Легло от кости

8

Двигателите боботеха на празен ход, а ние излязохме от кабината под оглушителния тътен на хеликоптер, който бе увиснал толкова ниско над главите ни, че без затруднение разчетох името на ТВ-канала на опашката и дори различих лицето на пилота отдясно. Слънцето изглеждаше особено ярко, небето бе абсолютно безоблачно, но далече на североизток се оформяше вал от буреносни облаци, които напираха насам като огромно стадо овце. С годините буквално физически започнах да усещам падането на барометъра и усилването на вятъра. По-късно днес силно ще захладнее и ще завали.

— Четири… Три…! — Съливан и Клети привързваха фендерите[6] към перилата и крещяха към Лабела, докато той се опитваше да използва бриза, за да се вмъкне ляво на борд.

— Нека аз премина първи, а вие ми подавайте багажа — каза Марино, качи се на борда на пожарния катер и протегна ръка за куфарите с оборудването.

Лабела грижовно сложи ръка на гърба ми и ми напомни да внимавам да не си премажа пръстите между фендерите и перилата, както и да гледам къде стъпвам. Междината между двата морски съда ту се стесняваше, ту разширяваше, а той ми помогна да запазя равновесие, докато прекрачвах едните перила, после другите. Стъпих на борда на пожарния катер и тръгнах към клатещия се от вълнението нос. От отделение на палубата излизаше тежка желязна верига, застлана със сива грапава материя срещу подхлъзване, минаваше между двете боядисани в пожарникарско червено водни оръдия и чезнеше в накъдрената от вълните синя вода.

Марино остави куфарите до алуминиевата стълба, водеща нагоре към кабината на щурвала, откъдето ми махна лейтенант Бъд Клеменс, видимо щастлив да ме види. Той ми направи знак да се кача, докато около катера продължаваха да се трупат зяпачи, като накацали по плажа чайки. Марино се мръщеше недоволно на хеликоптера, който беше на не повече от 150 метра над нас.

— Задник! — Той грубо замаха с ръце, сякаш имаше властта да командва въздушния трафик. — Ей! — изкрещя към катера на бреговата охрана, където Клети трупаше неопренови костюми и друга екипировка в плетен кош за пренасяне. — Не можеш ли да се свържеш с тях по радиото? Кажи им да се махат по дяволите оттук!

— Какво? — изкрещя в отговор Клети.

— Ще изплашат костенурката до смърт, да не говорим, че ще издухат от водата всичко с винта си! — изръмжа Марино. — Толкова са ниско.

Той отвори куфарите, а аз се качих горе, за да поговоря с Клеменс, командира на морския отдел, намиращ се на кея Бъроус, недалече от базата на бреговата охрана и „Ню Ингланд аквариум“. На горната площадка на стълбата втори пожарникар ми подаде ръка и аз най-сетне успях да стъпя стабилно на движещата се под краката ми горна палуба.

— Вълнението ще се засили, опасявам се — каза пожарникарят — здрав мъж с ниско подстригана бяла коса и татуировка на бяла мечка на издутия ляв прасец. — Колкото по-скоро приключим с всичко това, толкова по-добре.

Двамата мъже бяха в летни униформи — с къси карго-панталони и тениски, а портативните им радиостанции бяха закрепени над раменете им. На каишка около шията на Клеменс висеше устройството за дистанционно управление, което приличаше на усложнен вариант на конзола на PlayStation, и с което той можеше от всяко място на борда да управлява четирите проточни турбини, когато работят.

— Аз съм Джак — напомни ми, че вече се познаваме, пожарникарят с татуировката. — „Сладката марита“, траулерът, който изгоря миналата година край Девилс Бек. Беше грозна картина…

— Да, така беше — спомних си аз. Изтичане на втечнен газ бе предизвикало експлозия и бяха загинали трима души. — Как е тук? — попитах Клеменс.

— Стана истински карнавал, което не ми харесва — каза той и аз положих усилие да потисна онова странно познато чувство, което той винаги предизвикваше у мен.

Висок и кокалест, с остри черти на лицето, с живи сини очи и пясъчнорус перчем, той изглеждаше точно както си представям, че би изглеждал баща ми, ако бе доживял до четиридесетте. Когато аз и Клеменс работехме заедно върху някой случай, буквално се налагаше да си забранявам да го гледам втренчено с чувството, че най-важният човек от моето детство е възкръснал.

— Опасявам се, че привличаме тук доста хора, докторе, а знам, че не обичате това — вдигна поглед Клеменс и направи козирка над очите си с ръка. — Нищо не мога да направя, но поне този досадник ще се махне, така че скоро ще можем най-сетне да се чуваме.

Хеликоптерът се издигна вертикално на двойно по-голяма височина и аз си помислих дали от бреговата охрана не са наредили по радиото на пилота незабавно да се издигне. Или трябваше да благодарим за това на централата на пожарникарите?

— Така е много по-добре — съгласих се аз. — Но ми се искаше съвсем да се махне.

— Е, явно няма да стане — пожарникарят Джак огледа морската шир с бинокъл. — Историята изглежда интересна, все едно сме заловили Неси, а те дори не подозират за най-пикантната част.

— Всъщност какво точно е известно на медиите? — попитах аз.

— Ами, те явно знаят, че сме тук, и колкото по-бързо върнем животното във водата, толкова по-добре.

— Трябва наистина веднага да го върнем във водата, което ще бъде добре и за нас по няколко причини — каза Клеменс. — Нали виждаш колко дълбоко газим.

Платформата за гмуркане бе буквално изравнена с нивото на водата заради тежестта на костенурката и на спасителите, които се суетяха около нея, а около краката им се плискаше вода с всяко повдигане и спускане на лодката от вълните.

— Товароподемността й е 1100 килограма, а ние сме я превишили. Никога не съм виждал нищо толкова голямо — продължи Клеменс. — Често се натъкваме на оплели се животни във всякакви боклуци или изхвърлени на брега и винаги е било фатално късно, но този приятел има реален шанс. Какво чудовище!

Клеменс се подпря на тендера — сива твърдокорпусна надуваема лодка с двигател 60 конски сили. От другата й страна под червеното покривало забелязах А-образна стрела и хидравлична лебедка, които можеха да бъдат използвани за изваждане на хора и други неща от водата, включително чудовищни костенурки. Подхвърлих на Клеменс, че явно не са вадили тази с лебедката, и че не съм изненадана. Независимо дали става дума за 350-килограмов тюлен или морска костенурка, или делфин, морските спасители никога не биха рискували да предизвикат допълнително нараняване и по принцип отказваха да се възползват от лебедката.

— Всичко, което може да доведе до минимално замърсяване или да внесе артефакти — напомних аз на Клеменс, че трябва да знам всичко, което е било направено.

— Е… не мисля, че костенурката е убила някого — с насмешлива сериозност ми отговори той.

— Може би не, но все пак.

— Не сме използвали никаква техника — потвърди той. — Разбира се, ако питаш мен, щом можем да вдигнем на борда хора, без да ги нараним, това със сигурност се отнася и до костенурките. Но те го направиха по техния начин: придърпаха я наблизо, опасоха я с ремъци, вкараха под нея платформа и надуха баластния резервоар. После се включихме всички, за да я изтеглим на платформата. Това, разбира се, стана възможно едва след като й завързаха перките, защото почне ли ни с тях, може да разкъса лодката и да ни разкаже играта.

Показах му жълтия фендер. Привързан е за въже на шамандура недалече от катера и аз попитах в това ли е била оплетена костенурката. Отбелязах, че нищо не е отвързано.

— Така е — потвърди той. — Това са някакви риболовни такъми, може би мрежи на въже или влакно за влачене, което се е оплело около предната й перка.

— Не е ли била оплетена към същото влакно, към което е вързано тялото? — не разбрах аз.

— Не пряко. Първо тялото се е оплело в около петнайсет метра тройно моновлакно с ръждиви кукички на него. Предполагам, че закрепването е паднало от някакъв риболовен кораб по някое време, понесло се е по течението и се е захванало за въжето на шамандурата — и той посочи жълтия фендер. — След това костенурката се е оплела във влакното — продължи Клеменс. — Ще разберем със сигурност, когато извадим всичко, което предполагам, е твоята непосредствена задача.

— Да. Когато приключим с това тук и тя е обратно във водата и на безопасно разстояние от нас.

— Струва ми се, че има минимални наранявания, така че едва ли ще искат да я транспортират… не че биха могли — каза Клеменс. — Затова е нужна товарна автоплатформа, а и не ми се вярва да оцелее след каквато и да било терапия. Досега не съм чувал за такъв случай с кожеста костенурка тук. Те обичат открития океан, плуват от континент до континент. Сложиш ли ги в резервоар, започват да се блъскат в стената, докато не се пребият до смърт. Обитаващите океана същества не разбират какво е стена. Също като шестнайсетгодишния ми син.

Наблюдавах спасителния екип в зелени якета и латексови ръкавици, кожестата костенурка, издаваща заплашителни звуци, свистене и мляскане, лекото вълнение. Мислех си за онова, което трябваше да направя. Около нас вече имаше сигурно поне дузина лодки. Мнозина бяха привлечени от пулсиращите червени светлини и извадените от морските дълбини изумителни създания, а и не беше ясно какво вече е изтекло в интернет.

Не исках публика, когато извадя тялото, а най-малко от всичко исках да бъда снимана — било със смартфони или от медиите. Ужасно неподходящ момент за вадене на удавници… Сетих се с неудобство за Милдред Лот и идиотския ми коментар за превръщането й в сапун.

— Онази русата — и Клеменс кимна по посока на доктор Памела Куик, — твърди, че става дума за най-голямата, която някога са виждали, може би най-голямата документирана изобщо, с дължина от три метра, тегло цял тон и възраст поне сто години. Така че гледай добре, докторе, защото едва ли някога ще видиш пак подобно нещо. Те вече не живеят достатъчно дълго, за да станат толкова големи, понеже се удрят в кораби и лодки, оплитат се в рибарски мрежи и поглъщат боклуци като найлонови торбички, които вземат за медузи. Поредният пример как унищожаваме собствената си планета.

Две стъпала водеха от платформата за гмуркане до палубата за изнасяне на изваденото от морето под нас, където едва са се събрали четирима морски биолози сред нахвърляни кърпи и чаршафи, здрави пластмасови кутии, дълги тесни калъфи и полеви набори с медикаменти и медицинско оборудване. От моето място долавях солената миризма на костенурката, чувах я да драска по платформата, мъчейки се да разкъса жълтите ремъци с бавни и тежки движения, подсказващи за огромна физическа сила. Мощните залпове на издишванията й ми напомняха за потока въздух през регулатора на леководолазен апарат. В този момент гърлото й внезапно се изду и от него се разнесе дълбок гърлен звук, който извика в съзнанието ми картини с лъвове, дракони и Кинг Конг.

— Чуеш ли нещо подобно зад себе си на тъмен плаж, сърдечният удар ти е в кърпа вързан — отбеляза Клеменс.

— Какво друго са направили досега? — попитах аз.

— Отрязали са влакната, за да я освободят.

— Надявам се да са ги запазили.

— Не съм много сигурен какво ще разбереш от тях.

— Няма начин да знаем, преди да сме ги видели.

— От Организацията за толерантност към животните я маркираха и мога да ти кажа, че иглите никак не й харесват — допълни той.

Памела Куик вкара огромна игла за гръбначномозъчни пункции в шията на животното, за да вземе кръв за изследване, а втори спасител — младеж с чорлава кестенява коса — съобщи показанията на цифровия термометър:

— Температурата й се повиши с два градуса. Започва да прегрява.

— Да я охладим тогава — предложи доктор Куик и хвърли поглед нагоре към мен.

Те покриха грозното създание с влажен бял чаршаф и аз си спомних тона й по време на разговора ни и онова, което искаше да направи. Бях останала с ясното впечатление, че тя не смяташе разрешението ми за нужно, не искаше изобщо да се намесвам. Гледаше ме сега с някакво неодобрение, сякаш между нас съществуваха основания за някаква лична неприязън, за които аз не се досещах.

Тя изстиска малко гел за ехограф по шията на костенурката и започна да мести насам-натам доплерова сонда с вграден говорител за следене на сърдечния ритъм. Звукът от минаващата през кръвоносната система кръв на костенурката бе като грохот на река или мощен порив на вятъра.

— „Нормосол“ за възстановяване на електролитния баланс. — Тя разкъса опаковката с разтвора, към който бе включена едномилиметрова игла за интравенозно вливане. — Десет капки… Стресирана е.

— Кой не би се стресирал? Сигурно вижда хора за първи път — отбеляза Клеменс и аз пак усетих онова странно познато чувство.

През тялото ми като слаб ток премина тъжно любопитство, после изчезна. Представих си как баща ми гледа подобно чудо на природата. Понякога се питах какво ли би казал за човека, в който се бях превърнала.

— За костенурки като тази се казва, че са били на сушата само веднъж, когато са се излюпили на някой безлюден бряг на обратната страна на света, после са пропълзели по пясъка, за да влязат във водата. А след това само са плували — Клеменс говореше с изразителни жестове на ръцете, така както го правеше и баща ми, преди ракът да изсмуче силите му до степен да не може да повдигне ръцете си от леглото. — Затова не е доволна да се намира върху нещо, в случая платформата. Без да звучи грубо, но единственият случай, когато се качва на нещо, е при чифтосване. Какво ще правите с нея?

Той погледна към вълнението, където подскачаше големият дълъг като салам фендер, което ми се стори малко странно.

— Мислиш, че е на котва или на бетонни блокове? — поинтересувах се аз. — Защо?

— Когато дърпаха въжето на шамандурата с куката, за да срежат влакното и да качат костенурката на борда ли? — каза той. — За няколко минути тялото бе на повърхността. Главата й, искам да кажа.

— Господи! Надявам се да не са го показали по телевизията. — Вдигнах поглед към втория хеликоптер, който току-що се бе появил и увиснал точно над нас — бял, с два винта и нещо, приличащо на монтирана на носа жиростабилизирана камера.

— Мисля, че тях ги интересува само костенурката и нямат представа какво друго има на въжето — проследи погледа ми той. — Първият хеликоптер долетя точно когато я изтегляхме на борда, така че не вярвам да са снимали тялото или да подозират за него. Поне не още…

— А радиообменът? — настоях аз.

— По очевидни причини нямаше сигнал за бедствие. — Искаше да каже, че не е ставало дума за мъртви тела по известните на всички честоти, които се следят не само от хората по вода, но и от медиите.

— Докосвал ли е някой тялото с куката, имало ли е някакъв контакт?

— Никой не се е доближавал до него и всичко е записано с камерите ни, докторе. Така че записите са на ваше разположение, ако ви трябва доказателство за в съда.

— Чудесно — казах му аз.

— Когато тялото беше на повърхността, мисля, че макар и трудно можеше да се различи теленият капан за раци. — Той продължи да гледа издължената като салам шамандура, сякаш някъде там още виждаше капана, който описа. — Той е прикрепен към 15–20 метра въже, което на свой ред е завързано към нещо адски тежко. Камък, бетонен блок… знам ли.

— И тялото се е оплело в това въже? Сигурни ли сме, че още е така? Сигурни ли сме, че не се е освободило, докато са изтегляли костенурката и са рязали въжето към нея?

— Не вярвам бедната жена някъде да изчезне. Оплела се е в долната част, може би краката, около глезените. — Гледаше към жълтото тяло, което подскачаше като ярко петно върху вълните, и жълтото въже, чезнещо надолу право под него в тъмносините води. — На мен ми се стори, че видях възрастна жена с бяла коса, но почти веднага освободиха костенурката и трупът потъна пак под повърхността, може би защото тежестта я издърпа.

— Оплетена е в закотвящото въже, което обхваща краката й, нали така? Но е в изправено положение? — Малко ми беше трудно да си представя онова, което ми описваше.

— Не знам.

— Ако първо се е появила главата й, значи е във вертикално положение.

— Ами… мога само със сигурност да кажа, че беше с главата нагоре — каза той.

— Ако закотвящата тежест, тялото и шамандурата са част от едно и също въже или рибарски такъми, това на мен ми се струва много странно — настоях аз. — И някак противоречиво. Едно нещо я дърпа надолу, а друго — нагоре.

— Всичко е записано с видеокамера, така че ако искате, влезте в кабината на щурвала и вижте сама.

— Ще съм благодарна, ако ми осигурите копие, защото точно в момента искам да разгледам костенурката.

Не ставаше дума за обикновено любопитство. От моето място на горната палуба виждах рана в областта на черно-сиво-бяло петнистата шия на кожестата костенурка, в удебелената част до горния ръб на черупката й, където ясно се различаваше яркорозово ожулване, което Памела Куик бършеше с дезинфектиращ тампон „Бетадин“.

— Ще оставя тялото във водата, докато се подготвим да го извадим и пренесем на сушата — уведомих аз Клеменс, а Марино се качи на стълбата — беше с бял комбинезон от тайвек, калцуни и ръкавици. — Колкото по-дълго остане охладено, толкова по-добре — допълних аз. — Нищо не разбирам от риболов, но защо някой ще използва шамандура вместо поплавък за капан за раци?

— Рибарите са като свраки, истински вехтошари — отбеляза Клеменс.

— Не сме сигурни, че в това изобщо има замесен рибар — напомних му аз.

— Пластмасови бутилки от почистващи препарати, безалкохолни напитки, белина, стиропор, откъртен от кейовете, фендери… всичко, което не потъва и е евтино, а най-добре безплатно — продължи той. — Но вие сте права, допускането, че става дума за рибар, е съвсем произволно.

— А бе няма нищо общо с риболова — каза Марино.

— Най-вероятно намерението е било да се използва въже с масивна тежест и да се изхвърли завързаният с него труп през борда — съгласи се Клеменс.

— Но ако ще правиш такова нещо, не става всякакъв поплавък — отбеляза Марино, докато двамата с него обличахме предпазните костюми. — Няма начин да използваш голяма жълта шамандура, освен може би ако целта ти е тялото да бъде открито възможно най-бързо.

— Да се надяваме, че е така, защото колкото по-добре е запазено тялото, толкова по-голям шанс има да разберем какво се е случило.

— Да се използва шамандура ли? Съгласен съм. Мисля, че някой е искал тя да бъде намерена — потвърди Джак, пожарникарят. — Срещали сме се на боулинг — каза той на Марино. — Не си безнадежден.

— Не те помня, а щях, ако си добър…

— „Стрелящите по кегли“… нали така?

— Да, това сме ние. О, да… сега си спомних. „Пуцалата“ а?

— Не-е…

— Да, да…

— Може ли да попитам нещо? — обади се Клеменс, докато ме гледаше да си нахлузвам здравите черни ръкавици от нитрил. — Как така се получи, че катерът ми се превърна в място на престъпление?

— Ето я причината — кимнах аз към костенурката, която възнамерявах да обработя като веществено доказателство.