Легло от кости

38

Исках паста или пица и затова помолих Бентън да спре на връщане към дома ни, което нямало да бъде скоро — предупреди ме той, когато си тръгнахме от КЦК поотделно.

Само ние двамата. Загрижени и замислени. Всеки със задачите си — това бе силата ни заедно и поотделно. Знаех отлично кога дадено нещо бе важно само за мен, но не и за другите.

— Храна — извиках аз към съпруга ми, докато излизах сама с колата от паркинга. — Господи, колко съм гладна…! Умирам от глад. — Проверих огледалото за обратно виждане, а тъмносиният „Форд LTD“ бе точно зад мен.

Следвах извивките на река Чарлз, която ми напомняше за коридорите в нашата овална сграда, отвеждайки ме там, където бях започнала и свършила, където съм била и ще бъда, пак покрай речното пристанище за лодки „ДеВолф“, пак покрай игралната площадка на училището „Море скул“, пак в посока на квартала на Хауърд Рот и през него за „Фейт Хаус“. Тъмносиният форд се бе залепил за мен и аз виждах лицето с тъмни очила в огледалото си.

Наблюдаваше ме, предизвикваше ме. Нахално ме следваше.

— Храна и вино — казах на Бентън по телефона преди съвсем малко, когато още не знаех, че това ще се случи, и бях шокирана.

Бях бясна, а едновременно с това не можех да си обясня защо съм изненадана.

— Ще вечеряме заедно, ще бъдем заедно… само ние — казах аз, самотна, гладна и вече малко поизморена от всичко, а на тъмния хоризонт на мислите ми пламтеше един-единствен въпрос.

Наблюдавах колата зад мен, сърцето ми постепенно се втвърдяваше, сякаш умира и се вкаменява в моето собствено костно легло от емоции. Този път прекали, мислех си аз. Този път наистина прекали и си представих вечеря с Луси, Бентън, Марино. Бях гладна, изнервена и исках да бъда с хора, на които държа, защото другото ми писна, преситих се. Завих надясно по „Ривър стрийт“, а Дъглас Бърк също зави.

Спрях на паркинга на „Райт Ейд“, на пресечката на „Блекстоун“ и „Ривър“, за да й покажа, че знам, че е по петите ми през последните десет минути, че няма да допусна да ме тормози и не се страхувам от нея. Спуснах стъклото на джипа и се озовахме врата до врата, като двама спрели на пътя полицаи-приятели, каквито определено не бяхме.

Бяхме врагове и тя открито ми даваше да го разбера.

— Какво има, Дъглас? — Досега езикът ми не бе се превъртал да й каже Дъг или Дъги.

— Не исках да ти го казвам пред всички. — Очилата й бяха тъмнозелени или сини, слънцето бе ниско, старите сгради на Кеймбридж хвърляха дълги сенки — един късен следобед бе на път да изтече в един от най-късите дни на годината, преди да настъпи бруталната зима на Ню Ингланд. — От професионално уважение не исках да повдигам въпроса пред тях.

— Пред тях? — повторих аз, защото тя не изпитваше професионално уважение към никого, най-малко от всички към мен.

Тъмните й очила ме гледаха неподвижно.

— Да не искаш да кажеш пред Бентън? — предположих аз.

— Знам за племенницата ти. — Тя избута тези думи както се бутат две агресивно настроени животни. Не й отговорих. — Използва уебсайтове, събира информация. — Говореше язвително, мислеше си, че знае как да ме засегне. — Харесвам начина, по който хакерите описват онова, което правят. А това в случая на твоята племенница е разбиване с груба сила на сървърите, които я интересуват, с изключителната цел да възпрепятства правосъдието.

— Груба сила? Питам се кой в действителност прави това — погледнах я аз.

Тя посочи с два пръста тъмните си очила, а след това и мен.

— Наблюдавам — драматично каза тя. — Предай на Луси да не се държи така самоуверено, а ти знай, че си неин съучастник… И за какво? За да открие тя нещо пет минути преди нас? Преди ФБР да успее? Каква ревност…

— Луси не е от ревнивите — опитах се да я върна на пътя на разума и логиката. — Но си мисля, че ти може би си.

— Сигурно е много болезнено да бъдеш изхвърлена от средата, която обитаваш.

— Да, това трябва да е много болезнено — натъртих аз. Дъглас Бърк бе непрекъснато заобиколена от Бентън и такива като него, но бе изхвърлена от тях.

Уволнена бе като негов партньор и той искаше прехвърлянето й на далечно от тук място, като може би дори щеше да намекне неофициално пред когото трябва за нещо повече от това. Специален агент Дъглас Бърк не беше годна да служи. Не трябваше да носи пистолет, не биваше да се допуска да арестува някого и аз максимално дипломатично й подсказвах, че няма да е никак разумно от нейна страна да се залавя с Луси. Би било възможно най-неблагоразумно да се яви в имението й, да се „отбие“ там неканена или дори да опита да я следва, както току-що следваше мен.

— Ти знаеш историята й, затова се надявам да разбереш какво имам предвид — казах аз на Бърк, която най-вероятно знаеше пълния списък на всички огнестрелни оръжия, притежавани от Луси, както и автомата с голям пълнител, регистриран в Масачузетс, за който имаше разрешително да го носи.

— Заплашваш ли ме? — усмихна се тя и в този момент окончателно се убедих, че е психически лабилна и вероятно склонна към насилие.

— Не е в стила ми да заплашвам хора.

— Знаеш ли, аз не се страхувам да разреша случая — каза тя. — За разлика от другите, както изглежда. Не ме е страх и не мога да бъда подкупена.

Загрижена бях за нея и за безопасността й. Но се безпокоях и за другите.

— Не съм уплашена, нито съм по какъвто и да е било начин повлияна от парите или политическите връзки на някого — продължи да ме убеждава тя. — Не спя с федерални съдии и мастити адвокати, не съм толкова глупава да повярвам, че някой в затвора няма хора отвън, изпълняващи каквото им каже. На нищожна цена — половин година зад решетките, за да се отървеш от съпруга, която ненавиждаш.

— И ти знаеш това? Известно ти е, че я е ненавиждал? Откъде го научи? — престанах да споря с човек, забравил какво означава логично мислене.

— Просто ме интересува защо го защитаваш. Очевидно е защо защитаваш племенницата си, но защо и Чанинг Лот, за Бога?

— Трябва да спреш това — не й отговорих, защото нямаше смисъл да говорим с аргументи.

— Какво ти е обещал?

— Трябва да спреш, преди нещата да са отишли твърде далече.

— Дойде да те види, нали така? — каза тя. — Е, не е ли ясно? Какво ти разказа той, Кей? За изчезналото куче? Колко изплашена е била жена му и така нататък, подкрепяйки невинността си. Докато твоята племенница разбива защитни стени, а ти се опитваш да ме изгониш от града и да ме унищожиш? И си вярваш, че това може да стане?

— Не искам да те унищожавам. — Предупредих я, че ще има сериозни проблеми, ако продължи да ме следва и да прави обвинителни изявления, както и че аз бях тази, която се чувства застрашена. — Върни се в офиса — казах й аз, защото имах силно предчувствие какво възнамеряваше да направи. Помнех всяка дума на Бентън за нея, поведението й в присъствието на Луси, но се въздържах да го кажа.

Обяснението не беше само в псевдоефедрина или каквито там лекарства вземаше. То бе в това, което Дъглас Бърк искаше да докаже и тя нямаше да ме чуе, защото бе неспособна.

— Той се чувства толкова по-добре с мен. — Говореше за Бентън, разбира се.

Най-сложният случай в живота на Дъглас Бърк не бе банков обир или поредица от серийни убийства, а престъплението на собственото й съществуване. Нямах представа какво се е случило с нея, когато е била малка. Но и не ме интересуваше.

— Той вероятно също го съзнава — каза тя през отворения прозорец на служебната си кола. — Жалко е, че нямаш представа какво е най-добре за него. Опитът ти да ме саботираш с нищо няма да помогне на пародията на твоя брак.

— Върни се в офиса и поговори с някого. — Внимавах да не я провокирам. — Кажи му, което каза и на мен, сподели с някого, може би с твоя пряк началник, Джим ли беше. — Казах й го спокойно, почти любезно. — Но на всяка цена трябва да поговориш с някого.

Тя се нуждаеше от помощ, но нямаше да я получи. Имах силна интуиция какво ще направи и когато тръгнах с колата към средната част на Кеймбридж, се обадих на Бентън.

— Мисля, че ще се изправи срещу Чанинг Лот — оставих му аз гласова поща, защото той не ми отговори. — Тя е преминала границата и някой трябва да се намеси. Някой трябва незабавно да я спре, за да я предпази от самата нея.

Спрях пред „Старбъкс“ за кафе — двойно, чисто, сякаш то щеше да ми помогне да събера мислите си, сякаш кофеинът можеше да ме успокои. Останах в колата няколко минути и пак се опитах да се свържа с Бентън. После му изпратих есемес, за да съм сигурна, че все някак ще получи съобщението ми, че спешно се налага да се вземат мерки, преди Дъглас Бърк да направи нещо глупаво, опасно и вероятно непоправимо. Тя беше нестабилна, обсебена и въоръжена. Хвърлих недоизпитото кафе в кошчето и потеглих, колебаейки се дали да предупредя Луси. Накрая реших да не й се обаждам. Не бях сигурна какво може да направи тя.

Слънцето беше под тъмния хоризонт, когато стигнах във „Фейт Хаус“ — тухлен комплекс, спретнат и относително нов, с красиви цветни лехи и дървета. Сребрист джип точно напускаше, когато завих в алеята. В паркинга имаше съвсем малко коли — подозирах, че повечето от постоянно пребиваващите в този старчески дом вече не шофират. Влязох в уютно фоайе, застлано със син мокет, обзаведено със сини мебели и украсено с копринени цветя, репродукции в американски стил и афиши по стените, напомнящи ми за чековете на Пеги Стантън.

На рецепцията дежуреше възпълна жена с кестенява коса и очила с дебели лещи.

— Кого сте дошли да видите? — с радостна усмивка ме посрещна тя.

Попитах я дали управителят на дома е тук. Обясних й, че знам, че работното време е свършило, но все пак ми трябва някой от администрацията, с когото се налага да говоря. Подчертах, че е важно.

— Не мисля, че госпожа Хойт си е тръгнала. Имаше съвещание до късно. — Администраторката вдигна телефона, за да провери, и аз забелязах есенната композиция от цветя на масичката зад нея — бургундско червени азиатски лилии, виолетов лизиантус, оранжеви рози и жълти дъбови листа.

Букет без картичка. Някой, може би тази администраторка, бе залепила на вазата стикер с напечатан надпис „Фейт Хаус“, на който с ръка бе написано име с номер на стая, които не можех да разчета от моето място. Но различих Има р. ден.

— Синди? Някой иска да те види. Съжалявам… — погледна ме жената: — Как се казвате?

Обясни ми как да стигна до кабинета в дъното на дълъг коридор. Минах покрай ярко осветена трапезария, където живеещите тук довършваха вечерята си, някои от тях в инвалидни колички, други с проходилки и бастуни, подпрени на масите. Салонът за красота беше вече затворен, в музикалната зала някой свиреше на пиано, а пред библиотеката бе спряна количка за почистване. Забелязах кашон с фабрично нагънати чували за боклук, по сто в кашон, точно от същия вид, който открих в къщата на Хауърд Рот.

Стигнах до кабинета на управителя и почуках на отворената врата. Госпожа Хойт, млада и в напреднала бременност, вече обличаше палтото си. Представих й се, здрависахме се и тя не скри изненадата си.

— Да, познах ви по име, когато Бети ми се обади — каза ми тя. — Роднини ли имате тук? Вчера ви видях по новините. Голямата костенурка на пожарния катер и после бедната жена. С какво мога да ви помогна? Роднина тук…? — повтори тя и приседна на бюрото си облечена. — Или може би искате да разгледате „Фейт Хаус“?

Взех стол и седнах срещу нея. Отговорих й, че майка ми живее в Маями и упорито отказва да напусне дома си, макар че вече може би не е разумно да живее сама.

— Питам се дали знаете кой е Хауърд Рот? — казах след това аз. — Местен жител е и живее само на няколко преки оттук. Извършва епизодични ремонти срещу заплащане.

— Да. — Тя отвори бутилка вода и наля от нея в чаша за кафе. — Беше мил, но имаше някои проблеми, мисля, чух какво му се е случило. Разбрах, че паднал по стълбите. Много тъжен край на един трагичен живот. — Погледна ме отново, за да покаже, че не разбира.

Не можеше да си представи за какво съм дошла.

Попитах я за дейността на доброволците и дали сред тях е имало жена от Кеймбридж на име Пеги Стантън.

— Не знам какво стана с нея — отговори ми госпожа Хойт. — Тя изведнъж престана да идва. Защо питате?

— Значи сте я познавали?

Погледна ме объркана и аз разбрах, че няма никаква представа за смъртта на Пеги Стантън.

— Окей… — започна тя да се безпокои. — Само не ми казвайте, че… — За момент бе на ръба да се разплаче. — Толкова прекрасна жена. Нямаше да сте тук, ако…

— Кога я видяхте за последен път? — поинтересувах се аз.

— Н-не мога да си спомня точно… — запъна се тя и нервно въведе нещо на клавиатурата. — Ще проверя. Много лесно е да се провери графикът на доброволците. Те са чудесни, донасят радост и надежда, от които повечето хора тук са лишени… Извинявам се, разбъбрих се. Но съм малко… объркана.

Попита ме какво се е случило и аз я информирах, че Пеги Стантън е починала. Обясних й, че планираме да съобщим на медиите още утре сутринта, но едва сега сме успели със сигурност да идентифицираме тялото й.

— Мили Боже, колко печално! Господи…! — разстрои се тя. — Колко ужасно. Аха… мислех си, че беше пролетта, и така се оказа. Така съжалявам… Когато хората ни научат, това ще ги съсипе. Всички я обичаха, помагаше ни в продължение на дълги години.

Последният път, когато Пеги Стантън бе идвала тук, се оказа в нощта на изчезването й — 27 април, петък, след като вечеряла заедно с групата, с която работела.

— В нея пламтеше истинска страст — каза тя. — Учеше ги на изкуство и занаяти, как да работят с ръцете си. Пеги искрено вярваше в работата за подобряване на самочувствието, в намаляване на тревогите и депресиите сред възрастните. Да направиш нещо със собствените си ръце и да видиш как постепенно се оформя истинско произведение на изкуството. Нямаше по-добра терапия за нея! — каза тя и продължи да описва Пеги Стантън като фина жена, разтърсена от лична трагедия и неописуема загуба. — Притежаваше лечителска дарба, наистина. Може би благодарение на преживяното. Беше започнала да учи хората ни на грънчарство — описа тя. — Но така и не се върна. — Предположила, че Пеги Стантън е заминала за Флорида или може би за край езерната си вила някъде в околностите на Чикаго. — Не се обезпокоих, само малко се разочаровах, защото бяхме започнали да проучваме как да се снабдим с пещ — каза тя и аз сетих за мазето на Пеги Стантън, за скорошната работа там и за необичайните инструменти на тезгяха долу.

Не е било готварска фурна. Попитах я дали Пеги Стантън не бе споменала, че мисли да монтира пещ в мазето на дома си и дали не е наемала Хауърд Рот да свърши това-онова в къщата й.

— Много е възможно — замисли се тя, — но не съм сигурна.

После предложи да ми покаже „Фейт Хаус“.

— Задържах ви вече предостатъчно — отговорих аз и й благодарих, а в същия миг телефонът ми иззвъня.

Есемес от Луси.

Коя е Жасмин? — прочетох аз на излизане от старческия дом.

Изчезналото куче на Милдред Лот, което по-късно се намерило.

Въведох текста в тъмното и се насочих към моя джип, до който бе паркиран друг джип, какъвто не видях на идване.

Сребърен джип „Чероки“ със сребриста мрежеста решетка, паркиран точно до мен, при положение че целият проклет паркинг бе абсолютно празен. Обзе ме някакво странно чувство… усещане, от което потреперих.

Изчезнало??? Тогава защо е пред къщата й и

лае срещу нея?

Отговорих:

Сега се качвам в колата и веднага ще ти се

обадя.

Сребристият джип, с който се разминахме преди малко, когато завивах насам, сетих се аз. Същият, който по-рано видях на моя паркинг, или съвсем подобен на този. Насочих ключа, за да отворя колата, макар нещо да ме караше да побягна. В този миг получих нов есемес:

Жасмин! Жасмин! Къде си! Ела!