Легло от кости

9

Обух калцуни върху ботите си, докато Марино и Джак продължаваха да се задяват.

После си проправих път между оборудването и спасителите по палубата — тя плавно се издигаше и спускаше върху вълните, които се разбиваха по ръба на платформата за гмуркане и стигаха чак до краката ми. Характерният звук на хеликоптерни винтове бе далечен, но непрестанен, и аз започвах да усещам студената вода през защитените мис тайвек боти, докато се приближавах към Памела Куик. Забелязах, че беше напълно погълната от работата си и не бе в никакво настроение да се съобразява с компанията ми.

Беше около 40-годишна, красива… — с широко разположени сиви очи, квадратна брадичка, дълга светлоруса коса, завързана на опашка и прибрана под кепе с козирка. Изненадващо дребна и деликатна за големите същества, с които работата й изискваше да се занимава. Наблюдавах я как запазва равновесие като опитен сърфист по клатещата се платформа, невъзмутимо изпразвайки спринцовка в херметичния съд, в който фабрично е добавен хепарин, за да се предотврати съсирването на взетата за проба кръв.

— Аз съм доктор Скарпета — напомних й аз за краткия ни разговор по телефона по-рано днес. — Трябва ми информация за някои неща, искам да погледна и после обещавам повече да не ви преча.

— Не мога да ви позволя да я прегледате — енергично възрази тя, отношението й е хладно като водата и вятъра около нас. — Вече е достатъчно стресирана и това сега е опасност номер едно: да я стресираме! — Подчерта го, сякаш аз бях причината. — Тези животни не са привикнали да се намират извън вода и още по-малко да бъдат докосвани от хора. Стресът ги убива. Ще ви изпратя отчета си, в който ще намерите отговорите на всички ваши възможни въпроси.

— Разбирам и по-нататък наистина ще съм ви благодарна за копие от отчета ви, но е важно да знам всичко, което можете да ми кажете сега, в този момент.

Тя извади иглата от гумената тапа и каза:

— Температурата на водата е 10–11 градуса по Целзий, а на въздуха — 14 градуса.

— А какво можете да ми кажете за нея? — не можех да си позволя да не бъда настоятелна.

— За нея? — погледна ме тя, сякаш току-що я бях обидила. — Какво ви засяга това?

— В момента всичко наоколо ме засяга. А тя може да е част от престъпление.

— Това е една критично застрашена костенурка, която едва не е загинала вследствие на действията на безжалостни небрежни човешки същества.

— А аз не съм едно от тези безжалостни небрежни човешки същества. — Разбирах враждебността й. — И искам, също толкова, колкото го искате и вие, тя да продължи безметежното си съществуване. — Тя ме погледна отдолу-нагоре едновременно гневно и снизходително. — Да го направим — предложих й аз. — Кажете ми какво знаете…

Не ми отговори и аз продължих:

— Не съм аз тази, която губи времето ни.

— Сърдечен ритъм 36, честота на дишането 2. И двете са снети с Доплер — каза най-сетне тя. — Клоакната температура е 23 по Целзий. — Тя започна да отмерва капки кръв в бяла пластмасова касета на клиничен анализатор за полева работа.

— Не е ли необичайно телесната й температура да е 13 градуса под тази на водата, в която се намира?

— Кожестите са гигантотермични.

— Което означава, че могат да поддържат температура на телата независимо от тази на околната среда? Това е забележително и съвсем различно от моите очаквания.

— Подобно на динозаврите те могат да оцеляват във вода както с тропическа температура, така и толкова студена, че би убила човек само за минути.

— Определено не се връзва с онова, което знам за земноводните.

— Физиологията на земноводните не е в състояние да обясни биологията на динозаврите.

— Да не наричате това динозавър? — учудено попитах аз.

— Гигантско земноводно, което се е съхранило в продължение на повече от шейсет и пет милиона години, от времето на последния жив динозавър — продължи да ми разказва доктор Куик. — И подобно на динозаврите е на път да изчезне от лицето на земята.

Вкара касетата в полевия анализатор на кръв, докато ледената вода продължаваше да се плиска по платформата, да мокри маншетите на комбинезона ми и да се просмуква нагоре по крачолите на панталона ми под него.

— Рибарски такъми, невежи злодеи, които изкопават яйцата им, бракониерство, разлив на петрол и замърсяване с пластмаса — изреждаше тя с неприкрито отвращение. — Поне една трета от кожестите са се нагълтали с пластмаса. А те не ни причиняват абсолютно нищо. Единственото, което правят, е да плуват, да ядат мекотели и да се възпроизвеждат.

Костенурката бавно повдигна главата си с размер на диня и ме погледна в очите. Ноздрите й се разшириха, когато издиша, а изпъкналите очи от двете страни на клюноподобната й уста ми напомниха кривата усмивка на изрязан тиквен фенер.

— Разбирам мисленето ви по-добре, отколкото допускате, и самата аз имам желание да не ви преча — казах аз на Памела Куик, — но преди да свърша тук, трябва да науча за нараняванията й.

— Умерени абразии по обиколката на кожестата черупка от страна на лявото дистално рамо, стигащи на около три сантиметра от дисталната постериорна област на предната лява перка — описа тя с режещ като стомана глас. — Във връзка с ожулената област по дисталния преден ръб… — Тя зачете на цифровия дисплей резултатите от анализа на кръвта.

— Нещо интересно?

— Слабо повишено съдържание на натрий в кръвта, но иначе трябва да е наред. До следващия й сблъсък с други човешки боклуци или лодка, което може да я убие.

— Разбирам как се чувствате…

— Не бихте могли — сряза ме тя.

— Налага се да ви попитам за рибарските принадлежности…

— Можете да ги вземете — и тя бръкна в издължения калъф за екипировка.

— Въз основа на професионалния ви опит, можете ли да реконструирате случилото се?

— Все същото, което винаги се случва на тези животни — въздъхна тя. — Натъкват се на вертикално въже, изплашват се, започват да се въртят около него и се оплитат. Колкото повече се боричкат, толкова по-лошо става, а в конкретния случа тя е влачила Бог знае колко дълго тежка котва и труп.

— Както и шамандурата.

— Да. И нея.

Доктор Куик ми подаде прозрачна пластмасова торбичка, в която се виждаха объркано рибарско влакно, няколко тежести и ръждиви кукички.

— Какво ви кара да мислите, че тялото и капанът са били влачени? Изглежда смятате, че те първоначално не са били там, където са сега. Защо не допуснем, че костенурката се е оплела тук, където е намерена?

— Кожестите са в непрестанно движение. Влакното вероятно е било оплетено с въжето на шамандурата. Знаем със сигурност, че се е ударила във влакното и лявата й перка се е оплела в него, но животното е програмирано да продължава да плува. Изглежда колкото повече е плувала, толкова повече се е оплитала във всичко. Когато пристигнахме тук, тя едва помръдваше лявата си перка и започваше да потъва.

— Някаква оценка на изминатото разстояние въз основа на типичната им скорост на плуване?

— Този разговор можем да го водим и по-късно. — Тя дори не ме погледна.

— Наистина е важно да получа всичката възможна информация сега — твърдо заявих аз. — Това би ни помогнало да определим къде трупът е попаднал във водата.

— Този човек вече го няма. А костенурката я има.

— Възможно е да имаме разследване на убийство. Не мисля, че някой би желал да бъде обвинен в това.

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че кожестите плуват най-много с трийсетина километра в час — с равен глас каза тя. — Няма никакъв начин обаче тази да е плувала толкова бързо с този закачен на нея товар. Не е възможно да се каже къде е станал инцидентът с оплитането, но най-вероятно не е могла да преплува голямо разстояние след това. Най-много няколко километра, според мен, преди да се измори до степен едва да удържа главата си над водата.

— Не ми се вярва да се е оплела в открития океан. — Огледах хоризонта, където външният залив е отделен от Атлантическия океан със сто километра пристани, полуострови и острови. — Твърде далече е оттук.

— В никакъв случай — съгласи се тя. — По моя преценка става дума за часове, дори не ден, ако се съди по раните и общото й добро състояние. Защото общо взето на нея й няма нищо, което солената вода да не може да излекува. Няколко ожулвания на тази перка и едно на дорсалната глава, както можете сама да видите. И не се заблуждавайте с розовото петно. — Тя потупа с латексовата си ръкавица горната част на петнистата глава. — Всяка кожеста костенурка има уникален белег — обясни ми тя. — В действителност можем да ги идентифицираме по петното на главата. Не е известно защо изобщо го има, но може да се окаже някакъв сетивен орган, способен да различава светлина или да помага на животното да определя мястото си в океана.

— Може ли да погледна раните й? И след това обещавам да ви се махна от главата.

Тя дръпна мокрия чаршаф от шията и аз подуших отблизо прясната миризма на риба. Доближих глава на сантиметри от пристегнатата й лява перка, дълга поне метър и осемдесет. После усетих силната амониева миризма на урина.

— Това е хубаво — явно тя също я бе усетила. — Колкото е по-жизнена и активна, толкова по-добре. Искаме всичко да й е наред. Както казах, няма й нищо сериозно. Най-сериозното е ето това — раковина, вдълбала се в това удебеление. Готвех се да я извадя.

Тя ми показа парче от нещо, което изглеждаше като бяла мидена черупка или бяло стъкло. Смяташе, че се бе забило в черупката, близо до шията, където дебелата кожа бе възпалена и ожулена.

— Мислите, че се е ударила в нещо, на което е имало черупки? — досетих се аз.

— Мисля, че я е ударило нещо с черупки на него — натърти тя и макар да не бях сигурна дали да се съглася с нея, забелязах разпръснати подобни на миди полипи, колонизирали гумената външна кожа по черупката на костенурката. — Била е оплетена във въжето и е влачила цялата тежест на него, когато я е обърсал външният борд на лодка или се е ударила в маркираща шамандура, в забита в дъното носеща колона, подводна скала или нещо подобно. Във всеки случай нещо, на което са били закрепени тези полипи. Би трябвало да събера всичко това и да го съхраня във формалин.

— По-добре да го направя аз.

Това не й допадна и се готвеше да ми възрази.

— Наистина — спрях я аз.

Дадох знак на Марино да ми донесе куфара за обработка — „Пеликан 1620“ — уточних, за да не сбърка, след което уверих Памела, че ще събера вещественото доказателство по начин, който няма да навреди на костенурката, при това възможно най-бързо. Разпечатих пакет с форцепс за еднократна употреба и се изненадах от гладката прохладна кожа на черупката. Усетих я като излъскан от водата камък или докосване до мазна гладка кожа.

Плътната материя на перката бе нещо, което докосвах за първи път, подобно на балистичен желатин. Наведох се по-наблизо с увеличителните очила — две акрилни лещи с увеличение 3,5 пъти, поставени на лека рамка — с цел ръцете ми да са свободни. Усещах напрежението и борбата, чувах мощните вдишвания и издишвания, съзнавайки силата в перките, които, ако се освободят, можеха да ме пометат. Челюстите изглеждаха напълно способни да строшат или ампутират крайник, попаднал между тях.

Под увеличението на лещите изпъкналата бяла черупка изглеждаше перлена, с форма на мида и с тъмен мускулест ствол, който аз внимателно подхванах с форцепса, докато леко се опирах с дясната ръка върху гигантската глава на костенурката. Беше хладна и гладка като вкаменелост и бавно и тежко се размърда. През цялото време не изпусках от очи челюстите й, чувах струята на вдишването и усещах опряна в бедрото ми меката кожа на шията в областта с розовото петно. Животното поемаше въздух и мощно простенваше, последвано от ниско изръмжаване.

— Хайде сега, не се дръж като дръпната старица — казах й аз. — Никой няма да ти стори нищо лошо… а след малко ще си на свобода.

Внимавах да не счупя или повредя забитата черупка, докато бавно я вадех от грубата кожа. След като я освободих и издърпах встрани, Памела Куик можеше да се погрижи за раната. Не мислех, че костенурката е била ударена от нещо, покрито с черупки, или е била промушена от остро като стъкло парче. Памела проми плитката рана, а аз разгледах черупката върху дланта си. Сега забелязах на нея следи от някакво… вещество, което изглеждаше като светложълта боя в частта, най-отдалечена от мускулестия ствол — едва забележимо мазване по счупения край на черупката.

Представих си покрит с полепнали черупки предмет, който влиза в контакт с кожестата костенурка, и силата на съприкосновението е достатъчна, за да забие върха на черупката в твърдото кожесто удебеление и по този начин да изтръгне черупката от леглото, в което е била циментирана до преди удара. Но прехвърлянето на боята или на онова, което изглежда като боя, не се вписваше в този сценарий, и в съзнанието ми изникна образът на танкера за природен газ, който ни задмина преди около час. Виждала бях такива, боядисани в ярки цветове — шартрьоз, пастелно зелено, неоново синьо или оранжево.

— Нещо, боядисано в жълтеникавозелено — размишлявах аз на глас, като поставих парченцето в малък пластмасов контейнер за съхранение на веществени доказателства. — Не прилича на скала или на подводна носеща колона. Най-вероятно се е ударила в лодка, джет или нещо подобно.

— Слабо одраскване, ако е било така — каза Памела. — Определено не е онова, което се наблюдава при удар в лодка. Когато тези животни изплуват за въздух и биват ударени от скутер или танкер, обикновено пораженията са сериозни. Тук по-скоро става дума за отъркване на костенурката в неподвижен предмет.

— Боядисан в светлозелено.

— Нямам представа — призна тя.

Надписах контейнера и усетих, че катерът започва да се клати странично, което бе сигнал, че прибоят се засилва. Температурата бе спаднала и мокрите ми от солената вода крачоли под коленете изстиваха, макар и уж защитени под белия тайвек.

— Добре, но ако тя се е ударила сама в лодка или ако е била ударена от движеща се лодка, това е малко странно — продължих мисълта си аз, — защото повечето са защитени със слой противообрастваща боя, чието предназначение е именно да се предотврати полепването към корпуса на полипи или други организми.

— Онези от тях, които са добре поддържани. Да, така е. — Усетих, че отново е напрегната и разбрах, че най-сетне трябваше да се разкарам.

— Подозирам, че черупката вече е била прилепнала към костенурката, а не онова, което я е ударило — казах аз. — А боята или нещо зеленикавожълто на цвят се е прехвърлило върху част от черупката.

— Може би — разсеяно се съгласи тя и за мен бе ясно, че за нея всичко това бе без значение и единственото, което я интересуваше, бе да я оставя сама.

— Ще го анализираме в лабораторията и ще видим какво е — допълних аз.

Марино снимаше, докато аз оглеждах костенурката за последен път, и слагаше под главата й ръка, за да попречи на челюстите да се отворят, докато съм близо до тях. Отлепих докрай мокрия чаршаф от масивното й тяло, което за разлика от другите костенурки нямаше плоска черупка в долната част — беше по-скоро цилиндрична и непропорционално широка в областта на раменете, но тялото се стесняваше надолу и преминаваше в къси задни перки и дълга опашка. Не забелязах нищо, което би представлявало криминологичен интерес и казах на Памела Куик, че не възнамерявам да досаждам дори секунда повече.

— Само ми кажете какво смятате да правите, понеже аз ще влизам във водата — съобщих й аз. — Не бих желала да се озова там по едно и също време с костенурката, а най-малко от всичко искам тя пак да се оплете.

— Оттук ли ще действате или оттам? — и тя кимна към катера на бреговата охрана.

Изправихме и се опитах да запазя равновесие, пожарният катер застрашително се клатеше. Вятърът щипеше, а солената вода бе проникнала под калцуните и се просмукваше в ботите ми. Разбира се, че нямах намерение да вадя труп от лодка, претъпкана със спасители на морски животни.

— Ето какво — реших аз — Марино и аз ще се върнем на борда на катера на бреговата охрана и ще придърпаме въжето на шамандурата по-близко, за да се погрижим за онова, което ни е работа. Предлагам в мига, в който напуснем борда ви, да кажете на лейтенант Клеменс да се изтегли на известно разстояние оттук, за да можете да пуснете костенурката в безопасни води.

Качих се обратно по стълбата и взех якето си от горната палуба, докато Марино събираше куфарчетата с оборудването. После се върнахме при носа.

— Хваща окото, но няма шанс да спечели награда за вежливо отношение — каза Марино.

— Просто се опитва да си върши работата и не иска да й се пречкат — отговорих аз. — Не можем да я обвиняваме.

— Да, само дето изобщо не й пука, че има мъртъв човек. Не прояви ни най-малък интерес.

Марино погледна назад към Памела Куик, докато сваляхме ръкавиците, калцуните, тайвековите комбинезони и ги напъхахме в чувал за опасни биологични отпадъци.

— Някои от тези приятели на животните са си такива — каза той. — Фанатици. Сертифицирани психопати, които ще те залеят с червена боя или ще те пребият на улицата, защото си сложил кожена яка или си обул обувки от змийска кожа. Аз имам чифт ботуши от кожа на гърмяща змия и как мислиш, какво чувам зад гърба си, когато изляза с тях? — Той подаде куфарчетата над перилата на Лабела, докато двата катера се приближаваха и раздалечаваха като акордеон. — Ботуши от щавена кожа на гърмяща змия, купени от eBay и правени по поръчка — продължи да мърмори той.

— Звучи отвратително… — Аз прехвърлих крак през перилата и Лабела ми подаде ръка.

— Добре де, няма да ги нося в шибания Конкорд, Линкълн или Торовил, където те тикват в затвора, защото си отсякъл някое проклето дърво — добави Марино запъхтян.