три дни…

— Имаш три минути — каза Данте.

— А бе вие защо постоянно се редувате, когато говорите? — попитах аз. — Първо Данте, после Фанте и така нататък. Никога ли не нарушавате този ритъм?

— Тук сме да потрошим нещо друго — казаха двамата едновременно. — Теб.

— Това беше добре — казах аз. — Хареса миг. Дует.

— Млъквай — каза Данте. Той извади цигара и я мушна в устата си. — Хъм — продължи той, — май съм си забравил запалката. Ела тук бе, задник, и ми запали цигарата.

— „Задник“? На себе си ли говориш?

— Не, на тебе, задник такъв. Ела тук. Запали ми цигарата! Веднага!

Намерих си запалката, пристъпих напред, спрях пред едно от най-грозните лица, които някога съм виждал, щракнах запалката и поднесох пламъка към цигарата му.

— Добро момче — каза Данте. — А сега вземи тази цигара от устата ми, мушни я в твоята с огънчето напред и я дръж там докато не ти кажа да я извадиш.

— Ъ — ъ — казах аз.

— Или ще го направиш — каза Фанте, — или ще пробием в теб достатъчно голяма дупка, че да могат децата в Дисниленд да минават през нея.

— Почакайте…

— Имаш петнадесет секунди — каза Данте, пусна секундомера си и добави:

— Давай. 14, 13, 12, 11…

— Няма да го направите, нали?

— 10, 9, 8, 7, 6, 5, 4, 3…

Чух как изщрака предпазителя на пистолет.

Грабнах цигарата от устата на Данте и я мушнах в своята с огънчето напред. Опитах се да събера достатъчно голямо количество слюнка и да държа езика си настрана, но нямах късмет, не успях, ама съвсем, БОЛИ!!! Беше гадно и болезнено! Започнах да се давя и трябваше да изплюя цигарата.

— Лошо момче! — каза Данте. — Казах ти да я държиш вътре, докато не ти кажа да я извадиш! Сега ще трябва да започнем всичко отначало!

— Майната ви — казах аз, — убийте ме!

— Добре — каза Данте.

В този момент вратата се отвори и вътре влезе лейди Смърт. Изглеждаше наистина страхотно. Почти забравих за устата си.

— Я, каква сладурана! — каза Данте. — Познаваш ли я, Билейн?

— Срещали сме се.

Тя отиде до един стол, седна, кръстоса крака и полага и се вдигна високо нагоре. Никой от нас не можеше да повярва, че такива крака съществуват. Дори и аз, при все че вече ги бях виждал.

— Какви са тези клоуни? — ме попита тя.

— Изпратил ги е един тип на име Тони.

— Разкарай ги оттук, аз съм твоят клиент.

— Добре, момчета — казах аз, — време е да си ходите.

— Така ли? — каза Данте.

— Наистина ли? — попита Фанте.

И започнаха да се смеят. Но изведнъж спряха.

— Този тип наистина ме развеселява — каза Фанте.

— Да бе — каза Данте.

— Аз ще ги разкарам — каза лейди Смърт.

Тя се вторачи в Данте. В този миг той започна да се превива напред върху стола. Стана блед.

— Исусе — каза той, — не се чувствам добре…

Побеля, след това пожълтя.

— Чувствам се зле — каза той, — чувствам се ужасно зле…

— Може би е от онези панирани рибени хапки, дето ги яде — каза Фанте.

— Хапки-мапки, трябва да се разкарам от тук! Имам нужда от доктор или нещо такова…

Тогава видях, че тя се вторачи във Фанте. И Фанте каза:

— Вие ми се свят… Какво е това?… Проблясъци… Сигнални ракети… Къде съм?

Той тръгна към вратата, Данте го последва. Те отвориха вратата и бавно се запътиха към асансьора. Излязох и ги наблюдавах как влизат вътре. Видях ги точно преди да се затвори вратата. Изглеждаха ужасно. Ужасно.

Върнах се в стаята.

— Благодаря — казах, — спасихте ми задника…

Огледах се. Тя беше изчезнала. Погледнах под бюрото.

Нямаше никой. Погледнах в банята. Пак никой. Отворих прозореца и погледнах на улицата. Никой. Е, искам да кажа, че там имаше много хора, но тя не беше сред тях. Можеше поне да се сбогува. Все пак това беше едно мило посещение.

Върнах се и седнах зад бюрото. После вдигнах телефона и набрах номера на Тони.

— Да? — обади се той, — тук е…

— Тони, обажда се господин Бавна Смърт.

— Какво? Все още можеш да говориш?

— И то съвсем добре, Тони. Никога не съм се чувствал по-добре.

— Не мога да разбера…

— Твоите момчета наминаха оттук, Тони…

— Да? Да?

— Този път им се размина леко. Но само да ги пратиш още веднъж и направо ще ги очистя.

Чувах как Тони диша в слушалката. Това беше едно доста объркано дишане. После затвори.

Извадих половинка уиски от долното ляво чекмедже, отворих го и ударих една голяма глътка.

Не се закачайте с Билейн, че ще си имате неприятности.

Беше толкова просто.

Затворих бутилката, върнах я обратно в чекмеджето и се запитах какво ми предстоеше да правя. Добрият детектив винаги има нещо да върши. Виждали сте го по филмите.