Легло от кости

29

Обясни ми как възнамерявал да дойде тук по-рано, но Люк му се обадил съвсем рано сутринта, за да го пита разни неща за Хауърд Рот. Казал му, че било спешно.

— Обясни ли ти защо? — вървяхме заедно през отделението за веществени доказателства.

— Да, каза, че според теб Хауи не бил паднал по стълбището.

— Хауи?

— Така му казвали — отговори Мачадо.

— Не съм намеквала, че не е паднал по стълбите, а че може да са му помогнали — поясних аз. — Нараняванията му не съответстват на типично падане.

— Доктор Зенър каза, че според теб някой може да го е пребил.

Съблякох тайвека и го пуснах в кошчето за отпадъци.

— Така че минах набързо през дома му. — Мачадо яростно разкъса комбинезона, свали ръкавиците и обувките, сякаш наистина ги мразеше. — Признавам, че в началото не гледах на случая със съмнение за убийство. Но ако е било убийство, сценарият е възможно най-очевидният. Пияница пада и по стъпалата има следи от кръв. Казвам ти, не правя предположения. Нещата изглеждаха напълно естествени. Все още съм изненадан, че виждаш възможност за убийство.

— Кой го е открил?

— Приятел… някакъв по поддръжката във „Фейт Хаус“, само на няколко преки разстояние. Казва, че имал почивен ден, отбил се да пият по бира. Хауи изглежда работел на парче каквото му падне, когато бил достатъчно трезвен. — Мачадо ми подаде прозрачен пластмасов плик, в който имаше чек. Отново натиснах бутона за повикване на асансьора, май не работеше.

— Това беше в сандъчето му за инструменти. Първият път не погледнах. Хауърд си беше по бельо, сякаш в леглото. Имаше одрасквания, дълбока рана на главата, счупени ребра, типични при падане наранявания. И кръв по стълбите и долу на площадката.

Изборът на Пеги Стантън за декоративен мотив на личните й чекове беше фолк-арт, напомнящ за пъзелите „Американа“ на Чарлз Уисоки — тухлена къща с бял стобор и каручка с кон.

— Всичко показваше, че е паднал, така че просто нямаше защо да ровя из очуканото му сандъче за инструменти — каза Мачадо. — Не и ако не търся нещо конкретно.

— Може да е паднал по стълбите, но може и да е бил ранен преди това — повторих аз и сега, заради чека, бях още по-убедена, че е станало така. Чекът е написан с черна химикалка и е за Хауърд Рот. Сумата е сто долара. — Не мисля, че падането го е убило — допълних аз. — Умрял е от вътрешен кръвоизлив и вероятно дихателна недостатъчност, предизвикана от травма с тъп предмет, така че няколко сегмента са се отделили от гръдната стена при две до четири счупвания на ребра. Има тежки наранявания на белия дроб. — На мястото за бележки на чека бе написано „Домашен ремонт“.

— Има травма от тъп предмет на тила. Знаем ли как точно я е получил? — продължих аз.

— Не би ли могла да се получи от ударите в бетонните стъпала?

— Мисля си, че има връзка между него и Пеги Стантън — казах аз на Мачадо, докато чакахме асансьора от най-горния етаж.

— Лесно е да си го представим… Вратата за мазето е до банята му. — Той продължаваше да защитава първоначалното си убеждение, че случаят Хауърд Рот бе инцидент. — Представям си го така: става посред нощ, пиян е, отваря грешната врата и… една малка крачка за човека, едно голямо падане.

В горния ляв ъгъл на чека бе изписано името на собственика: Госпожа Виктор Р. Стантън.

— Къде беше сандъчето с инструменти? — попитах аз.

На чека нямаше адрес или телефонен номер и аз продължавах да го гледам. Не можех да откъсна погледа си от него.

— Боже, док… Опитайте се да си го представите… занемарено място, тясно, кенеф.

— Искам да видя снимките от местопрестъплението.

Подписът й бе Пеги Стантън и фалшификацията бе прозрачна.

— Тъмна дупка, бунище — говореше Мачадо. — Една гола крушка и шест бетонни стъпала надолу с въже за парапет. Сандъчето беше там, долу. Предполагам, че е носил чека със себе си в сандъчето.

— Обикалял е из града. Може да се е отбил при нея, за да си вземе парите. Но изглежда така и не е осребрил чека. — Натиснах продължително бутона на асансьора. Не беше помръднал, сигурно някой задържаше вратата.

Спомних си за Марино.

— „Фейт Хаус“ е старчески дом. Може би си заслужава да проверим дали Пеги Стантън не е вършила някаква доброволческа работа там. Това би обяснило как се е свързала с него и защо му се е доверила да прави от време на време нещо, от което е имала нужда. Сто долара не са нищо. Вероятно не само е събирал с гребло окапалите листа в двора й или отпушвал канала. — Сетих се за нескопосаното окабеляване в мазето й. Този проклет асансьор ми даваше време да мисля за много неща! — Какво друго знаем за него?

— В армията е бил механик. Служил е в Ирак, върнал се у дома с мозъчна травма вследствие на експлозия. Уволнил се, върнал се в къщата си в Кеймбридж, не могъл да си намери работа и жена му го напуснала преди седем години. И започнал да пие. Много…

— Съдържанието на алкохол в кръвта му е било 1,06 — повторих съобщеното ми от Люк малко по-рано.

Нито Мачадо, нито Люк бяха приели случая така сериозно, както аз бих искала. Беше им се сторил толкова банален.

— Това ниво на интоксикация би го направило по-уязвим за онзи, който е искал да му стори нещо — допълних аз. — Ако е страдал от цироза, е щял да умре от кръвоизлив. Така и не ми остана време да прегледам доклада от аутопсията му, но ще го направя.

— Сигурно е изпивал месечната си пенсия и е припечелвал допълнително каквото е могъл — каза Мачадо.

— Всички тези чували за боклук в къщата му, почти нищо друго, чувал след чувал… сякаш се е запасявал. Празни консервени кутии, бутилки, които явно е връщал като амбалаж за пари… Сигурно е ровил из контейнерите пред къщите.

Чекът беше с дата 1 юни и аз казах на Мачадо, че сериозно се съмнявам Пеги Стантън да е била жива по това време.

— Ако беше — добавих аз, — не е била в дома си. Струва ми се, че в къщата й е било влизано за последен път на 29 април, ако съдим по записа в алармената система.

— Очевидно някой успешно се е представял за нея. Може да е откраднал част от непопълнените й чекове, сдобил се е с ПИН-номера за банкомата, защото има няколко изтегляния в наличност. Достатъчно, за да се създаде впечатлението, че е жива. Разполагал е и с кода за алармената система. Има ли следи от насилие? — попита ме той и в този момент вратите на асансьора най-сетне се разтвориха пред нас.

— Има няколко странни кафеникави места, за които не знам какво да мисля. — Описах му ги. — Няма очевидни рани или белези, които без колебание бих свързала с насилие. Но не всичко оставя следи.

— Вероятно просто я е изплашил до смърт и тя му е казала всичко, което е искал да научи от нея. Решила е, че така няма да й причини нищо лошо.

— Говори ли с жената на Хауърд Рот?

— Вчера. Дойде тук, разгледа едни снимки, после поговорихме известно време. Помолих я да дойде отново, докато пътувах насам. Той, изглежда, редовно е идвал в Кеймбридж. Мисля, че дори съм го виждал да се навърта насам, а и няколко момчета, с които работя, си го спомнят. Изглежда е добър техник, честен, безобиден, поне според бившата му жена. Но тя просто не е искала да живее с пияница — разказа Мачадо. — Не е имал кола. Шофьорската му книжка е с изтекъл срок. Тъжен случай…

Върнах му плика и той потвърди, че личните чекове и чековите книжки, които е намерил в къщата на Пеги Стантън, са точно като този — подчерта той.

— Това е другото, което намирам за особено интересно — допълни той. — Пазила е всички банкови извлечения с всичките й отменени чекове. Представяш ли си? Години наред, но… само до април.

— Защото някой е започнал да взима пощата й. — Слязохме на седмия етаж, където Тоби с мъка дърпаше отрупана с кашони количка. — Замислял ли си се дали не я е убил Хауърд Рот?

— Винаги е добре да се имат предвид всички възможности, но просто не виждам как той би могъл да има нещо общо с убийството.

— Имал е нещо общо, макар и да не го е съзнавал — казах аз, докато вървяхме по коридора към компютърната лаборатория. — Ти ли държа вратата на асансьора отворена цяла вечност?

— Извинявам се. Имам проблем с едното колело — блокира, после се обърна наобратно.

— Мислех, че днес не си на работа.

— Ами… Марино не е тук и реших, че ще е добре да дойда. — Избягваше погледа ми, а аз забелязах, че кашоните са с компютърни консумативи.

Продължихме с Мачадо по пътя си.

— Защо е продължила да използва името на съпруга си, след като той е починал преди тринайсет години?

Тони буташе количката зад нас и спираше на всеки няколко крачки, за да изправи колелото.

— Може би не е искала хората да знаят, че живее сама — предположи Мачадо. — Приятелката ми е същата. Не слага адреса и телефонните си номера на чековете, не иска информацията да е достъпна за всеки, който може да пожелае да цъфне на вратата й, а и не обича да й се обаждат непознати. Разбира се, в моята компания и след всичките ми истории за дивотиите, които се случват, няма как да не е малко параноична.

— Защо, мислиш, не е осребрил чека? Ако се вярва на твоето описание, човек като него е имал нужда от всеки цент.

— Обзалагам се, че е опитал и не се е получило — каза Мачадо. — Сериозно се съмнявам, че хората са му плащали с чекове. Обикалял е да събира бутилки и кутии, готов да свърши всякаква работа…

Влязохме през отворената врата на Луси. Беше пред бюрото си, заобиколена от големи монитори с плоски екрани. Тоби вкара количката след нас и започна да трупа кашоните до стената.

— Искаш ли да ти ги подредя някъде? — попита я той.

— Просто ги разтовари. — Прозвуча като заповед, а тя го гледаше втренчено.

— Почистване на дворове, поправяне на това-онова, дори работа за електротехник, а той не е лицензиран за нищо, според бившата му жена. Сигурно са му плащали кеш — каза Мачадо.

— Едва ли е фактурирал работата си по пощата — казах аз.

— Няма нищо в дома му, което да подсказва, че го е правил.

— Защо в такъв случай тя е дължала пари на Хауърд Рот? Защо не му е платила веднага след като е свършил работата? А дали не е било нещо, което не е довършил? — досетих се аз.

— И аз така мисля — съгласи се Мачадо. — Онова в мазето. Не беше довършено. Вероятно се е отбил няколко пъти, за да го довърши, но никой не му е отворил. Може да е оставил бележка в пощенската кутия.

— Може би.

— И онзи, който се е представял за нея, му е пратил чек. Извършителят е имал адреса му — Мачадо говореше на мен, но гледаше Луси.

— Хауърд Рот, 42-годишен, починал през уикенда в къщата си в централен Кеймбридж — четеше тя нещо, което току-що бе изтеглила. — „Бейтман стрийт“. „Гугъл" знае всичко.

— Значи така е станало и той е получил чека си по пощата — каза Мачадо. — Той няма сметка в банката на Пеги Стантън и нищо не може да убеди касиера да осребри чек за сто долара.

— Банката вероятно има спесимен от подписа й, а фалшификацията му е доста нескопосана. — Седнах до Луси.

— Съгласна съм с теб.

Мачадо придърпа стол и отвори куфарчето си.

— Ако сравним оригиналния й подпис и този?

Той плъзна по бюрото два прозрачни плика. Забелязах, че Тоби никак не бързаше.

— Значи касиерът изтегля файл с копие на подписа й, усеща, че нещо не е наред, отказва да му изплати сумата, още повече че и шофьорската му книжка не е валидна. Предполагам, че от банката са се опитали да й се обадят — каза той. — На телефонния й секретар имаше две съобщения от „Уелс Фарго“. Първото — в началото на юни, второто — по времето, когато чекът е бил изпратен на Хауи.

— А откъде знаеш, че му е бил изпратен по пощата? — Луси сканира информацията, като превъртя съдържанието на всички екрани, а това, доколкото можах да видя, бяха файлове, които е търсила.

Не можах да различа какво представляват, да дешифрирам онова, което видях, и това бе нарочно, понеже не бях сама.

— Използвам силата на дедукцията — Мачадо продължи да гледа Луси по начин, който издаваше, че не смята времето си край нея за загубено.

Тя беше с избелели дънки, бяла, прилепнала по тялото й тениска с дълъг ръкав, която би понесла да бъде изгладена, и армейски боти. Големият пръстен на показалеца й се забиваше в очите ми, докато местеше мишката. Усетих парфюма й и това, че искаше да останем двете сами, защото имаше нещо, което трябва да ми каже.

— Ако някой е откраднал самоличността й — каза Мачадо, — едва ли е искал да се появява в къщата на Хауи, за да му връчи чека, нали така? Най-безопасното нещо на света е да му го прати по пощата. Допускам, че е постъпвал по същия начин и с останалите й сметки. Фалшифицирал е чекове, пращал ги е по пощата, а от банката вероятно не са се усъмнили при плащане на газ, ток или телефон. Но са решили да сравнят подписа й на чека.

— Не е постижение на фалшификацията, бих казала, че дори опитът е несериозен — коментира Луси.

На бюрото имаше два плика: чекът, който Хауърд Рот така и не бе успял да осребри, и издаден по-рано и отменен чек, намерен от Мачадо сред купчината банкови извлечения, пазени от Пеги Стантън.

— Не е подписан… името е написано или по-скоро изрисувано — приближи се Луси до мен и проследи с поглед Тоби, който най-сетне излезе.

— Не съм предполагал, че си експерт и по почерците — каза Мачадо, който, струваше ми се, започваше да флиртува с племенницата ми.

— Не е нужно да съм експерт. — Тя стана и затвори вратата, а Мачадо не я изпускаше от поглед. — Просто е направено некадърно.

— Може би е станал по-добър — намесих се аз. — Първи юни е бил в началото.

Луси пак седна при нас.

— Откога Тоби отговаря за пощата?

— Изпратих Брайс да занесе Шоу на ветеринар — отговорих й аз. — Но истината е, че се надявам да се влюби в нея и да реши, че Инди се нуждае от сестра.

— Вертикалната черта на буквата „П“… — тя придърпа към себе си двата плика.

Не мислеше да коментира Тоби пред Мачадо. Но имаше нещо да ми казва.

— Наклонена е различно и се вижда къде се е поколебал — обясни тя. — Линията се е получила накъдрена и под наклон. Освен това нейната чертичка на буквата „т“ е висок кръст, а другата не е. Нейното „а“ е добре оформено, а другото не. Буквата „н“ повече прилича на „х“ и горната й част е остра, а другата е заоблена. Но това са си мои разсъждения. Не съм експерт.

— Давала ли си някога показания в съда за подобни неща? — Мачадо не можеше да свали погледа си от нея.

— Никога не давам показания в съда за нищо.

— Не разбирам. Ти би предизвикала фурор в съда.

— Не могат да ме призоват.

— И защо не?

Луси не отговори. Тя беше хакер. Един опитен адвокат би я разнищил на свидетелската скамейка.

— Какво става? — попитах я аз.

— Когато свършим. — Това бе нейният начин да ми каже, че Мачадо трябва да си тръгне.