Легло от кости

22

Силният дъжд се бе превърнал в порой, в страховита буря, съвършено нетипична за есента. Вятърът брулеше малкото останали листа от дърветата, а гръмотевицата прозвучаваше като ек от продължаваща война. Водата обливаше джипа, а Бентън сякаш беше на километри от мен, докато карах през тъмните ловки на Кеймбридж.

— Здравият разум говори, че той няма пръст — обади се той от седалката до мен, без да ме погледне.

— Какъв здрав разум? — Опитвах се да не звуча напрегнато.

— Би ли искала да е оставил ДНК в дома й?

— Дано не го е направил, но, разбира се, че не бих искала.

Телефонът на Бентън светеше в мрака и той въвеждаше нещо в него.

— След като вероятно вече е прехвърлил ДНК върху личните й вещи, дрехите й? Обзалагам се, че е пипал много неща.

Чистачките тракаха, а климатикът на пълна мощ се опитваше да предотврати изпотяването на стъклата.

— Не ми пука дали е бил облечен в някакво защитно облекло — каза внезапно Бентън. — В наши дни можеш да уловиш ДНК във въздуха.

— Не съвсем — отговорих аз. — Но не е трябвало да претърсва къщата й. Макар да няма никакво доказателство, че я е познавал, че някога се е срещал с нея или е допускал, че някой е откраднал самоличността й в „Туитър“. Няма и намек на улика, че е направил нещо нередно.

— Не изглежда добре.

— Изглежда каквото е — изпуснах за момент контрол над гнева си. — Някой е искал да го натопи.

— Не бива да правим нещо, което да влоши нещата.

— Значи да загубя главния си следовател, защото някой го е накиснал и направил да изглежда като глупак?

Бях объркана, на ръба да се разкрещя за това, че ФБР изведнъж е решило, че има дума в това как ръководя моята служба.

Бях бясна от намека, че обучени от мен следователи могат така да се издънят.

— Накиснат е, защото е бил набелязаната мишена — допълних аз.

— Трябва да остане извън този случай, извън КЦК за определено време.

— Ти ли мислиш така, или твоите колеги? — Проблясна мълния и небето за миг сякаш бе наранено.

— Не аз трябва да решавам случая с Марино. Не би било уместно, предвид личната ми обвързаност. В светлината на предисторията ни… — Бентън не ме погледна, но познавах кога е засегнат.

— Струва ми се, че това трябва да е човек, който го познава най-добре.

— Да, аз го познавам — потвърди той.

— Определено е така, колегите ти не го познават.

— Не така, както го познавам аз, права си. И може би трябва да помислиш какво ми е известно.

— Или да се замислиш за недостатъците в характера на Марино. — Очевидно бе накъде бие и не можех да му попреча.

— Недостатъци… Боже! — измърмори той.

— Не прави това, Бентън.

— Да, недостатъци — каза той.

— За Бога, спри!

— Какъв начин да се каже… — не спираше той с гневния глас на засегнат човек.

— Най-сетне му го връщаш, така ли?

— Някакви си един-два недостатъка.

— Искаш най-сетне да му отмъстиш за една нощ, когато е бил пиян и под въздействие на медикаменти? — Този път реших да минем без недомлъвки. — Когато не е бил на себе си?

— Това е най-старото оправдание в историята на света. Да го отдадем на хапчетата, на пиячката.

— Така няма да стигнем до никъде.

— Да се оправдаеш с невменяемост след като си нападнал сексуално някого.

— Моля те, не ми казвай, че случилото се тогава има някакво отношение към решенията, които ще вземеш сега — казах аз. — Знам, че не искаш да го хвърлиш на кучетата за грешка, сторена от него преди години. Грешка, за която той не е спирал горчиво да съжалява.

— Марино сам се хвърля на кучетата. Той е куче за себе си.

Минахме покрай строителна площадка, където паркираните в кални дъждовни реки булдозери ми напомняха за заклещени в блата праисторически създания, за потопи, за угаснал живот. Всичките ми мисли бяха черни и болезнени, особено изострени от страха, че Бентън стоеше безмълвно на прага на вратата на декомпа, за да ми каже нещо. Страхувах се, че „недостатъците“, за които говореше, не бяха на Марино, а моите.

— Моля те, не го наказвай заради мен — тихо казах аз. — Той не е хищник. Не е изнасилвач.

Бентън не отговори.

— Определено не е убиец.

Бентън мълчеше.

— Марино е натопен, дискредитиран е, унижен е от убиеца на Пеги Стантън. — Погледнах към Бентън, който продължаваше да гледа право напред. — Моля те, не се възползвай от тази възможност за наказание.

Джипът разплиска събраната в локвите вода, мина през нападалите по улицата клони. Никой от нас не говореше и мълчанието ме убеждаваше в онова, което подозирах. Разломът между нас бе голям и празен. Дъждът се стоварваше със сила, а мъртвите листа се стрелкаха към нас като стрели и се въртяха в мрака като прилепи.

— Бил е натопен, да. Това го вярвам — каза накрая Бентън уморено. — Дявол знае кой има интерес от това. Той е напълно в състояние да се натопи сам. Може да го направи без никаква странична помощ.

— Къде е той? Надявам се да не е сам точно в този момент.

— С Луси е. Успя да влоши положението си още повече, отколкото с грубото си отбранително поведение.

Погледнах в огледалото и очите ми се насълзиха от фаровете на колите, които ни изпреварваха.

— Държи се като дързък, заинатил се чекиджия — продължи да го напада Бентън.

— Не съм изненадана, че не е на себе си — чух се да казвам, като в същия момент осъзнах нещо съвсем друго: не бях се сетила за прозорците за наблюдение, през които отвън може да се гледа в залата за аутопсии. — Мога да си представя смущението и гнева му — допълних аз, но мислите ми препускаха в друга посока.

Не се бях сетила за учебните лаборатории. Никога не ми беше хрумвало, че някой може да гледа оттам при изгасено осветление.

— Той определено може да бъде собственият си най-голям враг — продължих да говоря.

Бентън е бил там и ни е наблюдавал, в определени моменти нещата бяха съвършено очевидни. Не се отместих, не направих опит да го спра, защото не можех, защото го исках. Желаех го, когато бяхме сред смърт и ужас, когато стремежът да се почувстваш жив надделява над логичното и разумното.

— Неговите изблици, обидите му… той абсолютно отказваше да съдейства — каза Бентън, а аз едва го слушах.

Люк ме попита и аз помислих по въпроса, питайки се къде и кога, а за миг дори ми минаха през ума няколко начина да го направя така, че да не се разбере. Казах „не“, мислех си за „да“ и дали наистина онова, в което Бентън ме бе обвинил във Виена, не бе истина.

— В един момент трябваше да изляза от стаята, за да не си изпусна нервите и да стане лошо. — Бентън говореше за заседателната зала на горния етаж.

Подсказва ми какво е направил — гледал ни е през преградния прозорец между залата за аутопсии и прилежащата учебна лаборатория.

— И всичко това заради връзка с някаква съвсем непозната. И то в киберпространството, за Бога! — възмущаваше се Бентън.

— Добре дошъл в модерния свят — вяло отговорих аз. — Хората го правят ежедневно.

— Не и моите познати.

— Апетитът на Марино идва със самотата. Животът му е празен като черна дупка след напускането на Дорис, а това беше и аз вече не помня кога. Оттогава насам той е имал само безсмислени запознанства, повечето от които с неподходящи жени, възползвали се от него, и всичко това е един непрекъснат филм на ужасите.

— Той определено е имал роля в това шоу, ролята на онзи, който наранява — каза Бентън и аз не опитах да споря с него.

Не бих могла.

— Никой от хората, с които работя, не се среща с други в шибания интернет! — отново натърти той.

— Малко ми е трудно да го повярвам.

— Никой от тях не е толкова глупав — каза той. — Интернет е новата мафия. Това е мястото, където ФБР вкарва подставени лица и шпионира. Ние не отиваме там, за да разнообразим скапания си живот.

— Е, Марино може да е толкова глупав — казах аз. — Той е самотен, страда за жена си, страда, че вече не е полицай, страхува се, че остарява, и няма никаква представа какво всъщност се случва там.

Карах бавно по „6-та“, където полицейското управление на Кеймбридж бе скрито зад пелена от дъжд, а в мъглата проблясваха сини светлини в артдеко стил.

— Онова, което не мога да си обясня, е как някой може да си помисли, че нещо се постига като се направи така, че да изглежда сякаш той е туитвал с жена, която няма как да е била жива, докато това е ставало — казах аз изведнъж.

— Откога е мъртва никога няма да се изясни.

— Видя тялото й… искам да кажа останалото от него.

— Всичко зависи от интерпретацията.

— „Интерпретацията“ ли? — малко възмутено повторих аз. — За всички е очевидно, че тя е мъртва от месеци насам.

— Очевидно е за мен, но не за всички — каза Бентън.

— Всичко зависи от това какви ТВ-програми гледат. Защото чуят ли „мумифицирана“, хората си представят, че едва ли не е обвита в парцали и открита в пирамида.

Заради пословично лошото улично осветление на Кеймбридж едва различих чартърното училище и сградите на биотехническия комплекс.

— Още по-малко в негова полза е това, че е бил на летище „Лоуган“ по същото време, когато ти си получила анонимния имейл, свързан с изчезването на Ема Шуберт — спомена той и вече нищо не можеше да ме изненада.

— Той никога не е бил в Албърта, Канада, и няма дори идея какво значи „анонимизиращ софтуер“ или „прокси сървър“, Бентън.

— Или поне така смятат всички.

— И защо би го направил, дори ако приемем, че е могъл? — попитах аз.

— Не съм аз онзи, който мисли, че е могъл.

— Кой смята, че е забъркан по някакъв начин с Ема Шуберт? — настоях аз, защото исках да изплюе камъчето.

— Или има нещо общо с онова, което ти е било изпратено по електронната поща. Всичко това е част от същата дискусия — уточни той и това беше нелепо.

Опитът ми обаче ме беше научил да не отхвърлям с лека ръка всякакви идеи, които хрумват на разследващите.

— Безпокоя се, че е някой, който го познава, Кей.

— В наши дни всеки знае всекиго, Бентън.

— Изчезва палеонтоложка, която се смята за мъртва, а ти получаваш снимка на отрязаното й ухо — каза той. — Междувременно Милдред Лот е изчезнала, съпругът й е обвиняем за убийството й, а негов хеликоптер те заснема, докато изваждаш трупа на Пеги Стантън от залива само няколко часа, преди да дадеш показания. Безпокоя се, че онзи, който прави тези неща…

— Онзи? В единствено число?

— Става дума за връзки. Те са твърде много. И не вярвам, че са случайни.

— Мислиш, че това е дело на един човек? — настоях аз.

— Ако искаш да се измъкнеш с нещо, правиш го сам. Моето безпокойство е, че този човек познава Марино, познава и теб. Може би познава всички ни.

— Не е задължително да познава него или когото и да било от нас — не се съгласих аз. — Ако потърсиш в „Туитър“ Питър Роко Марино, ще го намериш. А за всеки от нас в интернет може да се изрови толкова много, че даже е плашещо.

— Но нека се запитаме най-напред защо този човек ще го търси в „Туитър“… Освен ако има лична причина да го забърка в някакви сериозни неприятности.

— Луси му е създала акаунт в „Туитър“ в началото на юли, когато той се нанесе в новия си дом — спомних си аз. — Кога с „Красивата Моля“ са започнали да си туитват?

— Той твърди, че тя е започнала първа. Казва, че било в края на август, някъде около Деня на труда, може би предишната седмица. Казала, че му е, цитирам, „фен“.

— Фен на Джеф Бриджес или на Марино?

— Именно! Той си е идиот — въздъхна Бентън. — Да използваш аватар на герой от филм за боулинг, който — представяш ли си? — се нарича „Пича“. От което Марино автоматично решава, че тя трябва да е боулинг маниак, т. е. двамата с нея имат нещо общо.

Намалих и спрях в квартала на Пеги Лин Стантън. Фаровете пробиваха дъждовната завеса и осветяваха тъмната улица и колите, паркирани от двете й страни.

— Ще прегледам всичките им туитове, неговите имейли, телефонните номера, с които е разговарял… каквото се наложи — каза Бентън. — Защото аз съм онзи, който ще го измъкне от кашата, в която се е забъркал. Каква ирония, нали?

Къщите бяха стари, но нямаха историческа ценност, нито бяха скъпи за Кеймбридж — еднофамилни, очарователни и безукорно поддържани, толкова наблизо една до друга, че би било трудно някой да се провре между тях.

— Той само предполага ли, че тя се занимава с боулинг, или го знае от самата нея? — попитах аз.

Дворовете бяха малки, почти не съществуваха, местата за паркиране — скъпоценни. Съседите сигурно зорко следяха за паркирането на коли, които не бяха на живущи тук.

— Не знам в подробности какво са си разменяли, но изглежда той е останал с впечатлението, че тя е заклет боулър. Или е била.

Опитвах се да си представя как насила някой извежда жена от дома й тук, но не успявах. Няма начин да не бъде забелязан някой, който пищи и се съпротивлява. Седяхме в мълчание под барабанния дъжд, а в далечината проблясваха далечни светкавици. Слушахме глухия им тътен. Не вярвах Бентън да мисли, че Пеги Лин Стантън е била убита в дома й или е била похитена от него, и го попитах дали е така.

— Истината е, че не знаем — каза ми той. — Дъг има свое мнение по въпроса, аз не го споделям.

— Кажи ми твоето.

— Ще ти кажа кой е.

— Имаш заподозрян?

— Знам кой е… Някъде около трийсетте е… — Бентън огледа къде точно се намираме на тъмната мокра улица. — Интелигентен, реализиран, с място в обществото, но изолиран емоционално. Не се сближава. Онези, които смятат, че го познават, се заблуждават.

— „Го“?

— Да — Бентън разгледа колите, после къщите. — Обича да излиза в морето. Има лодка или има достъп до такава. — Сетих се за фиксидеята на Марино КЦК да се сдобие с кораб и се запитах дали го е споделял с още някого. — Може сам да се оправя с нея и е достатъчно опитен, за да обикаля без компания. — Бентън свали прозореца и се вгледа в тъмнината. — Говори гладко, без запъване, разговорлив е, напълно уверен, че може да убеди всекиго във всичко, включително полицията или бреговата охрана. — Не обръщаше внимание на дъжда, който вятърът вкарваше в колата. — Ако лодката му се повреди или бъде спрян с труп на борда, той е уверен, че ще може да очарова всекиго и никой няма да заподозре нищо. Безстрашен е. И е финансово осигурен. — Марино имаше сертификат за шкипър, издаден от бреговата охрана. — Нарцистичен социопат — обяви Бентън. — Сексуален садист, чиято тръпка идва в процеса на сплашване, измъчване, унижаване, доминиране.

— Засега не съм намерила следи от сексуално насилие — уведомих го аз.

— Той не ги насилва сексуално. Изпитва към жертвите си физическо отблъскване, защото те са по-низши от него. Но прави нужното, за да го разберат. Твоето описание на механизма със забавено действие е правилно, колкото повече мисля за него.

— Конструкция, замислена да я разчлени, обезглави и може би да доведе до загубване на част или на цялото й тяло. Но защо? — попитах аз. — Защото не иска да бъде идентифицирана?

— Защото не му е достатъчно тя да бъде убита. Можел е да я убие, когато пожелае, но това няма да запълни у него пропастта в душата му, останала вследствие някаква преживяна жестока травма.

— Травма, за която знаеш?

— Знам, защото тези хора са както различни, така и еднакви. Чудовище, което никой не разпознава. Живее си привидно нормално, докато във фризера му има труп, от който той не иска да се отърве, защото фантазията му ще отлети. Трябва непрекъснато да изживява онова, което й е сторил. И дори накрая, когато най-сетне решава да се освободи от нея, трябва да я унищожи за последен път. Иска да я разкъса и иска това да не остане незабелязано от никого, защото желае свидетелят да бъде едновременно шокиран и изигран. Човек, на когото се присмива.

Бентън вдигна прозореца си.

— Познавал ли я е?

Той избърса дъждовните пръски от лицето си.

— Знае кого убива — отговори ми той. — Пеги Стантън е само дубльор. Всичките му жертви са просто дубльори. Убивал е преди и ще убие пак, или вече отново го е направил, и ще си играе игрички със замесените, защото това му носи удоволствие. — Чистачките избърсаха водата от предното стъкло, докато аз бавно се отправих към немаркираните коли, паркирани пред нас. — Една и съща жертва всеки път. Жена… — Бентън вдигна ципа на якето си. — В повечето случаи по-възрастна от него жена. Жена с положение, завършена, зряла жена. Би могла да е майка му или друга възрастна жена, играла потискаща, властна роля в живота му.

— Онова, което описваш, в никакъв случай не е импулсивно престъпление… — Забелязах размърдването на пердета по прозорците на къщите, покрай които преминахме. Съседите бяха засекли спирането на джипа ни и бавното му движение по улицата. — Тук няма начин да похитиш някого, да се сборичкаш с него или да смутиш по какъвто и да е начин атмосферата, без да те видят — заявих аз. — Не е възможно да изнесеш от къщата труп или тяло на човек в несвяст и да го натовариш в кола, без значение колко е тъмно. Рискът би бил огромен.

— Случилото се с нея е обмислено.

— До най-големи подробности — съгласих се аз.

— Имало е среща, може би повече от една. Но не са се познавали отпреди — каза Бентън. — Или поне тя не го е познавала.