Легло от кости

26

Дъждът беше спрял, а нощта — студена и мокра. Пътувах за дома сама, в компанията само на котката.

Бентън помоли Бърк да го откара до КЦК, за да вземе от там колата си, но аз не повярвах, че това е действителната причина. Щяха да си поговорят сериозно. Той щеше да й каже какво мисли за появяването й на работа след като е взела псевдоефедрин и за агресивното й поведение срещу мен. И майната й с нейните алергии. Това, което бе направила, бе недопустимо. Причината не ме интересуваше, а сигурно не интересуваше и него. Беше ядосан от дочутото и имаше основание за това.

Не се правех, че не разбирам защо Бърк трябваше да знае за Марино, но ако аз бях следовател, нямаше да бъда толкова настойчива. Беше неправилно. Беше тормоз. Малтретиране. Имаше само един отговор откъде е знаела по какъв точно начин да се конфронтира с мен. Представих си как двамата с Бентън са си говорили и какво той се е видял принуден да разкрие пред нея. Не би могъл да лъже или да се измъква — не беше в стила му. Опитвах се да не го обвинявам, че не бе могъл категорично да заяви, че Марино никога не е показвал потенциал за насилие — и по-конкретно сексуално насилие — защото по-скоро бе вярно обратното.

Но не бе необходимо Бърк да научава „пикантните“ подробности, да ме разпитва сякаш искаше да си представи визуално ситуацията, сякаш искаше да ме унижи и подчини, да направи точно същото, което Марино бе направил… и точно това ме притесняваше. Безпокоях се какви са мотивите, бях смаяна от начина, по който събитията толкова бързо потъваха в миналото, че едва се бяха скрили зад завоя и отново пак се показаха пред очите ни. Припомних си стореното от Марино преди пет години и то беше толкова близко и реално, че едва ли не можех да го докосна с ръка, можех да го чуя, да го помириша като посттравматична ретроспекция. Претръпналите нерви отново бяха оголени и не ми даваха мира. Щях да го преживея… но нямаше да простя на Дъглас Бърк. Обвинявах я за това, че умишлено ме бе засегнала, без да се налага, без да е оправдано и без да е абсолютно нужно, за да ми изтъкне проклетата си гледна точка.

Пътувах по „Масачузетс авеню“ през площад „Харвард скуеър“. Котката бе сгушена в кърпата на скута ми. Помислих си, че не знам името й.

Била е навън, без подслон, и Бог знае колко беше стресирана, колко гладна и самотна се бе чувствала. Представих си как Пеги Стантън слага храна и вода в купичките в кухнята, взема бележника и ключовете си с ясното намерение да се върне. Но някой друг беше отворил вратата на дома й.

Беше използвал нейния ключ и вероятно бе влязъл през вратата на кухнята, за да не бъде забелязан от съседите или минувач на улицата. Този човек някак бе успял да я отвлече и убие. Беше въвел кода за алармената система, беше се разходил от стая в стая, оставил осветлението в някои от тях и… Хм, имах подозрения относно цветята и от кого бяха те. Притесняваше ме и ключът за колата в купата. Имах чувството, че той нарочно го беше оставил там.

Оставил го, но за кого?

Цветя без картичка. Свежи цветя, които така и не са били изхвърлени. Храната и малотрайните продукти от хладилника — да, но не и цветята. Тази мисъл продължаваше да ме занимава, заедно с ключа в купата до вратата. Съмнявах се, че точно тази врата убиецът бе използвал.

За кого наистина са били оставени те?

Обадих се по телефона на Сил Мачадо, защото не можех да се свържа с Марино.

— Доктор Скарпета е.

— Какво съвпадение.

— Съвпадение?

— Какво става, докторе?

— Чудя се за колата й в гаража. — Завих на север към „Портър скуеър“.

— Намира се в склада ви — цяла и непокътната. Защо? Какво има…?

— Ключът, който намерихте в къщата. Сигурно ли е, че е за колата й?

— Да. Отключих с него шофьорската врата, за да надникна набързо вътре, но не съм докосвал нищо и не съм палил двигателя.

— Това е добре. А ключодържателят?

— Ключът и ключодържателят са у мен, да.

— Искам да ги видя когато е възможно.

— Просто ключ, разглобяем ключодържател и стар черен компас, който мисля, че е принадлежал на едно от момиченцата — каза той. — Скаутски компас. Може би малките й момичета са били гърлскаути. Или браунита. На колко трябва да стане едно момиче, за да премине от браунитата в гърлскаутите?

— Не знаем със сигурност дали децата са били браунита или гърлскаути.

— Но компасът…! Той определено е гърлскаутски.

— Струва ми се възможно той да е върнал колата й в къщата, да я е вкарал в гаража и после да е оставил ключа там, където го намерихме. Той не е знаел тя къде държи обикновено ключовете си — обясних му аз. — Предполагам, че не я е познавал. Но по-важното е, че е възможно да е оставил ключа там с причина… може би символично.

— Това е интересно.

— Може да не е бил преди това у дома й, затова се е разходил из него, след като тя вече е била мъртва — продължих аз. — Но трябва да внимаваме това да не се разчуе. Подчертавам ти го специално, защото съм почти убедена, че той не подозира, че някой може да се е досетил за това.

— Искаш да кажеш, че се е върнал у дома й?

— Искам да кажа, че е влизал там. Макар и само веднъж.

— Това е много интересно, защото аз току-що изтеглих регистъра на алармата. Като изключим разбиването от пожарникарите на вратата за мазето с „хулиган“… — имаше предвид инструмента, — последният път, когато алармата е била изключвана, е на 29 април, неделя, в 23:50 часа. Някой е бил в къщата приблизително за около час, след което е активирал алармата. Явно е напуснал и повече не се е връщал. Както казах, до днес в регистъра няма друг запис за активност, свързана с алармата.

— Няма дори фалшиви сработвания?

— При нея са били монтирани само контакти на вратата. Няма датчици за движение, няма такива за разбиване на прозорците, няма други, които обикновено вървят в комплект.

— А преди 29 април?

— Предният петък, на 27-и — каза той. — Две влизания и излизания, после някой е напуснал към шест вечерта, активирал е системата и тя е останала така до неделя 29-и.

— Може би тя е заминала онзи петък вечерта. Тръгнала е за някъде, вероятно с колата си. А човекът, който се е върнал в неделя, е бил друг.

— Дотук съм съгласен.

— Случайно да си забелязал имаше ли нещо в контейнерите за боклук?

— Абсолютно празни — отговори ми той.

— Събирането на боклука е в понеделник — разсъждавах на глас аз. — Питам се дали този човек не е изпразнил хладилника й от нетрайните продукти, не е изнесъл боклука и не е изкарал общия контейнер на тротоара.

— А после го е върнал под страничната веранда?

— Да. Може би също е изпразвал пощенската й кутия и е прекъснал абонамента й за вестника.

— Господи! Кой би направил това? Няма начин да е съвсем непознат…

— За него тя може и да е била непозната, но това не означава, че той за нея не е бил непознат. Не твърдя, че пътищата им никога не са се пресичали, но това не означава, че тя лично го е познавала или е подозирала за съществуването му. — Мислех за всичко, казано от Бентън за човека, когото търсехме. — Утре рано сутринта искам да обработим колата й за всички видове потенциални веществени доказателства, започвайки с пръстови отпечатъци и т. н. Не само да проверим навъртените километри и джипиес системата, а всичко. Можеш ли да дойдеш?

— Няма проблем.

— А ако ти попаднат някакви документи, например от ветеринар или сметки…? Виж дали там някъде няма да излезе името на котката…

— Може да има чип.

— Ще дам да я сканират във ветеринарния кабинет — отговорих аз. — Може би Брайс ще я вземе утре сутринта. Ще видим дали има някакъв идентификационен номер, по който да проверим в националния регистър на домашните любимци.

Затворих, завих надясно по „Уайт стрийт“.

— Адски съжалявам, но не знам името ти, а не мога да ти казвам „котко“ — погледнах котката, а тя замърка още по-силно. — Ако можеше да говориш, щеше да ми кажеш кой те е изнесъл от къщата, кой лош човек го е направил. Не, не просто лош, а направо зъл и подозирам, че си се изплашила от него, защото си усетила какъв е. Жесток човек. А ти си го доловила, нали, когато те е натирил от къщата? Дошла си до него, защото те е подмамил с онези деликатеси, които видях на плота, нали?

Галех я по главата с прилепналите уши, а тя се натискаше към дланта ми.

— А може да си избягала през вратата. Спасила си се. Ще ти купя нещо вкусно. Може би същото, с аромат на сьомга, което мама ти е купувала — видях купища подобни пакети в шкафа. А също и комбинация от пуйка и сьомга, защото и такива имаше, и то много, в кухнята. Искала е да е сигурна, че си подсигурена, нахранена, и то с хубави, здравословни неща. Май нямаш бълхи, но аз ще те изкъпя и сигурно много ще ми се разсърдиш.

Беше почти полунощ, когато влязох в паркинга на супермаркета „Шоу“, осветен с вдигнати на високи мачти лампи и обграден от редица дървета, които продължаваха да се клатят от вятъра, макар вече не толкова силен.

— Май ще те нарека Шоу, защото това е първото ни излизане заедно. — Паркирах близо до входа. — Извинявам се, че не знам коя си точно. Не искам да се безпокоиш, но сега ще те оставя за няколко минути сама в колата, защото нямам нищо у нас за котки. Само за куче… много скучна диета на риба и сладки картофи. Стара хрътка на име Сок, който е много срамежлив и със сигурност ще се изплаши от теб.

Оставих я завита в кърпата на шофьорската седалка, затворих вратата и насочих дистанционното, за да я заключа, но в този момент ме заслепиха фаровете на друга влизаща в паркинга кола. За миг не можах да различа нищо, после се спусна прозорец и видях усмихнатия Сил Мачадо.

— Хей, к’во става, докторе?

— На пазар за котката… — приближих към неговата „Краун Виктория“. — Да не ме следиш?

— Сигурни ли сме, че е нейната котка? — Той паркира, спря и се подпря на рамката на вратата. — И… да, следя те. Някой трябва да го прави.

— Логиката подсказва, че котката е нейна, макар да не знаем това със сигурност. Тя определено изглежда изгубена и самотна. — Огледах почти празния паркинг и видях само някакъв човек, който буташе пълна количка в далечния му край. — Ще влезеш ли с мен?

— Няма какво да купувам — отговори ми той. — Исках само да се уверя, че ще се прибереш у дома, без да ти се случи нищо. — Това ми прозвучава малко странно. — Знам, че имаш навика да пътуваш насам-натам по всяко време на денонощието. Но просто исках да се уверя… — повтори той.

— Да не знаеш нещо, което не ми е известно? — забелязах на задната му седалка пликовете с веществени доказателства, включително взетите от мен.

— Някой, който добре познава Кеймбридж, нали?

— Добре познава къщата, квартала. Или добре ги е опознал, да кажем. — Отстъпих крачка, за да погледна през стъклото в джипа ми. Исках да се уверя, че котката е добре.

Беше станала.

— Прибирал е пощата от пощенската кутия, нали? Изпразнил е боклука от къщата и е изкарал контейнера на улицата? — Мачадо ме гледаше, но беше сериозен и непроницаем като гранит. — Та реших, че този тип се чувства прекалено комфортно тук. Знае кога да вземе пощата от кутията й — вероятно веднъж седмично? Известно му е кога събират боклука. Между другото, онова, на което станах свидетел, ми беше неприятно. Бърк прекалено много си позволява.

— Не знаем колко поща получава. — Темата за Бърк не ми се обсъждаше.

— Двамата с Марино караме „Харлей“. Покрай това се сближихме. Отбива се у нас на пица, пием кафе, понякога се срещаме в залата за фитнес… той е готин и много те уважава. Но нямах представа… Честно, не знам какво да кажа, освен че знам със сигурност какво мисли за теб. И съм уверен, че заради теб би застанал на пътя на куршум.

— Предполагам, че този човек прибира пощата й веднъж седмично или два пъти месечно в час, когато е малко вероятно да бъде забелязан. Очевидното тук е, че не би искал да събужда подозрения и да дава повод на разни хора да я издирват, докато все още — сигурно месеци наред — е съхранявал тялото й някъде. — Нямаше да обсъждам Марино с него. — У теб ли е ключодържателят?

— Да, разбира се — той посегна към задната седалка и взе оттам кафява хартиена торбичка. Отвори я и извади от нея по-малка, в която бе прибрал ключодържателя. Подаде ми го през отворения прозорец. — Никога не съм имал друг случай, в който някой да е толкова самонадеян. Не ми се струва нормално, докторе.

— Че откога убийството е нормално? — вдигнах прозрачното пликче и го осветих със светлината от телефона си.

— Значи смяташ, че е психопат, който живее в свой извратен фантастичен свят, но на улицата изглежда като всеки от нас.

— А ти как мислиш? — Ключът за колата бе с инфрачервена връзка и батерия, а към него имаше прикрепен компас на верижка за бързо освобождаване с отварящи се пръстени от двете страни.

— Да, няма съмнение в това. Някой, който се слива с тълпата и за когото никой не се сеща след като го е видял веднъж.

— Разглобяем ключодържател, който ми изглежда доста нов — подадох му пликчето. — Свързва ключа за 18-годишен „Мерцедес“ с качествен компас.

— В какъв смисъл „качествен“? Стар като колата ли? — върна той пликчето в торбичката.

— В смисъл че ако се поинтересуваш, сигурно ще откриеш, че гърлскаутите дори не помнят кога са се използвали такива компаси. Мен ако питаш, от… поне 50 години.

— Майтапиш ли се? В такъв случай сигурно е на Пеги Стантън.

— Тя е 49-годишна, значи е било и преди нейното време, така че зависи откъде го е взела. Тя или някой друг. — Пак проверих котката. — Стар компас, стар пръстен с монета, стари копчета, зашити на жакета, с който е била? Май става дума за човек, който се интересува от история и колекционерство, но кой е той?

— Аз няма да влизам — каза Мачадо. — Ще те изчакам тук, после ще те изпратя до вас, ей така, за всеки случай. Ще се чувствам по-спокоен.

Насочих се към зеления сенник над входа и влязох в супера, бутайки количка към секцията с храна за домашни любимци. Взех котешка тоалетна, лопатка и пълнеж за тоалетната, здравословна храна, лакомства и няколко играчки. Открих и успокояваща червата зърнена смес, шампоани против бълхи и нокторезачка. Когато се върнах при джипа и отворих задната врата, Шоу седеше на задната седалка с изнесени назад задни крака. Изглеждаше съвсем различно от всички останали котки.

— Я ела — взех я аз. Мачадо бе паркирал наблизо и ми светеше с фаровете. — Да те върнем сега в кърпата и после пак в скута ми… окей?

Тя остана спокойна и въобще не се съпротивлява, докато карах, следвана от Мачадо. Не знаех от какво толкова се притесняваше той. Подозирах, че знае нещо, което не ми е казал, и то може да е свързано с Марино. Струваше ми се невъзможно обаче Мачадо макар и за миг да повярва, че Марино по някакъв начин беше забъркан със смъртта на Пеги Стантън или изчезналата палеонтоложка. Но разбира се, всичко зависеше от това, какво бяха казали на Мачадо, особено ако Бърк го бе инструктирала.

Пътувах на юг, свих към Гарфийлд и после Оксфорд, на път към богословския факултет на Харвард, конферентния център „Нортъс удс“, на чийто залесен терен е разположена Американската академия за наука и изкуство. Паважът свистеше влажно под гумите ми, а Мачадо се движеше по петите ми. Слязох от „Къркланд“ и поех по „Ървин стрийт“. Триетажната ни къща във федерален стил бе бяла, с черни капаци на прозорците и керемиден покрив. Отдалече не можех да разбера дали Бентън вече се бе прибрал у дома. Навлязох по тесния път и паркирах странично на отделната постройка на гаража. Мачадо спря на улицата и ме изчака да взема от колата покупките и Шоу.

Отключих вратата на остъклената веранда и алармата започна предупредително да пулсира. Въведох кода, влязох вътре, затворих с хълбок вратата и чух откъм дневната Сок да драска с нокти по дюшемето. Бентън го нямаше. Усетих колко напрегната беше Шоу. Сок се зададе по коридора.

— Имаме гостенка — казах му аз. Беше с посивяла муцуна и никога не бързаше. — А вие двамата ще станете приятели.

Запалих лампите в стаите, през които минах, и стигнах до кухнята. Оставих торбичките и пуснах Шоу в килера, за да не започне да изучава новата си къща или да се скрие някъде. Изведох Сок в задния двор, където розовата ми градина бе загубила и последните си цветове, а матовото стъкло на прозореца на задното стълбище бе осветено отвътре и уютно грееше в нощта. Извиних се на Сок, че съм се прибрала толкова късно. От имейла на иконома знаех, че за последно бе го извеждал в пет и му бе дал няколко лакомства. И все пак това не беше достатъчно, освен ако Бентън не беше се погрижил.

Сок беше с издължен, дългокрак силует и вечно душещ изострен нос. Движеше се като сянка из двора, преграден с каменна стена, по която съседските деца обожаваха да се катерят. Имаха си любими места, където нямаше светлини на сензорите за движение. Той ме последва обратно вътре, за да му дам храна и да го погаля. Напълних мивката с топла вода, събрах кърпите и се замислих къде ли е Бентън.

— Не съм имала котка отдавна — говорех й аз, докато я вземах от килера и тя веднага започна да мърка. — И знам, че няма да си щастлива от това, което следва, но мисли за това като за глезория.

Издърпах стол от масата, седнах, сложих я в скута си и започнах да й режа ноктите.

— Е, изглежда това ти е познато, но не съм сигурна за банята. Котките мразят водата, или поне така ни показват, но пък от друга страна, тигрите обичат да плуват, така че знае ли човек…

Сложих си гумени ръкавици, спуснах я в топлата вода и започнах да я сапунисвам с шампоана против бълхи. Тя ме гледаше с големите си кръгли очи, от което се разплаках.

И аз самата не знаех защо.

— Ама ти си била голяма работа — избърсах я с голяма мека кърпа. — Никога не съм виждала толкова готина котка. Приличаш на куче. — Погледнах към Сок, който лежеше в леглото си до вратата. — И двамата сте осиротели по кажи-речи еднакъв начин.

И пак се разплаках.

— Стопаните ви вече ги няма, аз ви водя тук, в друг дом и разбирам, че не е същото.

Нямах ни най-малка представа какво помнят или знаят животните, но Шоу като нищо може да е била най-добрата приятелка на Пеги Стантън. Вероятно бе видяла и кой я бе убил, но не можеше да ми каже. На никого не можеше да каже. И ето, сега беше у дома ми, легнала по гръб на кърпата — поза, която никоя уважаваща себе си котка няма да заеме. Затворих вратите и погледнах в хладилника за нещо, което да хапна, но нищо не привлече вниманието ми. Отворих бутилка „Валполицела“, налях си и реших да си приготвя паста с доматен сос. Отидох до килера, а Шоу неотлъчно ме следваше до краката.

Извадих няколко консерви с белени домати, разтопих малко подсолено краве масло в тигана и нарязах на ситно половин глава лук. Тя се търкаше в краката ми и мъркаше.

— Ако Бентън беше тук, можехме да сложим отвън на скарата малко италианска наденица — казах на котката. — Да, студено и мокро е, но това нямаше да ме спре. Не се безпокой, няма да го направя. Не и сама навън в тъмното.

Изведнъж се сетих за Мачадо, надявах се да си е тръгнал. После активирах алармата и сложих на печката да се стопли вода. Отпих още малко вино и пак опитах да се обадя на Бентън. Телефонът му обаче упорито ме препращаше на гласовата му поща. Наближаваше един часът. Можех да позвъня на Мачадо, но не исках да го питам за Бентън. Можех да се обадя и на Дъглас Бърк, но това нямаше как да се случи. Изключих готварската печка. Седнах пред газовата камина с бутилката вино, с Шоу в скута ми и Сок, сгушен до мен. Когато реших, че съм пила достатъчно, се обадих на племенницата ми.

— Будна ли си? — попитах я, когато чух гласа й.

— Не.

— Не?

— Това е гласова поща. С какво мога да помогна? — каза тя.

— Знам, че е късно. — Чух някой покрай нея или поне така си помислих. — Телевизорът ти ли е това?

— Какво става, лельо Кей? — Не беше сама, но нямаше да ми каже.