Легло от кости

1

Погледнах големия си титанов часовник с гумена каишка и посегнах към кафето си — черно, без подсладител, заслушана в далечния звук от крачки по коридора на сградата с форма на куршум, намираща се по източната граница на кампуса на Масачузетския технологичен институт. Беше третият понеделник на октомври, навън още не беше се развиделило.

Седем етажа под моя офис на последния етаж трафикът по „Мемориал драйв“ бе сериозен — в тази част на Кеймбридж час пик винаги бе преди разсъмване, независимо от сезона или времето навън. По крайбрежната улица фаровете се движеха като ярко светещи очи на насекоми, тъмните води на река Чарлз бяха набраздени от малки вълни, а от другата страна на моста „Харвард Бридж“ блещукащата бариера на Бостън разделяше сухоземните империи на бизнеса и образованието от пристанищата и заливите, отвъд които започваше морето.

Все още бе твърде рано за персонала, освен за разследващите смъртни случаи, но аз не можех да се сетя за никаква причина Тоби, Шери или който и да е от дежурните да бъде на етажа.

Всъщност нямах никаква представа кой е застъпил на смяна в полунощ и се опитвах да си спомня кои коли видях долу на паркинга, когато пристигнах тук преди около час… Май само обичайните бели джипове и микробуси и един от камионите на мобилната група за обработка на местопрестъпленията, доколкото смътно си спомнях. Наистина не обърнах внимание, ангажирана с моя айфон, чиито звукови сигнали и съобщения бяха решили, че е дошло време да ми напомнят за предстоящите днес конферентни разговори, срещи, заседания и едно явяване в съда. Нетърпеливо си казах, че тази неразбория е следствие на така наречената многозадачност.

Трябва да обръщам повече внимание на случващото се около мен, укорявах се аз, но длъжна ли съм, за Бога, да помня и кой трябва да е дежурен? Това е просто нелепо. Обладана от някакво чувство на безпомощност, се сетих за моя завеждащ сектор „Разследване“ — Пийт Марино, който вече дори не актуализираше електронния си календар. Трудно ли беше наистина да щракнеш върху група имена и да ги пренесеш от една дата върху друга, за да мога да се информирам кой кога е на работа? Той обаче не го правеше вече от доста време и ми се струваше някак отчужден. Може би трябваше да го поканя на вечеря, да му сготвя нещо, което харесва, и да го разпитам какво се случва. Само че дори самата мисъл за това поставяше търпението ми на изпитание, а в момента такова сякаш изобщо не ми бе останало.

Психически разстроен, или може би по-точно е да се каже зъл човек.

Докато търсех в интернет, се вслушвах за нечии дебнещи стъпки, но не чух нищо, затова щракнах с мишката върху файловете и продължих да размишлявам върху все същите подробности, съзнавайки колко безсилна се чувствах и колко много ме нервираше това.

Този път получи каквото искаше.

Не беше нещо, което да не съм виждала досега или с което да не мога да се справя, но ме свари някак неподготвена снощи — една спокойна неделя у дома заедно със съпруга ми Бентън, на фона на тиха музика с разтворен върху кухненския плот МасВоок — в случай че се случеше нещо, за което трябва да науча незабавно. Занимавах се с приготвянето на едно от любимите ми блюда, risotto con spinaci come lo fanno a sondrio, чакайки водата в тигана да заври, докато отпивах от чашата с „Гехаймрат ризлинг". Това ми напомняше за неотдавнашното ни пътуване до Виена и трогателната причина, заради която бяхме там.

Потънала в мисли за хората, които обичах, готвех прекрасно ястие и отпивах прекрасно вино, когато точно в 18:30 източно стандартно време получих имейл с прикачен видеофайл.

Подателят не ми беше познат: BLiDedwood@stealth-mail.com.

Нямаше текстово съобщение, а предметът бе:

НА ВНИМАНИЕТО НА ГЛАВЕН ПАТОАНАТОМ 

КЕЙ СКАРПЕТА,

изписано с главни букви в получер шрифт Eurostile.

Първоначално се озадачих от 18-секундното видео без звук, показващо фрагмент от разходка със скутер в непозната за мен част от света. Видеоклипът изглеждаше невинен и не ми подсказа нищо при първото гледане. Бях уверена, че някой ми го е изпратил по погрешка, но записът внезапно свърши и плавно премина в изображение, което шокираше.

Подхванах ново търсене в киберпространството, неспособна да намеря нищо полезно за пахиринозаврите — дебелоноси тревоядни динозаври с бодлив нашийник от костна тъкан и тъп рог, който сигурно бяха използвали, за да разкъсват други животни. Уникални, странно изглеждащи животни, подобни на двутонен късокрак носорог с гротескна костна маска. Това бе моята асоциация, докато разглеждах картината на екрана — земноводно с лице, което бе невъзможно да обикнеш… Ема Шуберт обаче явно го бе харесвала, само че сега 48-годишната палеонтоложка може би бе без ухо или бе мъртва… или и двете.

Анонимният имейл бе изпратен направо тук, в Кеймбриджкия център за криминология (КЦК), който ръководех, с идеята — или поне така ми се струваше — да ми се надсмеят или да ме сплашат. Представих си скутер, подскачащ по речната повърхност, на хиляди мили северозападно оттук в някоя недостъпна част на света.

Разгледах преекспонирания призрачен силует на кърмата…

Кой си ти?

След малко стръмният каменист склон, който сега вече знаех, че е площадката за разкопки на динозаври, известна като Костното находище на Уапити, се размиваше в изображение, което показваше насилие и жестокост.