Легло от кости

33

Не проумявах защо един убиец с налудничави фантазии и склонност към детайлно обмисляне, който при това изглеждаше педантичен, бе положил толкова малко усилия да скрие улики, които бяха съществени. Не само че не проумявах, а направо бях изумена и го споделих с Бентън.

— Фокусирай се върху приоритетите му — посъветва ме той, докато шофираше през центъра на Кеймбридж. — Трябва да влезеш в главата му и да разбереш ценностите му. Спретнатост, подреденост… всичко да бъде така, както той го харесва. Възстановяване на реда след като вече е убил. Демонстриране, че е готин, свестен, цивилизован. Подозирам дори, че цветята в къщата на Пеги Стантън са от него. Когато е върнал колата и е влязъл в дома й, е оставил цветя, за да покаже колко е безупречен.

— Някакъв късмет с търсенето на запис за доставка?

— Не, проверихме цветарите в района. — Погледна телефона си, доста често го правеше. — Мисля, че нямаше картичка. Просто е влязъл с пролетен букет, както би го направил грижовен син, отбил се да види майка си. За този човек е много важно след убийството да създаде привидност на онова, което той мисли за себе си: голям човек, истински джентълмен, способност за пълноценни връзки.

— Само че онова, което е сторил на Хауърд Рот, не може да се нарече джентълменска постъпка, а и не беше оставил цветя.

— Хауърд Рот е нищо, той няма стойност. — Бентън прегледа поредното текстово съобщение и аз се запитах дали Дъглас Бърк не му пращаше по едно всяка минута. — Не е бил по-добър от боклука, в който е ровил, и убиецът е допуснал, че и ти няма да го оцениш по-високо. Предположил е, че случаят ще бъде недостоен за твоето внимание.

— Конкретно моето?

— Изводът, до който стигам, е, че той не те познава лично. Оттеглям предишните си думи за безпокойството ми, че познава теб и Марино. Не, чувал е за теб, за твоята работа, чувал е за Марино — каза Бентън с подчертана вътрешна убеденост. — Но е сбъркал. Допуска грешки. Може би не е зле да пратиш на Брайс есемес, че ще бъдем там след петнайсет минути.

Вече беше почти три следобед и закъснявахме за среща, която Бентън бе насрочил в нашата конферентна зала „ТелеПрезънс“, но аз никак не се радвах, че ще видя там и Дъглас Бърк. Бентън бе подчертал, че съвместната им работа в бъдеще е невъзможна.

— Той подготвя престъпленията си прецизно, маниакално е обсебен с игрички, включващи натопяването на известни хора, но от друга страна, е небрежен за неща като пръстови отпечатъци и кървави петна… — Безпокоях се, че отношенията на Бентън и Бърк са претърпели някакво развитие.

— Има причина да смята, че подобни улики не са инкриминиращи за него — каза той. Връщахме се в КЦК по същия път, следвайки речното корито. Водата бе тъмна, а небето бледосиньо. — Вероятно смята, че няма да бъдат открити. Не е мислел, че ти ще ги потърсиш. Това е много важно, Кей. Не е допускал, че ти ще се занимаваш с тези неща. Не те познава, няма представа какъв човек си — отново подчерта той.

Дъглас Бърк щеше да ни чака в конферентната зала и аз не бях сигурна как ще реагирам, когато я видя.

— Онези отпечатъци по бутилката… — казах аз. — Не беше нужно да се обработва със специални средства, за да се види, че има предостатъчно информация за идентификация.

— Може само да предполагаме — Бентън пак погледна телефона в скута си. — Може да са отпечатъците на Рот. Най-вероятно той е купил онази бутилка и я е изпил.

— Важното е, че убиецът не си е направил труда да избърше бутилката, което несъмнено си е проява на небрежност — казах аз. — Най-умното нещо би било да я вземе със себе си и да я изхвърли някъде, където никога не би била намерена.

— Изхвърлянето на оръжието на престъплението в чувал, пълен с бутилки и кутии, събрани от Рот, показва пълното презрение на убиеца към жертвата му, тоталното му безразличие. — Бентън отново погледна надолу към телефона си. — Рот не е бил нищо за него, бил е само неудобство, и убиецът приема, че така ще мислят и другите, защото той не може да мисли по друг начин. Той не може да проектира върху теб или някой друг ценности, каквито самият той не притежава.

— Върху мен конкретно?

— Да, върху теб конкретно, Кей. Той не те познава — набиваше ми пак в главата Бентън. — Той не може да си представи как ти би постъпила или какво ти би почувствала, защото е неспособен на емпатия. И поради тази причина преценката му за хората е фундаментално грешна.

— Ще видим какво ще ни каже отпечатъкът върху огледалото за обратно виждане в колата на Пеги Стантън и дали съвпада с някой от отпечатъците върху бутилката — изказах аз на глас мислите си и се опитах да си забраня да се притеснявам.

Искаше ми се да вярвам на Бентън. Исках да вярвам на всяка негова дума.

— Може да е оставил отпечатък върху огледалото, но да няма данни за него. — Бентън превъртя през съобщенията си. — Не е в системата. Някой, когото никой не подозира. Никога не е бил арестуван и няма причина пръстовите му отпечатъци да бъдат вкарвани в базата данни. Няма притеснения, никога не е бил заподозрян, а ти сега създаваш проблем, който той не е очаквал. Въпросът е дали вече го знае.

— Бих искала да престанеш да гледаш това нещо, докато шофираш — не издържах аз и грабнах телефона му. — Щом го правиш, когато съм с теб, питам се какво ли става, когато не съм.

— Няма никой, за когото да се тревожиш, Кей. Не правя нищо, когато не си покрай мен, за което си заслужава да се безпокоиш.

— Помислих, че си пишеш с нея. — Върнах му телефона.

— Тя няма да изостави Марино. И това е най-добрата причина да проведем тази среща.

— Но ще го остави на мира, когато научи онова, което ние вече знаем, защото Бърк със сигурност няма да се примири, докато не го постигне.

— Това е нелепо — каза той. — Отпечатъците на Марино, твоите, моите са в системата, за да могат да бъдат изключвани от тези на другите, а на огледалото на Пеги Стантън не е неговият. И е абсолютно ясно за всекиго, че не той е убил Хауърд Рот. Марино беше в Тампа, когато Рот е бил убит. Оперативката ще сложи край на това.

— Той вероятно продължава да мисли, че е било нещастен случай. — В главата ми не беше Марино, а човекът, който Бърк би трябвало да търси. Мислех за убиеца. — Освен ако ни е следил. В този случай е възможно да знае какво правим. Може например да ни следва с кола.

— Съмнявам се.

— Защо?

— Той не е притеснен — обясни Бентън. — Този човек е уверен и е неспособен да си представи, че допуска грешки. И през ум не му е минало, че ще напръскаш всичко със специален химикал и ще откриеш кръв, която той не си е направил труда да почисти.

— Не е било възможно да я заличи — отговорих аз. — Не и всички следи.

Разпръскването на кръвта със средна скорост, което аз свързах с удар с тъп предмет, не беше видимо за невъоръжено око. Издължени капки с различен размер имаше по лявата страна на креслото, по кафявия винилов подлакътник, по тъмнокафявата ламперия на стената вляво от мястото, където допусках, че се е намирала главата на Хауърд Рот, когато е била ударена със сила, достатъчна да разкъса скалпа му и да счупи черепа му.

Разпределението на петънцата, светещи във виолетово, ми разказа безмилостната история на края му: спял е или е бил в алкохолен ступор пред телевизора, когато убиецът е влязъл през входната врата, която явно винаги е била отворена. Рот е бил ударен в тила с бутилката долнопробен малцов алкохол, която след това убиецът е сложил в чувала за боклук и го е завързал със „свинска опашка“.

Кръвта е започнала да се стича върху мръсния изцапан мокет, после са останали следи от влачене в посока от дневната към вратата на мазето, точно там, където биха останали, ако това бе случайна смърт. Капки и петна имаше по шестте бетонни стъпала, а безчувственото му тяло е било блъснато надолу по тях, после ритано. Убиецът се е уверил, че Рот няма да оживее, и е помислил, че хипотезата за убийство никога няма да ни хрумне.

— Положил е все пак известни усилия да прикрие стореното — изтъкна Бентън, когато отново минахме покрай речното пристанище за лодки и старата сграда на „Полароид“. — Можел е просто да отиде посред нощ, да го застреля или удуши, но това би било очевидно. Така че се е постарал да направи нещо, но не всичко, защото е неспособен да предвиди как биха постъпили нормалните хора.

— Не може да си представи, че на нас няма да ни е все едно.

— Именно. За него това е бил празен, кух човек… Може дори да го е виждал из района.

Бентън подозираше, че убиецът е забелязал Рот в Кеймбридж, знаел е за него от месеци, наблюдавал го е как си търси тук-там работа на парче, рови из боклука и понякога тика отмъкната от магазина количка за пазар.

— Този убиец е следял всичко ставащо наоколо, когато е дебнел следващата си жертва — каза Бентън. — Бродел е в нощта, обикалял е с колата си, изследвал е възможностите, наблюдавал е стереотипите и е пресмятал. Симулирал е удара си, подхранвал е болните си жестоки фантазии.

Но това не означаваше, че е знаел по име кой е Хауърд Рот, помислих си аз. Убиецът бе фалшифицирал чек за сто долара, който вероятно бе изпратил по пощата, и бе продължил да плаща сметките на Пеги Стантън дълго след като тя вече е била мъртва. Това обаче не значеше, че е имал някаква идея, че някой си Хауърд Рот, чекът за когото е написал, е приличащият на бездомник мъж, когото е видял да рови из боклука на Кеймбридж.

— Убеден съм, че е убил Рот с основателна причина — обади се Бентън. — Това за него е било нужно убийство, напълно лишено от всякакви емоции.

— Ритането ми се струва доста емоционална проява…

— Не имало нищо лично — настоя Бентън. — Не е почувствал нищо.

— Може да се разглежда като проява на гняв, в повечето случаи показва точно това.

— Сметнал е, че трябва да го направи. Като да убиеш буболечка. Питам се обаче дали той е бил в дома й наскоро, за Рот говоря — и Бентън пак погледна телефона си. — Може би е искал парите си, но не е улучил момента.

— Ако убиецът е крадял пощата на Пеги Стантън, когато се е появил Рот, моментът е бил възможно най-неподходящият. — Сградата вече се виждаше. — Но аз не бих повярвала, че го е направил през деня.

— Но не знаем и дали Рот е излизал само през деня. Има нощни пазари в квартала, където е живеела Пеги Стантън. Много от тях са по „Кеймбридж стрийт“, а магазинът на „Шоп Куик“ зад ъгъла до нея е денонощно отворен — каза Бентън. — Той е бил готов да излезе навън независимо от часа, ако бирата му е свършила, а може и да се е навъртал из нейния квартал, защото е искал обещаните му пари.

— По тъмно, на зле осветена улица? — усъмних се аз.

— Ако е така, то Рот едва ли е видял добре лицето му, дори да са се сблъскали очи в очи.

— Сметнал е, че има причина, почувствал е, че трябва да играе на сигурно — говореше за убиеца Бентън.

— Имал е достатъчно основание да поеме риска да го проследи до дома му с намерението да го убие.

Отбихме от „Мемориал драйв“. Представих си Хауърд Рот на път за „Шоп Куик“. Ако е забелязал някой да вади пощата от кутията на Пеги Стантън, той може би е говорил с този човек, поинтересувал се е къде е тя или кога може да се прибере и може дори да се е опитал да обясни защо се интересува. Ветеран-инвалид, алкохолик-клошар, събиращ амбалаж за изкупуване, майстор по ремонти на парче, описван като безобиден. Дори да е видял убиеца в лицето, заслужавал ли си е рискът да бъде убиван?

Питах се дали убиецът е имал някаква друга причина да се познава с Хауърд Рот, ако например двамата са се виждали преди. Може и да не са се познавали по име, а само по външен вид.

— И останалото е било лесно — продължи виртуалната възстановка Бентън.

Спряхме на портала на КЦК и в същия момент телефонът ми иззвъня.

Брайс.

— Проследяваш пияница до дома му, който не се заключва — Бентън посегна нагоре, за да натисне бутона на защипаното за сенника дистанционно.

Какво толкова искаше Брайс, което не можеше да изчака да вляза? Знаеше, че съм тук. Може да ни види на монитора на бюрото си или на който и да било монитор където и да било в сградата. Натиснах бутона за отговор.

— Наблюдавал е и е изчаквал — Бентън насочи колата под бариерата. — Дал му е време да изпие достатъчно, за да изпадне в ступор в креслото си. Нещастникът вероятно така и не е разбрал какво му се е случило.

— Влизаме — съобщих ненужно аз на Брайс.

— О, Боже, ако знаеш какви новини имам! — звучеше толкова възбуден, че трябваше да намаля силата на звука в ухото ми.

— Би трябвало някои хора да са дошли… — опитах се да кажа аз.

— Очакваш ли ги? Господи! Наредих да чакат във фоайето.

— Какво си направил?

— Обичам, обичам тази котка! Малката Шоу е в перфектно здраве. — Изрича го пърфектно. — Окей, задръж така, сега звъня на Рон, набирам го на мобилния му… ето… и адски съжалявам. Но ще бъде по-добре да ме държиш в течение за подобни неща, за Бога! Рон…? Придружи ги догоре веднага! Не знаех, че са очаквани… никой не ми казва нищо… Определено се извинявам, но какво ти струваше просто да ми съобщиш? Нямах представа… — Брайс отново говореше на мен, а аз не можех да вмъкна дори една дума. — Добре… Шоу е страхотна! Тук-там малко изсушена кожа, малко анемична. Ветеринарят каза да не бъде оставяна сама през цялото време, понеже е имала компания, преди да се случи лошото нещо, да не говорим колко е била травматизирана! А Итън работи три дни в седмицата от домашния си офис, така че мисля, че ще я задържим, особено след уплахата ни покрай Инди… Благодаря, че ме попита…

— Брайс! — прекъснах го аз за трети път.

— Какво?

— Защо си накарал от ФБР да чакат във фоайето? — попитах го аз. — И защо трябва да бъдат придружени догоре от охраната?

— О, не, не двете жени-агенти? Не тях. Господи, не осъзнах, че… Те са във военната зала и аз нямах предвид тях, не… Божичко! — Звучеше шокиран. — Задръж така, чакай… нека я хвана. Рон…! Не ги придружавай догоре! С тях ли си сега? Майчице!