Легло от кости

30

Останахме сами и Луси ми обясни, че Пеги Стантън е свързана с палеонтоложката, изчезнала в Албърта, Канада.

Според нея фалшивата страница на „Туитър“, използвана, за да бъде заблуден Марино, бе създадена от същия човек, изпратил по електронната поща видеоклипа от скутера на река Уапити. Самият обект бе заснет с айфона на Ема Шуберт по времето, когато тя бе изчезнала на хиляди километри северозападно оттук.

— Акаунтът в „Туитър“ с прякор „Красивата Моля“ е създаден на 25 август и „Туитър“ го е верифицирал чрез имейл, изпратен на адрес BLiDedwood — Луси произнесе името по букви. — Аватарът е снимка на Ивет Викърс от 50-те, когато е била най-популярна.

Отговорих й, че не знам за кого ми говори.

— Второразрядна актриса, която Марино едва ли е познавал. Аз поне не я знаех. Трябваше да използвам софтуер за разпознаване на лица, за да я разкрия — обясни ми Луси. — Смята се, че е умряла от естествена смърт през 2010 година. Открили я в занемарения й дом в Лос Анжелис почти година след като е починала. Била е мумифицирана.

— Едва ли е съвпадение, че точно тя е избрана за аватар. — Сетих се за думите на Бентън.

Сериен убиец. Възрастен. Набелязва си зрели жени, които олицетворяват някой, когото той маниакално иска да унищожи.

— Всичко, което Марино ще види, когато получи първия си туит от Пеги Лин Стантън, е снимка на красива секси жена — каза Луси. — Някоя, която се описва като правеща неща постарому и не възразяваща да е бройка в нечий списък, защото нейният е впечатляващ.

— Туитърският акаунт е създаден два дни след изчезването на Ема Шуберт от лагера в Гранд Прери.

Офисът на Луси бе спартански обзаведен, ярко осветен, с електронно оборудване, което изпълняваше нейните заповеди, с дебели снопове свързани кабели, станции за зареждане на различни устройства, рутери, скенери и малко хартия. Нямаше снимки, нямаше нищо лично, сякаш нямаше личен живот, но аз не се заблуждавах. Имаше нещо и аз не можех да изхвърля от съзнанието си големия пръстен с монограм на показалеца й — златен пръстен, който не вярвах да е неин. Не помнех някога да е носила чужд пръстен. Трябваше да разбера какво се случва…

— Два дни са достатъчни за някого да отвлече и убие Ема Шуберт и да се върне тук — гадаеше Луси. — Но каква, по дяволите, е връзката? Защо е ходил там в земите на динозаврите и катранените пясъци и какво общо има всичко това с жертвата в Кеймбридж?

— Абсолютно сигурна ли си, че е телефонът на Ема Шуберт? — попитах я аз. — Че той се е сдобил с нейния айфон?

— Да, и мога да го обясня.

— Канадската полиция, ФБР…? — Сериен убиец, пак си помислих аз и се сетих, че някои хора не знаеха подробностите, които Луси ми разказа.

— Не мога да кажа на шефовете, че съм сигурна във връзката между Ема Шуберт и Пеги Стантън — каза Луси и аз я разбирах, но трябваше да предприема нещо и тя знаеше, че ще го направя.

— Разбира се, не знаем какво се е случило с Ема Шуберт, но предполагам нищо хубаво — каза тя сериозно.

— Е, тя е или жертва, или забъркана във всичко това.

— Никой не я е чувал или виждал от два месеца, наистина е или едното, или другото. Или не е невинна, или е мъртва.

— Марино сигурно не е знаел за снимката на актрисата, използвана за аватар. Или се заблуждавам…? — Исках да знам какво му бе казала Луси.

— Така е — каза тя. — Туитвал е на „Красивата Моля“ 27 пъти, като е смятал, че това е красива млада жена на име Пеги Стантън. Побесня, като разбра. Снощи си казахме нещата с истинските им имена, защото изглеждаше като пълен глупак. Засега безработен глупак. Не е на себе си, готов е да убие някого.

— И не се е опитвал да я открие? Не се е мъчил да научи адреса й, телефонния й номер, да провери коя е? Господи, що за детектив е този човек?! — Чувствах се объркана, безсилна и ядосана заради безгрижието му.

— Той не е бил следовател, докато е туитвал с нея — каза Луси. — Бил е просто един самотник.

В какъв свят живеем?

— Много хора в социалните мрежи не разследват онези, с които туитват, пряко си кореспондират със съобщения или коментират на стените на другите. Насрочват си срещи в пълно неведение. Просто е невероятно колко доверчиви са някои хора.

— Отчаяни е по-добрата дума.

— Глупави — поправи ме тя. — Истински глупави. Казах му го.

— Марино трябваше да е по-предпазлив. — Дявол да го вземе.

— Нищо в профила на Пеги Стантън не подсказва, че тя е местна или от Масачузетс. — Луси ми показа какво имаше на екрана. — Не съм сигурна, че Марино е правил нещо повече от най-обикновено кибер-флиртуване.

— Кибер-флиртуване? За Бога, така можеш да си флиртуваш с някой сериен убиец или терорист!

— Очевидно, и това е причината за проблемите му — каза тя. — Не съм сигурна дали е имал сериозни намерения да се запознае с нея, да се срещат. Нищо в съобщенията им не подсказва нещо такова. Само думи. Мислел си е, че е безопасно.

— Той ли ти каза, или го разбра от туитовете им?

— Двайсет и седем, изпратени от него — повтори броя им тя. — Единайсет от нея или който се е представял за нея. Няма нищо подсказващо, че са се виждали, макар да й е казвал, че ще ходи в Тампа и че може би, цитирам …ще се отбиеш да се попечем и позабавляваме.

— Казал ли й е кога ще ходи? Конкретно, кога пристига и заминава?

Видеоклипът ми беше изпратен по-малко от час след кацането на самолета на Марино в Бостън миналата неделя след като беше една седмица в Тампа.

— Точно така — потвърди Луси. — Дал й е информацията в туит, на който тя не е отговорила. Както казах, голи думи. Но ти разбираш защо е проблем за полицията и за ФБР.

— При теб ли е?

— Не знам. Не й се е обаждал по телефона, не се е срещал с нея. Но сега трябва да стои в хралупата си.

— При теб ли е?

— Да. Така никой няма да може да се добере до него, без да разберем.

Не бях съвсем сигурна в това и по-точно кой как би разбрал за нечии намерения.

— Проблемът е, че той иска да се прибере у тях, а аз не мога да го задържа против волята му. Акаунтът вече е закрит. — Говореше за имейл акаунта BLiDedwood. — „Лошият“ го е създал, после го е изтрил, и то веднага след като ти е пратил онзи видеоклип.

— Объркана съм — признах аз. — Мислех си, че е създаден преди два месеца, в края на август. Нали все пак получих видеоклипа, имейла от BLiDedwood, в неделя.

— Знам, че звучи сложно — каза тя, — но не е. Ще ти го опиша в най-едри щрихи, защото знам какво се е случило и нямам никакво съмнение в това. Лошият създава акаунт с потребителско име BLiDedwood на 25 август. Доставчикът на интернет услуги и IP-адресът са в прокси сървър, който се намира в Берлин.

Прокси сървър, който Луси бе пробила.

— Откъде е изпратен? — попитах аз. — Явно не от Германия.

— Летище „Лоуган“. Прехваща им безжичната връзка.

— Тогава не той е създал акаунта в Албърта, Канада, на 25 август.

— Със сигурност не — потвърди Луси. — Бил е тук и достатъчно близко до летището, за да прихване безжичния сигнал.

Лодка, спомних си аз, и изпратих на Ърни Копел напомнящ имейл за онова мазване с нещо като яркозелена боя:

Нещо, каквото и да е, за раковините и счупеното

парче бамбук?

— Този човек после създава акаунта на Пеги Стантън в „Туитър“ на същия ден, 25 август — продължи да обяснява Луси, — и предава потребителското име за имейла BliDedwood на „Туитър“, за да могат оттам да влязат в контакт с този адрес и да се уверят, че съществува, преди да одобрят създаването на акаунта.

Ърни ми отговори почти веднага:

Нещо старо, нещо ново.

— Съвсем неотдавна лошият изтрива онзи имейл акаунт, BLiDedwood, и използва различно приложение, за да създаде нов анонимен акаунт със същото име, но различно разширение, този път stealthmail — каза Луси в момента, в който в телефона ми кацна ново съобщение от Ърни.

Ако някога открием лодката, определено ще я

разпознаем. Ще ти се обадя от лабораторията.

— Така че той чака двайсет и девет минути и ти изпраща видеофайла и изображението, след което акаунтът изчезва все едно никога не го е имало — продължи да разказва Луси. — И той отново е физически близко до „Лоуган“, за да ти изпрати въпросния имейл от тяхната безжична мрежа.

— А летището е удобно, при това е в района, където е намерено тялото на Пеги Стантън в залива, може би изхвърлено там, вероятно по същото време, когато е изпратен имейлът, и пак по времето, когато пристига от Тампа полетът на Марино — казах аз. — Само дето не разбирам мотива.

— Игрички — Луси бе спокойна, като притихнало време пред жестока буря. — Не знаем какви са фантазиите му, но той определено се кефи от всичко това.

Някой, който се присмива.

— Каквото и да прави с жертвите си, то със сигурност е част от много по-голяма картина — каза тя с все същия тон. — Прелюдията и последиците са натрапчиви идеи. Но не става дума само за отвличане и убиване. Не е нужно да си профайлър, за да разбереш.

Убивал е преди и пак ще убие, или вече отново го е направил.

— Опит да се натопи Марино? — подсказах аз.

— Поне да му го начука. Сигурно е забавно така да го накиснеш — гневно каза тя. — Казах на Бентън, че може би е добре да дойде тук.

— Той знае ли за телефона на Ема Шуберт?

— Намекнах му, че това е възможност, която може би ще искат да проверят, и че може да свърже всичко с нея. Но не съм заявявала нищо като безспорен факт.

Зряла, успяла жена, палеонтоложка, която наемаше лодки до места на разкопки, работеше навън, имаше опит в лабораторната работа, разсъждавах аз. Колегите й я описваха като целеустремена, неуморима, страстна по отношение на динозаврите, защитник на зелените идеи.

— MAC-адресът е същият като в изпратените от нея имейли, за всички данни и приложения, които е изтеглила преди да изчезне, и аз още не съм казала на Бентън това. — Луси продължаваше да описва какво знае, но не можеше да сподели в подробности с ФБР. — Това е един и същи МАС-адрес за видеофайла и за изображението, които ти бяха изпратени. И пак същият МАС-адрес за този акаунт в „Туитър“. — Имаше предвид фалшивия акаунт на Пеги Стантън.

— Да поговорим за „Туитър“ — това беше моят начин да попитам, без да искам да чувам подробностите, които няма да разбера.

— Много е просто, наистина — каза ми Луси. — Хипотетично…

Когато племенницата ми казваше „хипотетично“, това обикновено означаваше какво е направила и аз не навлизах в подробности. И не задавах въпроси.

— Намираш някой, който работи за „Туитър“, „Фейсбук“, „Гугъл плюс“, коя да е от социалните мрежи — започна тя. — Има списъци на служителите, на хора, работещи на различни позиции, и техните длъжности, дори подробни описания на нивото им на важност. Да се намери информация за служител не е трудно и аз тръгвам нагоре по веригата от хора. Изпращам връзка, линк, на който да се щракне, и когато го направят, това ми дава тяхната парола, без те да разберат. А после се регистрирам, „влизам“.

Разказваше ми всичко това и за мен беше трудно да слушам онова, което за нея беше напълно приемливо поведение.

— Накрая системният администратор приема, че негов по-високопоставен колега му изпраща нещо, което иска да види — призна тя. — Щрак… И аз се озовавам в неговия компютър, където се съхранява най-различна лична поверителна информация. На следващата стъпка съм в сървъра.

— Разполага ли ФБР с тази информация? Всичката или част от нея? — Мислех си за Валери Хан, което ми припомни за Дъглас Бърк, и нещо тъмно и грозно се просмукваше и скапваше настроението ми.

— Не знам — призна Луси. — Съдебните заповеди работят по-бавно от мен.

Не исках да коментирам това.

— Но туитовете на Марино и тези на фалшивата Пеги Стантън? Всичко, което трябва да се направи, е да посетиш страниците им. Туитовете са си там, на разположение на целия свят — каза тя. — Просто не ми е известно откъде са изпратени. Който и да е, за мен той е пълен боклук. За нещастие, умен боклук. Но арогантен. А арогантността накрая винаги те предава.

Преместих стола си по-наблизо, за да прочета туитовете, които тя прелистваше на екрана си, и те ме натъжиха. Фалшивата Пеги Стантън бе писала за първи път на Марино на 25 август, почти в полунощ, с признанието, че му е фенка:

Прегазена съм от теб. Удрям и не оставям нищо за следващия. Честно момиче съм, а моята игра е на пътя на твоите топки.

Шест туита по-късно тя споделяше, че се занимава с антики, събира възпоменателни военни копчета и ги носи с гордост, което преминаваше в коментари, които Марино намираше за оскърбителни, ако не отвратителни. Към края на разговора му бе туитнала:

Имам копчета, които знам, че ти искаш да натиснеш. Съблазнителните ми гърди са отрупани с мъртви войници.

Марино беше преустановил контакта на 10 октомври.

— Защо? — опитвах се да разбера смисъла и кой го правеше.

— Имаме проблем с Тоби, но той е много тъп — внезапно каза Луси, но аз очаквах да стигнем до него, разбрах го по изражението й, когато той се появи при нея с количката с кашоните.

— Няма начин да е той — допълни тя.

— Но очевидно прави нещо. — Изчаках я да ми каже, за да разбера защо понякога бе толкова трудно да намериш хора, в които да имаш доверие.

— Трябва да внимаваш какво говориш винаги, когато той е достатъчно близо, за да те чуе.

Луси каза, че е започнала да подозира Тоби през последните седмици, горе-долу по времето, когато се е запознала с процеса срещу Чанинг Лот.

Натъквала се на него на разни места из сградата, където той не би трябвало да бъде. Стаята за пощата например, където се заловил да приема пакетите и така можел да се отбива в компютърната лаборатория, различни офиси, стаите за аутопсии, конферентните зали, съблекалните, стаята за почивка. Често преглеждал книгата при охраната, за да провери кой идва и си тръгва, особено ако ставало дума за непознати, когато той не бил на работа.

— Нямам обяснение — каза Луси. — В началото мислех, че е заради Марино, който не искаше да се главоболи повече с електронния календар, оставаше тук, занимаваше се с орнаментиране и може би Тоби е видял възможност. Но истината е, че той измисляше причини да влиза и излиза от стаи, в които се провеждаха заседания, когато разни хора говореха и където на екрана можеше да се види информация.

Каза ми, че след като съм получила онзи имейл в неделната нощ, решила да разследва Тоби, който няма достъп до нищо в КЦК, без да се идентифицира с картата си, в която е вграден четец за радиочестотна идентификация. Ние също имаме системи за сателитно проследяване на всичките си коли, но Тоби не предполагал, че тя ще провери.

— Предполагам, не му е хрумвало, че ще прегледам записите от камерите и устройствата за джипиес следене на колите — каза тя и аз си спомних, че видях Тоби вчера на мониторите на охраната, когато се намираше в отделението за веществени доказателства.

Тогава ми изглеждаше, че спори с някого по телефона. Нещо ми направи впечатление, обезпокои ме. Не ми се стори нормално.

— Имал е навика да влиза къде ли не, без да е имал работа — продължи Луси. — Твоя офис. Офиса на Люк.

— Той не може да отключи моя офис. — Офисът ми не беше достъпен с карта и аз не носех идентификационен бадж на врата си.

Можех да отключа всяка врата в сградата чрез сканиране на палеца си, а с Луси и Брайс бяхме единствените от целия персонал, които притежавахме такъв, както аз му казвам, „шперц“, та макар и биометричен.

— Само че вратата ти остава широко отворена, когато си в сградата — каза Луси. — Брайс също винаги оставя вратата си отворена, както и вратата, свързваща неговия офис с твоя. А Тоби все намира претекст да разнася разни неща, да проверява това или онова, да задава въпроси или да съобщава информация, да взема поръчки за храна отвън. Или просто влиза и излиза, когато мисли, че никой не го наблюдава.

Станах от стола си и посегнах към телефона, когато Луси ми съобщи, че нещата не са решени. За миг си помислих, че говори за Тоби, в смисъл че не е ясно как да постъпим с него. После осъзнах, че всъщност ми говори за съвсем друго.

— Обсъжда се в интернет — каза тя, докато набирах вътрешния номер на залата за аутопсия. — Заседателите са напуснали съдебната зала и сега вървят залози в полза на това, че ще го оправдаят.

Свързах се с Люк и му наредих да опише дрехите на Хауърд Рот като веществено доказателство и да ми изпрати с имейл всички снимки. После му казах, че ще сляза при него.

— Може би Тоби? Той е тук. Може би той би могъл…? — каза Люк.

— Не, искам лично ти да го направиш и да заключиш вратата. Не искам никой да се приближава до тези дрехи и всичко, каквото сме намерили у него.

— Слипове, чорапи, лекарства. В полицията има други негови лични вещи — портфейла, ключовете за дома му… Не съм сигурен дали това е всичко. — Люк беше посред аутопсия и не искаше да бъде прекъсван.

— Благодаря. Аз ще погледна.

— Искам да кажа, че те даже не трябва да мислят по въпроса — каза Луси, когато бяхме вече в коридора, но затвори вратата и провери дали се заключва.

— Подозренията ти към Тоби ли бяха причината вчера сутринта да оглеждаш офиса ми? Заради него ли се държиш, сякаш някой може да ме шпионира? — поинтересувах се аз.

— Да използваме стълбите — и тя се насочи към обозначения със светещ надпис изход. — Някой шпионира, но с устройства за наблюдение. — Тя отвори металната врата. — Тоби не е достатъчно умен, за да монтира тайни устройства, и определено не такива, които ще ме затруднят, но аз все пак проверявам. А той наистина шпионира от известно време.

— Но защо?

— Ти как мислиш хеликоптерът на Чанинг Лот се озова над теб, за да те снима при залива? — попита ме тя.

— Тоби беше единственият, който знаеше, че Марино и аз отиваме натам — спомних си аз. — Освен Брайс. Може би и Люк, ако Марино му е казал нещо, когато са се сблъскали на паркинга.

Слизахме по стълбите и гласовете ни ехтяха в бетонната шахта.

— Почти съм сигурна, че не споделих подробности с Люк. — Напрягах се да си спомня какво точно му казах.

Щях да тръгвам за залива и бях изненадана от него, защото беше застанал толкова близко до мен, че едва не се докосвахме. Той ме попита къде отивам. Казах му, че съм на път да извадя труп от залива и той каза, че с удоволствие би помогнал, като ми напомни, че е сертифициран водолаз. Не съм споменавала, че тялото е на жена. Почти съм сигурна, че не му казах, но бях изненадана от начина, по който той привлече вниманието ми.

— Тоби знаеше часове по-рано, че ти отиваш в базата на бреговата охрана — заяви Луси. — Знаеше, че ще те посрещне с вана, за да транспортира трупа. Тяло на жена, омотано заедно с костенурка.

— И по някакъв начин се е свързал с пилотите на Чанинг Лот? — това вече не можех да го повярвам.

— Обадил се е на Джил Донахю, а тя се е свързала с пилотите.

— И знаеш това със сигурност?

— Известно ли ти е, че той е кандидатствал за работа в богатата й адвокатска фирма и че е шофирал коли на компанията до нейната сграда, „Пруденшъл сентър“? — попита ме Луси. — Предполагам от вниманието му се е изплъзнало, че мога да погледна в джипиес устройствата къде пътува всеки и мога да прегледам имейлите на всеки, ако той е достатъчно глупав, за да използва акаунта си в КЦК за лични цели. Дори не ми се налага да се правя на хакер.

— Господи!

— Така е… — и тя отключи вратата за долното ниво.