Легло от кости

10

Сирената прозвуча три пъти, пожарният катер се изтегли на заден ход от мястото, където е бил на котва, завъртя се около кърмата и се насочи напред към белия фар, стърчащ на хоризонта. Водните турбини разпениха водата, а пожарникарите изнесоха кожестата костенурка и спасителите й към открития океан, оставяйки ни да се погрижим за останалото.

Огледах тежките плавни вълни под слънчевата светлина, търсейки с поглед някакви признаци, че зрителите и телевизионните екипи ще се заинтригуват от освобождаването на костенурката. Задачата, която ми предстоеше, бе деликатна. Не ми се искаше медии и любопитни хора да се навъртат наоколо. Искаше ми се всички да се махнат оттук, а тялото да бъде извадено дискретно. Заедно с това исках голямата стара костенурка да бъде опазена, което ме караше да съм гневна заради човешкия егоизъм и невежество.

Оставете я на мира, за Бога, мислех си аз и в гърлото ми се надигна буца само като си представих всички злощастни събития, които биха могли да се случат на едно вече почти изчезнало от лицето на земята създание, живеещо само за да се храни, плува и размножава. Чувала бях и знаех истории за приближаващи се твърде близо до китове и други морски гиганти кораби, за да ги снимат, докоснат и нахранят, но вместо това, без да искат ги нараняваха или убиваха. Затова гледах с изумление и възмущение как катерът бе следван от всевъзможни насъбрали се около нас морски съдове, заедно с хеликоптера високо в небето.

— Е, поне няма да ни досаждат тук — обади се Лабела.

Той бе коленичил до носилката и проверяваше всевъзможните ремъци, за да се увери, че всичко работи както трябва, защото най-малко от всичко бихме искали тялото да се преобърне и цопне обратно във водата, докато се опитваме да го вдигнем на борда.

— Което ми подсказва, че нямат представа за какво сме дошли — допълни той.

— Онези може и да не знаят, но какво ще кажеш за този? — и аз погледнах към белия хеликоптер с два винта, увиснал на около триста метра точно над нас. — Той не бърза да се маха.

— Не е новинарски… — вгледа се той. — Не е медицински… не е на бостънската или щатска полиция… не е и на МНС. Може да е „Сикорски“… голям е, но със сигурност не е от нашите, така че трябва да е частен. Подозирам, че е на някой, който е прелитал оттук и е полюбопитствал какво се случва.

— Има монтирана камера. — Нещо не ми даваше мира, докато гледах блестящата бяла машина, неподвижна като скала, с насочен към нас нос и отразяващо се в предното й стъкло слънце.

— Камерата може да е телевизионна… но може да е и инфрачервена — каза Лабела. — Не мога да различа добре оттук.

Единственият частен пилот, който можеше да има монтирана на хеликоптера си термокамера за наблюдение, бе племенницата ми Луси, но аз не споменах за тази възможност. Безпокоеше ме фактът, че още не бях видяла новата й машина — двумоторен „Бел“. Знаех само, че й бе доставен преди по-малко от месец. Но Луси не би избрала бял хеликоптер, успокоих се аз. Черен или сив, но не и бял на червени и сини ивици по опашната стрела… На всичкото отгоре не разпознавах идентификационния номер на този. Питах се дали Марино е виждал новия й хеликоптер… Той беше зает със Съливан и не обръщаше внимание на онова, което пърпореше над главите ни.

— Ами… това е отвратително и не следва да бъде допускано… — Гледах как надуваемите лодки се устремяваха след пожарния катер. — Хората нямат нито уважение, нито здрав разум. Ако някой от онези проклети идиоти прегази костенурката след всичко, което е преживяла…

— Противозаконно е да се ловят, измъчват или нараняват морски костенурки — надигна се Лабела с преметнат през ръката неопренов костюм. — Глобата би трябвало да е сто хиляди долара.

— А защо не затвор?

— Не бих искал да те ядосам по някакъв начин.

— Не го прави днес.

— Сега ще запалим двигателите, за да се приближим до закотвящото въже на шамандурата — каза той, а Кели закачи към парапета алуминиева стълба за скачане. Марино пак отвори куфарите с екипировката и продължи да обсъжда със Съливан някаква марка мотоциклети и колко отвратителни били пътищата тук, на североизток. — Но очевидно няма как да плаваме, докато сте във водата.

— За което съм благодарна. Не обичам да се блъскам в разни неща — отговорих му аз.

— Да, мадам. Разбрано — усмихна ми се Лабела, а аз се опитах да забравя как изглежда и как ме кара да се чувствам.

Найлонът в оранжево и черно шумолеше, докато той разгъваше неопрена. После ми го подаде и ме попита дали ще имам нужда от помощ, за да го облека. Отклоних предложението му и седнах на пейката, за да изуя подгизналите си боти и мокри чорапи, изкушена да събуя влажните карго-панталони и да съблека ризата с дълги ръкави. Най-разумното, разбира се, би било да съблека всички горни дрехи и да облека под костюма термобельо, но нямаше начин това да стане на гъмжащ от мъже кораб без тоалетна. Изненадах се колко бях чувствителна към това, как изглеждам. Благоприличието е лукс в професия, в която човек трябва да работи във възможно най-тежки условия, включително на открито без тоалетна, в контакт с разлагащи се тела и ларви. Вече ми се бе налагало да чистя резервоари на бензиностанции и да се преобличам на задната седалка, без да ме е грижа кой е наоколо.

Стоицизмът ми бе вроден. Знаех как да изключа от всичко наоколо. Писнало ми бе колеги мъже да ме разглеждат и да си мислят за цици и дупе, но това не ме притесняваше, или поне така беше в минало време, защото успявах да не мисля за тези неща, напълно съсредоточена в задачата си.

Не бе типично за мен да бъда така тъпо фокусирана върху себе си и това никак не ми харесваше. Продължавах да мисля за неща, които нямаха нищо общо с отговорностите ми или с гадните неща, които може би ме очакваха под водата. Чувах коментарите на Бентън, съзнавах дразнещото дърдорене на Марино, който продължаваше да се заяжда с Клети и Съливан — сега вече темата бе кораби — и колко страхотно би било за КЦК да има такъв, и колко опитен капитан би могъл да бъде той.

Несигурността или може би това, че бях наранена и ядосана, ме караха да бъда по-чувствителна и аз прехвърлях в главата си нещата, които трябваше да се направят. Прецизирах възможните стратегии с оглед на очакваното, обмисляйки предварително какво може да бъде едновременно полезно и вредно в съда, защото трябваше да допусна, че в крайна сметка всичко ще свърши там.

— Мисля си за термобельо… — казах най-сетне.

— Щях да го предложа. — Лабела не каза нищо за онова, което знаех, че си мисли — че на борда няма място за преобличане.

— Да го направим — станах аз от скамейката.

Когато се озовахме в каютата, той отключи ламаринения сандък за дрехи и извади от него сиво термобельо от полартек, после провери размера, за да избере най-малкия.

— Сигурна ли сте, че не искате някой от нас да ви придружи? — спря се той на вратата, насочил тъмните си очи към мен. — С удоволствие ще се преоблека. Всеки от нас би го направил. Живите могат да вонят също толкова лошо, колкото мъртвите.

— Едва ли.

— Повярвайте ми. Ще се справим.

Затворих капака на сандъка, седнах на него и му обясних, че идеята не е законосъобразна. Смъртта очевидно бе подозрителна, поради което моят подход ще бъде като спрямо убийство, така че всякакво въвличане на външни лица можеше да усложни, компрометира и в крайна сметка абсолютно да унищожи случая. В наши дни съдебните заседатели не се замисляха много да пуснат на свобода виновните. Лабела се съгласи с мен. Разказа ми, че е чувал по новините за подобни безобразия и знае за криминални случаи, абсолютно унищожени от пристрастени граждани, които събират улики и на своя глава провеждат разследвания, за да спестят на полицаите главоболията.

— Ефектът „От местопрестъплението“ — каза той — всички станаха експерти.

Така е, съгласих се с горчивина аз, затова ще танцувам този танц соло и това ще е познат танц — имам предвид скачането в студения мрак, където почти нищо не се вижда и поради това трябва да се оставиш на теченията да те носят, докато напипваш с ръка въжетата, с които да изтеглиш тялото. Помолих Лабела да се погрижи всички членове на екипажа да облекат тайвеци, да си сложат ръкавици, както и да покрият част от кърмовата палуба с пластмасово фолио и да подготвят разтворени два чувала за трупове до кошовете за багаж. Инструктирах Марино до тялото да не се докосва нищо, което би могло да компрометира уликите.

— Сега искам да остана сама, ако може — казах аз на Лабела, — след което можеш да дойдеш тук и да подкараш катера.

Той излезе от кабината обратно на палубата в компанията на Клети, Съливан и Марино, а аз бързо събух карго-панталона и съблякох ризата, после облякох мекото термобельо. Неопреновият костюм беше с предно влизане, така че първо вкарах босите си крака в маншетите при глезените и вдигнах нагоре крачолите. Мушнах ръце в ръкавите, вкарах ги през маншетите, после проврях глава през уплътнението на шията и накрая вдигнах дългия метален цип отпред.

Излязох от кабината, а Лабела влезе, за да запали двигателя. Вдигнах поглед към големия бял хеликоптер, който все така висеше над нас и пърпореше.

— Не ми харесва — казах сякаш на себе си. — Силно се надявам никой да не снима. — Отново се сетих за Луси, но нямаше начин да е тя.

Несъмнено бе някъде в Пенсилвания и вгорчаваше живота на едрите непослушни свиневъди. Поисках от Клети и Съливан гортексови неопренови чорапи и ботуши, ръкавици за работа в студена вода, леководолазен нож, водолазно боне и маска. Сложих си леката спасителна жилетка с катарама за бързо освобождаване на ремъците, разтегнах уплътнението на шията ми, за да изкарам през процепа излишния въздух от неопрена — наричат го „оригване“ — за да не се образуват около краката ми въздушни джобове, които биха могли да ме преобърнат с главата надолу под водата. Лабела внимателно приближи катера до подскачащия жълт фендер, изгаси двигателя и остави инерцията да скъси до минимум разстоянието. Марино протегна куката с дългата алуминиева дръжка, потопи върха й и я омота около найлоновото въже, преди да успея да го спра.

— Не, не, не! — извиках. — Не го придърпвай. Няма да го вдигнем по този начин. Не и от катера.

— Не искаш ли да го хвана с куката? Това е много по-лесно и безопасно, отколкото да скачаш във водата. Може би изобщо няма да се наложи да го правиш.

— Не — повторих аз. — Трябва да разбера с какво имаме работа тук. Тялото не бива да се премества, докато не видя с очите си.

— Окей… както кажеш — и той освободи въжето.

— Искаме да сме сигурни, че нищо няма да влезе в контакт с трупа. — Плюх в маската, за да не се замъгли стъклото, а той прибра куката в калъфа й. — Каквито и да са пораженията, няма да са предизвикани от нас.

Клети прикрепи въже към скобата за спасяване на гърба на неопреновия костюм, между плещите ми, за да бъда свързана с катера, а аз свалих маската върху очите и носа си и започнах да слизам по металната стълба, усещайки с ходилата на неопреновите си ботуши металните стъпенки. Когато нивото на водата достигна до ханша ми, се оттласнах от кърмата на катера, неопренът ме обгърна плътно като вакуумирана опаковка и аз започнах да плувам към жълтия фендер.

Хванах въжето, спасителната жилетка ме държеше на повърхността. Потопих маската си в студената солена вода и се изненадах от това, което видях точно под краката си. Мъртвата жена все още имаше дрехи по тялото си. Стоеше вертикално, ръцете и дългата й коса се издигаха нагоре, разперени и движещи се като живи, а тя леко се накланяше и завърташе по посока на слабото течение. Показах се на повърхността, за да си поема въздух, и отново се гмурнах. Начинът, по който бе оплетена във въжето, ми изглеждаше едновременно абсурден и зловещ.

През шията й имаше примка, завързана за жълтия фендер на повърхността, а втора примка през глезените й бе опъната и отиваше право надолу в тъмнината, явно прикрепена към нещо тежко. Дали това бе „инструмент“ за изтезания, който създава силно дърпане, опъване и дислокация на шията и ставите — това буквално би могло да разкъса жертвата… Или целта е била друга? Започнах да си мисля, че е второто: вързана е по този начин заради нас. Отново погледнах нагоре към хеликоптера, после си поех въздух и се потопих под вълните.

Слънчевите лъчи проникваха тук филтрирани, а водата изглеждаше зелена и чиста. Тук-там имаше по-тъмни сенки в синьо, които се сгъстяваха до черно. Нямах представа колко дълбок бе заливът тук, но към каквото и да бе вързано въжето през глезените й, тежестта най-вероятно не стигаше до дъното, което сигурно бе на десетина метра под повърхността. Въжето бе опънато право надолу, което подсказваше за голяма тежест. Показах лицето си над водата. Поех си дълбоко въздух и дадох знак на Марино да има готовност с куката.

— Нищо не мога да направя с нея оттук — извиках аз. — Ще трябва някак да качим всичко на борда, без да причиним големи поражения.

— Всичко? — повтори Марино. — Да вземем само тялото и въжето към шамандурата. Не става ли?

— Не — отговорих аз. — Трябва да я издърпаме с всичко накуп до борда, за да можем да я освободим, без да загубим нищо, и да я сложим в коша.

Лежах на повърхността в плътната прегръдка на неопрена и усещах студа на водата през него.

— Проблемът ще е с отрязването на въжето през глезените й — обясних аз. — Не искам да губя капана за раци, към който е закотвена, или каквото и да е то.

Исках го. Не можех да допусна да потъне на дъното на залива. Ще спася всички проклети веществени доказателства, независимо дали ставаше дума за полипи, раковини, капани, сандъци, контейнери или бетонни блокове. Попитах колко е дълбоко и Лабела ми каза, че е около дванайсет и половина метра. Усетих почти болезнено пърпоренето на хеликоптера в небето. Някой наблюдаваше всичките ни действия и вероятно ги заснемаше, дявол да го вземе.

— Тогава въжето до капана за раци не може да е много дълго. — Изплюх водата от устата си; вълните се плискаха по шията и над брадичката ми. — То я дърпа надолу, а друго въже я дърпа нагоре.

— Какво друго въже? — изкрещя Марино. — Не е ли само едно въже?

— Тук има две въжета, които я разпъват в двете вертикални посоки — казах аз. — Онова към фендера е отделно.

— Искате да кажете, че е оплетена в нещо друго? — озадачи се Клети.

— Не, искам да кажа, че е завързана към две въжета — бавно и на висок глас повторих аз. — Едно през шията, което е завързано към фендера, и друго — през глезените, което води надолу към някаква закотвяща тежест, капан за раци или каквото и да е — обясних и продължих да плюя вода.

Жилетката ме държеше на повърхността като коркова тапа, но вълнението се засилваше. Трябваше да се боря с течението, за да не ме отнесе встрани от катера.

— Значи, ако дръпнеш твърде силно, главата й може да се откъсне — каза Марино с обичайната си тактичност.

— Ще се разпадне, ако не сме много, ама много внимателни — отговорих му аз. За себе си вече бях сигурна, че някой бе използвал напълно съзнателно тази схема.

Няма съмнение, че всичко бе добре обмислено. Искал е да бъде намерена и е заложил за някого като мен капан, когато тялото се разкъса като „ядец“. Не можех да си представя никаква друга причина трупът да бъде овързан по този начин и в съзнанието ми изникна картина, в която аз дърпам силно въжето към фендера — точно както Марино се готвеше да направи с куката преди малко — и я обезглавявам. Така щяхме да спасим в най-добрия случай само главата й, но и това не беше сигурно.

Щеше да се наложи да извикаме професионални леководолази или щяхме сами да опитаме да претърсим дъното на залива и да се задоволим с малко, а може би с нищо, докато останките й не изплуват на повърхността и не бъдат изхвърлени от вълните на брега.

Най-вероятно тя никога нямаше да бъде намерена. Можех само да си представя как този недопустим сценарий се развива в съда, особено ако сме били заснети от телевизионен екип в хеликоптер. Сценарий, който… просто беше немислим!

Съдебните заседатели щяха да бъдат отвратени, сякаш случилото се бе резултат от безчувствена небрежност или пълна некомпетентност от наша страна. Не бях сигурна дали изобщо някой би разбрал, че човек с дяволска изобретателност се е погрижил мъртвата жена никога да не бъде извадена цяла. Коварният убиец е искал добре да разгледаме творението му, преди то да изчезне от погледите ни, и може би е целял никога да не разберем коя е тя. Точно това ще се случи, ако не успеем да извадим внимателно трупа от водата.

Но как да постъпя? Мислите ми преминаваха през рояк от възможности, но в действителност имаше една-единствена, макар че каквото и да предприемехме, гаранцията за успех бе изключена. Трябваше да сме търпеливи и внимателни, както и да се надяваме на късмет.

— Защо не прережем въжето около шията й? — предложи Клети, а аз забелязах, че всички бяха в бял тайвек, което сигурно представляваше странна гледка от въздуха. — Да я освободим от фендера, така че нищо да не я опъва през шията… — обясни той.

— Не мога — отговорих му аз. — Не мога да гарантирам, че ще я удържа да не потъне. Страх ме е, че тежестта през краката й ще я изтръгне от ръцете ми и така ще я загубим. Трябва да направим нещо, което да освободи въжето през врата — казах това на Марино и се опитах с всички сили да се противопоставя на течението. — Двамата с теб ще трябва леко да я изтеглим на борда, като действаме синхронно, с надежда да не се разпадне. Аз ще я докарам достатъчно близо, за да можеш да хванеш въжето с куката, но не го дърпай. Идеята е да дърпаш мен, а не нея, а аз ще я избутам, плавайки редом с нея, като ще имам грижата въжето през шията й да не е опънато. Приготви и спусни коша, после леко ме придърпай… мен, не нея! — повторих аз и усетих опъването на въжето зад плещите си.

Спуснаха коша, чието дъно бе покрито с разрязани и разтворени черни чували, а аз насочих куката, докато Марино захващаше с нея въжето към фендера. Той го придърпа постепенно към катера, посегна надолу, за да го хване с ръка, а бледите й пръсти с боядисани нокти изведнъж изплуваха току под повърхността. Бялата й коса се разстла нагоре и за миг лицето й се показва между две вълни.