Криминале

26

Грешах. В офиса нямаше никой. Заобиколих бюрото и седнах зад него.

Чувствах се странно. Толкова много неща не пасваха.

Искам да кажа, защо онзи мъж в приемната на адвоката четеше вестника обърнат наопаки? Той трябваше да бъде в съседната приемна. Или може би само външната страница на вестника беше обърната наопаки, а той четеше вътрешните, които си бяха съвсем наред? Имаше ли Бог? И къде беше Червеният Врабец? Имах да разреша толкова много загадки. Ставането сутрин от леглото се равняваше на изправяне пред сляпата стена на Вселената. Може би трябваше да отида в нуди-бар и да мушна петдоларова банкнота в нечия препаска? Да опитам да забравя всичко. Може би трябваше да отида на боксов мач и да гледам как двама типа си съдират задниците от бой?

Но грижите и болката бяха това, което поддържа човек жив. Или по-скоро опитите му да се справи с грижите и болката. Това си беше един пълен работен ден. А понякога дори когато спиш не си почиваш. Последното нещо, което сънувах беше как лежа под един слон, без да мога да помръдна и той се готвеше да стовари едно от най-големите лайна, които някога съм виждал, тъкмо щеше да го направи, когато моята котка, Хамбургер, мина през главата ми и аз се събудих. Разкажете този сън на някой психиатър и той ще изкара от него нещо ужасно. Тъй като му плащате прекалено много, той със сигурност ще се опита да ви накара да се почувствате зле. Ще ви каже, че лайното е пенис и вие или се страхувате от него или го желаете или някаква подобна глупост. Това, което той действително иска да каже е, че той се страхува от или желае пениса. А това си е само един сън за голямо слонско лайно и нищо повече. Понякога нещата са просто такива, каквито изглеждат и това е всичко. Най-добрият интерпретатор на съня е самият сънуващ. Дръжте си парите в джобовете. Или ги заложете на добър кон.

Ударих глътка студено саке. Ушите ми щръкнаха и се почувствах малко по-добре. Усетих как мозъкът ми започна да се затопля. Все още не бях умрял, просто за малко се бях скапал. Кой не беше? Всички бяхме в една и съща пробита лодка и се опитвахме да си повдигнем настроението. Както например става на Коледа Да, да я вземат мътните. Този, който я е измислил е бил човек, който никога не е носил извънреден товар. Останалите хора трябва да изхвърляме повечето от боклуците си само, за да разберем къде сме. Е, не къде сме, а по-скоро къде не сме. Отколкото повече неща се освободиш, толкова повече можеш да видиш. Всичко е обратнопропорционално. Ха тръгнат да се влошават нещата и нирваната веднага се озовава в скута ти. Сигурно.

Ударих още една глътка саке. Започнах да се съвземам.

Кръвта ми заигра. Стига глупости. Аз бях Ник Билейн, супердетективът.

Тогава телефонът иззвъня. Вдигнах го така, както би го вдигнал всеки нормален човек. Е, не съвсем. Понякога телефонът ми напомня за слонско лайно. Нали разбирате, всички онези глупости, които чуваме. Телефонът си е телефон, но това, което звучи по него си е съвсем отделно нещо.

— Ти си кофти философ — каза лейди Смърт.

— За себе си — й казах аз, — съм идеален.

— Хората живеят със своите заблуди — каза тя.

— Защо не? — подхвърлих аз. — Какво друго ни остава?

— Краят — каза тя.

— По дяволите — казах аз.

— Ти върви по дяволите — каза лейди Смърт. — Какво става с онази работа със Селин?

— Всичко е готово, скъпа.

— Хайде, кажи, дебеланко.

— Искам да се срещнем утре следобед в два и тридесет при Мъсо.

— Добре. Но по-добре да си ми приготвил нещо. Нали?

— Скъпа, няма да си бутна старата шапка.

— Какво по дяволите искаш да кажеш с това?

— Съжалявам. Искам да кажа, че няма да ти бутна празни приказки.

— По-добре да си приготвил нещо…

— Залагам си живота — й казах аз.

— Току-що го стори — каза лейди Смърт и затвори.

Оставих слушалката и известно време я гледах вторачено. Взех от пепелника стар фас от пура, запалих го и се задавих.

После вдигнах телефона и начуках номера на Селин. Телефонът иззвъня четири пъти. След това се чу неговия глас.

— Да.

— Господине, вие печелите кутия с един килограм покрити с шоколад череши и безплатна екскурзия до Рим.

— Който и да си, не се ебавай с мен.

— Обажда се Ник Билейн…

— Ще взема бонбоните…

— Искам да се срещнем утре в два и половина при Мъсо.

— Защо?

— Просто се появи, французино, и неприятностите ти ще свършат.

— Ти ли плащаш?

— Да.

— Ще дойда…

Той затвори.

Вече никой не казваше „довиждане“. Поне не и в нашия свят.

Вгледах се в сакето.

И го подхванах.