Легло от кости

34

Мога да го упрекна, че не е поискал среща и сега идва непоканен в КЦК, но не бих стигнала дотам да кажа, че няма право да говори с мен. Реших, че трябва да се срещна с Чанинг Лот и придружителите му.

— Дай ми малко време да си поема дъх — казах аз на Брайс по мобилния. — Вкарай ги в стаята за почивка, предложи им вода, кафе. Нека ме изчакат само няколко минутки. Обясни им, че имам оперативка, за която вече съм закъсняла. Ще ти пратя есемес, когато съм готова, и тогава можеш да ги доведеш в офиса ми.

Натиснах бутона на асансьора за седмия етаж. Знаех за какво ще настоява Бентън, но това бе изключено.

— Кей, трябва да съм с теб… — започна той, но не му дадох да довърши.

Поклатих глава:

— Присъствието ти на среща, по време на която ще се говори за неща по негов избор, е толкова неподходящо, колкото ако Чанинг Лот беше кой да е друг член на семейството на загиналата. Той е съпругът на някого, чиято смърт аз разследвам.

— Тялото й не е открито. Тя не е твой случай.

— Дала съм консултации по нейния случай и той го знае. Дадох свидетелски показания по дело срещу него и в неговото съзнание случаят е мой. Тя трябва да е нечий случай, за Бога, защото е невероятно още да е жива. Нека приемем фактите каквито са: тя е не по-жива от Ема Шуберт.

— Говориш за факти, но няма факти, които допускат подобна връзка. — Начинът, по който го каза, го издаваше.

— Знам кога един човек няма никога повече да влезе през нечия врата, Бентън — погледнах го аз изпитателно. — Тези две жени са мъртви.

Не каза нищо, понеже и той вярваше в същото. Но знаеше повече, отколкото ми казва. Мислех си за оперативката, за която доста щях да закъснея, но каквото и да се случеше там, трябваше да почака.

— Ами ако Чанинг Лот наистина не е имал нищо общо с изчезването на жена си, а хора като мен отказват да разговарят с него? — попитах го аз.

— Хора като теб?

— Налага се, Бентън.

— Опасно е, Кей.

— Принудени сме да се примирим, че е оправдан по обвинението в наемане на човек, който да я убие, и е опасно да приемем, че не му пука. — Това не подлежеше на пазарлък. — Няма да допусна присъствието на ФБР. Всъщност, като си помисля, ФБР се е намесвало в работата ми предостатъчно.

— Не се опитвам да се намесвам. Опитвам се да те защитя.

— Знам, че е така — погледнах го и видях колко е нещастен. — Но не мога да го позволя.

Той осъзнаваше, че по-нататъшният спор бе безполезен, а и знаеше, че макар винаги да се съобразявах с мненията и предупрежденията му, трябваше да поема моите отговорности по начина, който считах за най-добър. Ако не му бях съпруга, той никога нямаше да направи това предложение. В КЦК нямаше заподозрени, нямаше виновни или невинни, имаше само мъртви и страдащи за тях. Ако пренебрегнех Чанинг Лот, щях да пренебрегна и онова, което се бях заклела да правя.

— Няма да ме нарани — каза той, — но се безпокоя какво иска.

— Ще се видя с теб и колегите ти след няколко минути. Всичко ще е наред.

Слязохме на моя етаж и аз проследих как Бентън се отдалечаваше — висок и слаб, в тъмен костюм, с гъста посребрена коса и целеустремена и уверена походка. Насочи се към залата „ТелеПрезънс“, която между нас наричахме „военната зала“. Тръгнах в обратната посока.

Следвах извивката на коридора към моя кабинет и отключих вратата. Погледнах се в огледалото на банята, измих лицето си, сресах косата си и си сложих червило. Как можах точно днес да облека тези безформени рипсени панталони и да избера пуловер, подходящ за жена на рибар, да не говорим за най-обикновените черни полуботи.

Едва ли бих се облякла по този начин, ако имах представа, че ще се срещна с този фамозно могъщ човек, за когото мнозина продължаваха да вярват, че е организирал убийството на жена си. За миг ми мина мисълта да облека следователски екип: карго-панталони и куртка с кръста на КЦК. Но това би било тъпо, а и нямах време.

Изпратих съобщение на Брайс, в което го инструктирах да напомни на неканените ми гости, че срещата ни ще бъде кратка, понеже закъснявам за друга, вече планирана. Откровено казано, нямах нищо против ФБР да ме почакат, и най-вече Дъглас Бърк. Не бих възразила да ме чака и сто години. Но исках да имам оправдание, за всеки случай. Нямах представа какво бе намислил Чанинг Лот и защо бе довел със себе си други хора.

Чувах Брайс в коридора да обяснява по характерния за него свръхартикулиран начин, който по всичко изглежда бе неизлечим. Нуждата му да говори бе като тази да диша. Отвори вратата ми едновременно с почукването по нея и на прага застана Чанинг Лот — в гълъбовосив костюм и сива риза без вратовръзка. Впечатляващо красив бе, особено с дългата си бяла коса, сплетена на тила му. Здрависа се с мен, като не сваляше поглед от очите ми. За миг се изплаших, че може да опита да ме прегърне. Трябваше ми секунда, за да си възвърна самообладанието и да разпозная мъжа и жената, които го придружаваха.

— Можем да седнем тук — посочих аз столовете около масичката от матирана стомана. — Радвам се, че Брайс вече се е погрижил да ви предложи нещо за пиене.

— Това е Шели Дюк, моят директор по финансовите въпроси, и Албърт Голбрайт, техническият ми директор — представи ги Лот и аз веднага си спомних двамата сгушени един до друг и вперили поглед към залива пред съдебната зала, когато вчера минавах през охраната.

Привлекателни, високоплатени мениджъри в скъпи дрехи, някъде около 40-те, доколкото можех да преценя. Нито един от двамата не бе така дружелюбен като своя бос, чиито сини очи пронизваха, лицето му буквално трептеше в желанието си да ме дари с пълното си внимание. Седнахме и аз го попитах с какво мога да помогна.

— Първо и най-важно, искам да ви благодаря, доктор Скарпета — изрече Лот думите, които се страхувах, че може да чуя. — Вчера имахте неприятно преживяване. — Явно намекваше за случилото се в съда, което по неприятен начин ми напомни, че бях глобена от съдията, а адвокатът на Лот се опита да ме очерни по всевъзможен начин.

— Няма за какво да ми благодарите, господин Лот — отговорих аз и си помислих за хеликоптера, който ме снимаше. — Аз съм държавен служител, който си вършеше работата.

— Без предубеждения — подчерта той. — Без предразсъдъци и предубеждения. Казахте просто истината, без това да се налагаше.

— Не ми влиза в работата да вземам страна или да изказвам мнение, освен ако не става дума за нечия смърт.

— Това не е жена ми — продължи той, макар самоличността на Пеги Стантън да не беше още официално съобщена на медиите. — Когато показаха онзи телевизионен видеоматериал, веднага разбрах, че не е тя. Осъзнах го моментално и исках да ви го кажа лично, в случай че продължава да има някакви съмнения. — Питах се дали Тоби бе успял да съобщи името на жената на Джил Донахю и дали самата тя знаеше, че клиентът й е при мен. — Колкото и зловещо да е състоянието на тялото, мога без никакво колебание да заявя, че това не е Мили. — Лот разви капачката на бутилка вода. — Няма никакъв начин тя да изглежда така и ако сте прегледали медицинското й досие или сте получили подробности относно физическото й описание, ще разберете, че ви казвам истината.

Нямах никакви съмнения, че му е известно, че съм прегледала вече медицинското досие на Милдред Лот и отлично знаех, че тя е висока над почти метър и осемдесет. Пеги Стантън, за чиято смърт Чанинг Лот не би следвало да знае, освен ако имаше нещо общо с нея или адвокатката му е била информирана, е била висока едва метър и шейсет. Още на кадрите от залива беше станало очевидно, че няма начин да е толкова висока. Знаех от прегледа на тялото й, че косата й е бяла, а не боядисана в рус нюанс, и че няма белези от скорошни пластични операции.

— Това беше първото, което всички ние си помислихме, когато излезе новината — обади се Ал Голбрайт и посегна към кафето си, видимо разстроен от неприятната тема. — Каквото и да е състоянието на тялото, човек не може да се скъси — с известно неудобство каза той, сякаш се чувстваше задължен да коментира по някакъв начин изчезналата съпруга на шефа си.

— Физиологичните промени след смъртта не променят височината — съгласих се аз.

— Красива жена — каза Голбрайт и ми мина мисълта, че не я е харесвал. — Мисля, че всички, които са я виждали, оставаха впечатлени колко изваяна изглеждаше тя.

— Точно така — потвърди Шели Дюк и сега осъзнавах, че никак не им се искаше да бъдат тук. — Поразяваща, изумителна жена. Тя просто изпълваше стаята, доминираше над всичко, когато влезеше, и казвам това в най-добрия смисъл — побърза да допълни тя, леко натъжена, че прозвуча толкова неубедително.

Лот ги бе накарал да дойдат. Чувстваха се неловко, което бе обяснимо за хора, попадащи за пръв път в такава институция, седнали да обсъждат пред мен достойнствата на човек, към когото не изпитваха нищо. Чудех се дали идеята за това непланирано посещение не бе на Джил Донахю, но не можех да измисля възможен мотив. Тя смело бе заявила, че в този случай няма да има риск от повторно привличане под отговорност за същото или подобно престъпление.

Този кошмар приключи, но не и най-лошото, бе казала пред медиите Донахю след произнасянето на оправдателната присъда тази сутрин. Сега Чанинг Лот ще трябва да понесе виктимизацията си, понеже той бе истинската жертва тук, пояснила бе тя, наказан за престъпление, което не е извършил, сякаш трагичната загуба на съпругата му не бе достатъчно ужасяваща.

— Доктор Скарпета, мога ли да ви попитам нещо? — той бе изцяло фокусиран върху мен. Седеше с изправен гръб и излъчваше нещо, което ми подсказваше защо двамата му най-важни служители бяха с него.

Беше с гръб към тях и не ги поглеждаше. Те бяха просто свидетели, а не негови доверени приятели. Лот не бе постигнал онова, което имаше в живота, с наивност или глупост. И докато се тревожех относно намеренията му, той се грижеше за това да не съм аз източникът на неговите неприятности.

— Не обещавам, че ще мога да ви отговоря, но давайте. — Спомних си какво ми казаха детективите Лори и Кийф, когато се срещнах с тях след изчезването на Милдред Лот.

— Предполагам подробностите са ви известни. Мили си беше у дома, говоря за къщата ни в Глостър, на единайсети март, неделя — каза Лот, сякаш правеше встъпителна пледоария.

Суетна жена, ухажваща богатите и известните, посещавала Белия дом повече от веднъж и дори срещала се с Кралицата — така бяха ми я описали детективите. А когато ги бях попитала знаят ли за някой, който би желал на Милдред Лот да се случи нещо лошо, те ме бяха посъветвали да отворя телефонния указател и да посоча напосоки.

Коя да е страница, бяха ми казали те. Кого ли не е прегазвала, унижавала, обиждала с ниско заплащане или третирала като слуга, поясниха те, а аз си спомних, че тогава се замислих колко често се случваше жертвите да не са обичани. Никой не заслужаваше да бъде отвлечен, изнасилен, убит, ограбен или осакатен, но това не означаваше, че нещастникът е безгрешен и не заслужава някакво наказание.

— Току-що беше се върнала в Глостър. Държим къщата заключена през най-лошите месеци на зимата — повтори Лот онова, което несъмнено бе разказвал многократно досега. — Тогава бях по бизнес в Азия. Чухме се сутринта, при нея беше девет вечерта и тя, разбира се, беше много разстроена. Вече бях решил да прекъсна командировката си заради кучето. Мили беше рухнала.

— Тя може би не знае за Жасмин… — подсети го Шели Дюк. — Кучето им — погледна ме тя.

— Нашият шар-пей изчезна на осми март — обясни Лот. — Озеленителите бяха оставили портала отворен.

Случвало се е и преди, и Жасмин излязла. Последния път, когато я намериха, не беше на себе си. Тогава полицията я откри. Местният полицай я познавал, така че я взел и ни я върна. Полицията заподозря, че някой я е откраднал, защото беше от рядка чиста порода, малка и скъпа, а Мили само дето не полудя. Не мога да опиша колко се разстрои — и Чанинг Лот спря сълзите си с дълго примигване.

— Кучето ви е изчезнало три дни преди жена ви? — уточних аз.

— Да — прочисти гърло той.

— И появи ли се пак Жасмин?

— Два дни след изчезването на Мили Жасмин бе намерена на няколко километра от къщата ни, близо до река Анискуам — каза той, а аз се сетих за котката на Пеги Стантън. — В зоната за разходка на кучета без каишка, с много храсти и големи камъни над „Уилър стрийт“. Някакви хора, излезли да разходят кучето си, я видели и прибрали.

— Мислите ли, че е била загубена през цялото това време? — попитах аз.

— Не е възможно, защото през по-голямата част от седмицата времето беше дъждовно, температурите през нощта падаха до минус пет градуса, нямаше храна и вода. Тя не е в такава форма, че да издържи сама навън при тези условия. Предполагам, че онзи, който я е взел, е размислил. Жасмин може да бъде агресивна, непредсказуема и никак не обича непознати.

Някой, за когото човешкият живот не струва пукната пара, но не може да стори лошо на животно.

— „Вожда на червенокожите“ — кухо се изсмя Чанинг Лот, но за мен бе важна хронологията.

Най-вероятно котката на Пеги Стантън се бе измъкнала навън или е била изгонена от къщата след като стопанката й е изчезнала, но кучето на Милдред Лот бе изчезнало преди извършването на каквото и да било престъпление.

— Някои хора изказаха предположението, че жена ми може случайно да се е удавила — каза го по начин, който заобикаляше прекия въпрос за мнението ми относно тази хипотеза, на която аз нямаше как да имам отговор. — Или че сама е отнела живота си.

Продължи с описание на други теории, които бяха както безкрайни, така и фантасмагорични, някои от тях споменати от Джил Донахю в съда. Милдред Лот била пияна или под въздействието на наркотици, бродила без посока навън и паднала в океана или съзнателно навлязла в ледената вода, за да свърши със себе си. Имала любовна връзка и избягала с любовника си, защото се страхувала от яростта на съпруга си. Била скътала милиони долари в офшорни сметки и сега живеела под фалшива самоличност някъде из Карибите, Средиземноморието, Южна Франция или в Маракеш. В интернет имаше съобщения, че уж била забелязвана къде ли не по света.

— Интересува ме мнението ви — настоя да научи той. — Да допуснем, че някой се удави случайно, убит е или се самоубива. Ще изплува ли тялото някога?

— Удавниците невинаги биват намирани — отговорих аз. — Говоря за изчезнали в морето, паднали през борда на кораби или отнесени навътре от силни течения например. Зависи от това дали трупът няма да се закачи за нещо…

— И в крайна сметка абсолютно нищо няма да остане?

— Каквото остане, трябва да бъде намерено, но това невинаги се случва.

— Но ако жена ми е паднала в океана, да кажем се е спънала в камък или е залитнала на пристана, не бихте ли очаквали тялото й да се появи? — Явно му бе трудно да формулира подобни предположения.

Очите му блестяха с печал, която ми изглеждаше искрена.

— При подобни обстоятелства, в общия случай, да — отговорих аз.

— Ал, би ли бил така добър…? — каза Лот, без да се обръща.

Ал Голбрайт отвори куфарчето си, извади от него оранжев плик и го плъзна по масата към мен. Нямаше да го отворя, докато не разбера какво точно е това и дали е нещо, което трябваше да виждам.

— Копие от запис на охранителната камера — обясни Лот. — Такива имат глостърските детективи, ФБР и адвокатите ми. Записът бе видян от съдебните заседатели. Двайсет и шест секунди. Не са много, но това е последното нещо, което Мили е направила, преди да изчезне без следа. Тя отваря задната врата на къщата точно тринайсет минути преди полунощ онази неделя, на единайсети март. Облечена е като за лягане и няма никаква проклета причина да излиза в задния двор в този час. Със сигурност не е за да пусне Жасмин навън. Жасмин все още я няма. Студено е, облачно и ветровито, но въпреки това Мили излиза навън, без да е облечена като за онова време и не изглежда ни най-малко паникьосана. — В този момент той се обърна към колегите си: — Не използвам правилните думи. Търся дума, която да опише точно изражението на лицето й, езика на тялото й… — Като че ли наистина бе затруднен и това му причиняваше болка. — Как бихте го описали? — попита ги той. — Развълнувана, разтревожена, обезпокоена?

— Не, не долавям такова нещо, когато я гледам — обади се Голбрайт, сякаш вече го бе казвал. Звучи плоско. Репетирано. — Само дето тя изглежда, като че ли го прави с някаква цел — отбеляза техническият директор на Лот. — Излиза от къщата сякаш по някаква причина, сякаш някой нещо й е казал. Не бих използвал думата паника, когато гледам видеото, но всичко става много бързо и не се вижда съвсем ясно, но все пак тя казва нещо на някого.

— Все пак бих казал развълнувана, да — кимна Шели Дюк. — Но не разстроена и в никакъв случай паникьосана. — Сякаш го каза на Лот. — Не мисля, че изглежда изплашена по начина, по който някой би изглеждал, ако разбере, че наоколо се навърта лош човек, който, да кажем, се опитва да влезе с взлом.

— Ако е била изплашена и обезпокоена, че някой се опитва да проникне в къщата — отговори Лот и аз долових зад чара му следи от досада и нетърпение, — тогава тя не би изключила охранителната система и не би излязла навън в тази тъмнина. Не и след като е била сама. — Той беше от онези, които се дразнеха от хора, които не са толкова умни и целеустремени като тях, а това означаваше почти от всички. — Мили беше много съвестна на тема мерки за сигурност — каза той. — Абсолютно сигурен съм, че не би излязла от къщата в онази нощ, ако е чула някакъв шум или е била изплашена от някого или от нещо. Уверен съм, че е така. Би било последното нещо, което би направила. Когато е изплашена, тя вика полицията. Не би се замислила и за миг да набере 911. Сигурен съм, че сте разговаряли с полицията там и знаете, че те доста добре познават както нея, така и имението ни. Всъщност няколко полицаи бяха идвали у дома буквално дни преди изчезването на Жасмин.

Казах на Чанинг Лот, че много съжалявам, но имам друга среща, и го уверих, че ще изгледам записа, макар да е малко вероятно да мога да добавя нещо, което вече не е било забелязано преди мен. Започвах да си мисля, че той се мъчеше да се изкара невинен, а аз не желаех да бъда манипулирана.

— И все пак нещо ме човърка — каза той, без да покаже никакво намерение да става. — Кой е бил? С кого може да е разговаряла? Не знам, разбирате ли, но най-популярната теория, която обвинението продължава да бие като тъпан, е, че тя е разговаряла с мен. Излязла е на двора и ми казва нещо.

— И на какво се основава тази теория? Към видеото има ли и аудио?

— Няма, а и тя се вижда само странично. Дори не може да се забележи, че устните й се движат или поне не се вижда ясно. Така че, за да ви отговоря възможно най-прецизно, доктор Скарпета, теорията — впрочем както всички теории за мен — не се основава на нищо, освен на решимостта на обвинението да спечели делото. — Изглеждаше ядосан. Изглеждаше засегнат и аз не пропуснах да забележа, че не спомена Дан Стюард по име. — Сигурен съм, че сте видели по всички новинарски канали, че обвинението се съмнява дали изобщо съм пътувал — каза той. — Че пребиваването ми в Токио в нощта на изчезването на Мили е някаква заблуда и че аз всъщност съм си бил тук и съм действал в съучастие с онзи, за когото се твърди, че съм наел да я убие. Обвинението неуморно твърди, че жена ми не би излязла от къщата през нощта, ако онзи, когото е чула, не е човек, на когото безусловно би се доверила.

— Напълно вярно, тя не би го направила, ако не е знаела кой е той — каза Шели Дюк.

— Да, всички знаехме това за госпожа Лот — потвърди и Ал Голбрайт. — Имайки предвид общественото й положение, може да се твърди, че тя ясно е съзнавала всички рискове. Не бих стигнал дотам, че да използвам думата параноично.

— Отвличане за откуп — каза Лот. — Това беше първата й мисъл след случилото се с кучето ни.

— Някой е сграбчил Жасмин и не след дълго ще поиска откуп — поясни Шели Дюк, финансовият директор. — Отвличанията са бизнес за милиарди и е потискаща реалност, че определени хора — особено които често пътуват, трябва да се грижат за адекватна застрахователна осигуровка. Мили много пъти ме е питала дали подобна застраховка може да се направи и за Жасмин.

— Тя се безпокоеше, че някой може да акостира посред нощ с лодка на пристана ни. — Лот притежаваше умението да говори едновременно с другите, без да ги прекъсва. — Помните ли как сомалийските пирати отвлякоха онази английска двойка от яхтата им? Е, това буквално извади от релси Мили, а когато бандити убиха турист и отвлякоха жена му от онзи луксозен курорт в Кения, тя стана крайно загрижена. Това просто не й излизаше от ума. Имотът ни е защитен с ограда и има охраняем портал, но тя се безпокоеше, че сме уязвими откъм море, и стигна дори дотам да ме убеждава да демонтираме пристана, което аз определено не исках да правим, тъй като от време на време акостирам там с „Чиприано“.

— Вашата яхта? — не успях да се сдържа аз.

Всъщност ако го обвинят в нещо друго, аз току-що направих нужното да бъда свидетел този път за защитата.

— Беше ли вашата яхта акостирана на кея в нощта на изчезването? — внезапно попитах аз, защото не ми пукаше за Джил Донахю.

Интересуваше ме само истината.

— Не, не беше — отговори ми той. — През зимата я държим в Сан Тропе. Обикновено ми я докарват тук едва към май.

Отворих междинната врата, свързваща кабинета ми с този на Брайс, дадох му плика и му наредих да изпрати по електронната поща копия от видеото до Луси и мен. Показах му, че може да изпрати гостите, а Чанинг Лот ми връчи визитката си, отпечатана върху дебела кремава хартия. Предварително бяха изписани личните му телефонни номера.

— Мили не би тръгнала с никого, дори ако я заплашат с пистолет, насочен в главата — каза той накрая, като излизаше в коридора, вперил поглед в мен. — Ако някой се е опитал да я нападне в задния ни двор, тя щеше да се бори като дявол, а той вероятно щеше да я застреля на място.