Криминале

27

Беше два и петнадесет следобед. Бях заел една маса при Мъсо. Пред себе си имах водка. Селин и лейди Смърт щяха да се срещнат. Двама от клиентите ми. Работата вървеше, само дето нямаше ясна насока. Един тип в сепарето от другата страна на пътеката постоянно ме зяпаше. Нали знаете, някои хора се пулят като крави. Те не знаят, че го правят. Ударих една глътка от водката, оставих чашата и вдигнах очи. Оня тип все още ме зяпаше. Ще му дам две минути, помислих си, и ако дотогава не престане, ще му надуя задника.

Стигнах до минута и четиридесет и пет секунди и тогава типът стана и се запъти към масата ми. Проверих кобура. Там си беше. На мястото. Най-добрата ерекция, която един мъж може да има. Типът приличаше на паркингов работник. Или може би на зъболекар. Имаше грозни мустаци и фалшива усмивка. Или може би фалшиви мустаци и грозна усмивка. Той се приближи до масата, спря и така застина.

— Виж какво, приятел — казах аз, — съжалявам, но нямам излишни пари.

— Не идвам за пари, сладур — каза той.

Започваше да ме нервира. Очите му бяха като на мъртва риба.

— Тогава какво те притеснява? — го попитах аз. — Да не са те изхвърлили от мотела?

— Не — каза той, — аз живея с майка си.

— На колко си години?

— На четиридесет и шест — ми каза той.

— Това намирисва на болестно състояние.

— Не, тя е болната. Не може да задържа. Мушами. Всички тия работи.

— О — казах аз, — съжалявам.

— Аз също.

Той отново млъкна.

— Е — казах аз, — не знам какво мога да направя по този въпрос.

— Нищо не можете да направите…

Довърших питието си.

— Просто исках да ви попитам — каза той, — просто исках да ви попитам нещо.

— Добре. Добре. Питай.

— Вие не сте ли Спайк Дженкинс?

— Кой?

— Спайк Дженкинс. Някога се биехте от Детройт, в тежката категория. Гледах боя ви с Тайгър Форстър. Една от най-големите битки, които някога съм гледал.

— Кой спечели? — попитах аз.

— Тайгър Форстър.

— Не съм Дженкинс. Върни се и си седни на мястото.

— Не се ли бъзикаш с мен? Ти не си ли Спайк Дженкинс?

— Никога не съм бил.

— Е, да ме вземат дяволите.

Той се обърна, върна се в сепарето си и седна, точно както му казах.

Погледнах си часовника. Беше точно два и половина. Къде ли се бавеха?

Направих знак на сервитьора да ми донесе ново питие…

В два и тридесет и пет влезе Селин. Той спря за момент и се огледа. Аз развях на една вилица салфетката си. Той дойде и седна.

— Ще искам скоч и сода — каза той.

Уцели момента. Сервитьорът тъкмо пристигаше с второто ми питие. Поръчах.

Обърнах питието си на екс. Чувствах се странно. Сякаш вече нищо нямаше значение, нали разбирате. Лейди Смърт. Смъртта. Или Селин. Играта ме беше изтощила. Бях останал без сили. Съществуването беше не само абсурдно, то беше еднообразен тежък труд. Помислете си само колко пъти си обличате бельото през живота. Това е ужасно, отвратително, тъпо.

Тогава онзи тип от сепарето отново изникна до масата.

Той се обърна към Селин.

— Хей, тоя тип тук с теб не е ли Спайк Дженкинс?

— Господине — погледна го Селин, — ако държите топките ви да запазят сегашната си форма, то ви моля бързо да се разкарате.

Оня отново си тръгна.

— Добре — каза Селин, — защо ме извикахте?

— Ще ви свържа с лейди Смърт.

— Значи смъртта е дама, а?

— Понякога…

Питието му пристигна. Той го обърна на един дъх.

— Ще я разобличим ли тази лейди Смърт? — попита той.

— Някога гледали ли сте бой на Спайк Дженкинс?

— Не.

— Той прилича на мен — му казах аз.

— Това не ми се струва да е голямо постижение. Тогава тя влезе. Лейди Смърт. Беше облечена страхотно.

Дойде до масата и седна.

— Уиски с лимон — каза тя.

Кимнах на сервитьора да дойде. Поръчах.

— Наистина не знам как да ви представя един на друг, тъй като не съм сигурен и двамата кои сте — казах аз на Селин.

— Че какъв детектив си тогава? — попита той.

— Най-добрият в Ел Ей.

— Наистина ли? Какво означава това Ел Ей.

— Лайняни Идиоти.

— Пиеш ли?

— Напоследък — отвърнах.

Уискито на лейди Смърт пристигна. Тя го удари на екс.

После се обърна към Селин.

— Е, представете се. Как се казвате?

— Спайк Дженкинс.

— Спайк Дженкинс е мъртъв.

— От къде знаете?

— Знам.

Кимнах на сервитьора да дойде и поръчах още три питиета. Седяхме и се гледахме един друг.

— Е — казах аз, — влязохме в задънена улица, определено влязохме в задънена улица. Междувременно, аз плащам всичките питиета. И така, хайде да вържем малък бас и който загуби да плати следващата партида.

— Какъв бас? — попита Селин.

— О, нещо просто, като например колко цифри има всеки от нас в шофьорската си книжка. Имам пред вид цифрите от номера на книжката.

— Звучи тъпо — каза Селин.

— Хайде, давай — казах аз.

— Не се излагай — му каза лейди Смърт.

— Е, ще трябва да опитам — каза Селин.

— Опитай — казах аз.

— Направи най-доброто, скъпи — каза лейди Смърт.

— Добре — каза Селин, — ще кажа осем.

— Аз — седем — каза лейди Смърт.

— А пък аз — пет — казах аз.

— А сега — казах аз, — да погледнем в книжките си, хайде да погледнем.

Изкарахме ги.

— А — каза лейди Смърт, — в моята има седем!

— По дяволите — казах аз, — и в моята има седем.

— В моята има осем — каза Селин.

— Не може да бъде — казах аз, — дай да видя. Пресегнах се и му взех книжката. Преброих.

— Има седем цифри. Ти си преброил и буквата, която стои пред номера. Точно така си направил. Ето, виж…

Подадох книжката на лейди Смърт. Там имаше седем цифри и още малко информация: ЛУИ ФЕРДИНАНД ДЕТУШ, роден през 1894 година.

Дяволите го взели. Целият се разтреперих. Не очевидно, но точно колкото трябва. С голямо усилие на волята намалих тръпките до нещо като постоянно потрепване. Беше прекалено. Това беше той и съвсем спокойно си седеше на нашата маса при Мъсо през един следобед в самия край на двадесетия век.

Лейди Смърт беше във възторг, точно така, във възторг. Изглеждаше наистина прекрасна, цялата сияеше.

— Върни ми шибаната шофьорска книжка — каза Селин.

— Разбира се, приятелче — каза усмихната лейди Смърт и му я подаде.

— Е — казах му аз, — изглежда и двамата загубихме. Така че, ще хвърлим ези-тура да видим кой ще плати, става ли?

— Да — каза Селин.

Извадих късметлийските си двадесет и пет цента, подхвърлих ги във въздуха и викнах на Селин:

— Казвай!

— Тура — извика той.

Монетата падна на масата и спря. Ези.

Взех я и я мушнах обратно в джоба си.

— Някак си ми се струва — казах аз на Селин, — че днес не е от добрите ти дни.

— Но на мен е — каза лейди Смърт.

И в този момент питиетата пристигнаха.

— Запиши ги на моя сметка — каза Селин на сервитьора.

Взехме си питиетата.

— Имам чувството, че се прецаках — каза Селин.

Той обърна питието си.

— Бяха ме предупредили какви отрепки има в Ел Ей.

— Все още ли се занимаваш с медицина? — го попитах аз.

— Изчезвам от тук — каза той.

— О, хайде — каза лейди Смърт, — пийни още едно. Животът е кратък.

— Не, аз се омитам оттук!

Той хвърли една двайсетачка на масата, стана, тръгна към изхода и излезе на улицата.

— Е — казах аз на лейди Смърт — отиде си…

— Не съвсем — каза тя.

Чу се писък на спирачки. Последва силен удар, сякаш метал удари човешко тяло. Скокнах от масата и изтичах навън. Там, посред булевард Холивуд, лежеше неподвижното тяло на Селин. Дебела жена с голяма червена шапка, която беше шофирала прастария Олдс, излезе от колата си и започна да пищи. Селин лежеше неподвижен. Знаех, че е мъртъв.

Обърнах се и влязох в заведението. Лейди С. я нямаше.

Седнах на масата. Питието ми стоеше недокоснато. Погрижих се за него. Седях и си мислех: добрите умират стари. Поседях още малко.

— Хей, Дженкинс — чух глас, приятелите ти си заминаха. Къде отидоха?

Беше оня натрапник. Все още беше тук.

— Какво пиеш? — попитах го аз.

— Ром с кола.

Извиках сервитьора.

— Два пъти ром е кола — казах, — едното за мен, — посочих, — другото за него.

Питиетата пристигнаха. Оня си седеше с неговото в сепарето, а аз си седях с моето на масата.

Тогава чух сирената. Ако не можеш да я чуеш, значи е за теб.

Изпих си питието, поисках сметката, платих с картата, оставих двадесет процента бакшиш и излязох.