Легло от кости

6

Вдигнах капака на биометричния четец, монтиран странично на вратата, и леко докоснах с палец прозорчето на скенера. Над главата ми забръмча мотор и стоманените вериги започнаха да спускат половинтонната врата на приемното отделение.

— Бреговата охрана трябва да имат неопренови костюми — казах на Марино и се наместих на предната седалка до шофьора в тахото.

Познавах си човека. Избрал е най-скоро измитата и с най-пълен резервоар кола, което горе-долу отговаряше на наблюдението на Люк, когато е забелязал Марино да броди сред колите на паркинга. Усещах приятната миризма на „Армор ол“ и забелязах, че таблото е стъклено, а мокетът — чист. Марино обичаше двигателите V8, а колата трябваше да е колкото се може по-шумна и по-мощна. Това ми напомни колко мразеше избрания лично от мен нов парк от джипове „Тойота секвоя“ — икономични, практични, такива, каквито карах всеки ден, защото нямам какво да доказвам пред никого.

— Ние винаги имаме на склад неопрени. Моя е грижата колите, с които отиваме на обект, да са екипирани с такива — напомни ми Марино за акуратността си и аз усетих, че се задава неприятен разговор. — Проверих тази. В багажника има два.

— Добре. — Щракнах токата на колана и потърсих очилата си, докато той излизаше на заден ход. — Но да се надяваме, че онези, които бреговата охрана имат на борда, са по-добри от нашите, което също не е особено успокоително. Нашите са направо ужасни, предназначени са за операции по издирване и спасяване, а не за събиране на доказателства.

— Излишъци на службите, още неизвадени от обръщение — оплака се Марино, който явно имаше нещо наум. Това при него винаги бе лесно разпознаваемо. — Боклуци, купени на възможно най-ниска цена за МНС и МО[3], а после те се отказват от тях и оборудването или екипировката тръгва надолу с намаление — мърмореше той. — Като онези кашони за органи, на които пише „Стръв за риба“. Помниш ли?

— Не е нещо, което човек би забравил лесно.

Марино започна да туитва, а може би и да пие, не дълго след като наех Люк и аз се питах дали Люк не му е подхвърлил нещо на паркинга преди минути. Дали например не се е поинтересувал къде отиваме и след като е научил, е добавил, че има документ за завършен курс от Националната асоциация на инструкторите по гмуркане и сертификат за професионално ниво като главен инструктор и спасител.

— Защото ти имаше нужда от голяма доставка на пластифицирани кашони и участва в търга… — с удоволствие ми припомни Марино.

— И ние ги използвахме, понеже нямахме избор.

— Да, но ако това се случеше днес, някой адвокат щеше да ни попилее.

Сетих се за Милдред Лот и онова, което може би ме очаква. Доколкото знаех, отиването ми в съда не беше отменено, но аз си бях виновна — не трябваше да правя онзи тъп коментар, който опасявам се скоро ще бъде във всички новини.

— Може изобщо да не ни се наложи да влизаме, освен ако не е потънала по-дълбоко. — Марино спря тахото пред задната метална врата на охраната. — На снимката, която Пам е изпратила, изглежда леснодостъпна. Може би само ще издърпаме влакното, без да има нужда от никакви неопрени, но знае ли човек.

— Не трябва да приемаме, че е „тя“.

— Лак за нокти. — Той разпери ръце, сякаш за да ми демонстрира своя, после натисна бутона на дистанционното над главата си. — Ясно се вижда на снимката на Пам. — Говореше за младата биоложка така, сякаш бяха приятели. — Определено лак за нокти. Но не мога да кажа какъв цвят… може би розов.

— Най-добре е да не правим предположения.

— Е, ето че сега имаме нужда от наш екип за спускане под вода. Мислил съм по въпроса и смятам да се сертифицирам — каза той, но аз знам, че това никога няма да се случи.

Марино обичаше да коментира, че ако Господ е искал да можем да дишаме под вода, е щял да ни дари хриле. Казвал го е, за да бъде чуто от Люк, и аз се питах дали Марино имаше представа, че Люк преди малко беше предложил да се спуснем с него, ако двамата са си разменили някакви думи на паркинга.

— Толкова много тела изваждаме от водата тук — продължи Марино. — Заливи, езера, реки, океана… Но нито пожарникарите, нито бреговата охрана, нито дори спасителните екипи искат да се занимават с удавници.

— Това не е тяхна работа — отбелязах аз и винаги, когато той се отнасяше и започваше да философства, аз бях готова да кажа нещо, което нямаше да му допадне.

— Ако имахме кораб… Аз имам капитански права и нямаше да бъде никакъв проблем да го използваме. Надуваем „Зодиак Хърикейн“ с твърд корпус, шестметров, с реактивна струя и двеста и четиридесет конски сили двигател щеше да ни бъде предостатъчен. Може да опитаме да получим финансиране за нови неопренови костюми, както и за някаква лодка, и да ги държим тук на ремарке, но да имаме възможност сами да се оправяме в такива случаи — уверено каза той. — Нямаше да е никакъв проблем за мен да отговарям за това. Познавам тази материя…

Когато се качихме на „Мемориал драйв“, трафикът се оказа доста натоварен. Вратата зад нас остана отворена, понеже някакви служители на КЦК влязоха в паркинга.

— Щях да се грижа всичко да е заредено, обезопасено и дезинфекцирано — продължи да фантазира той. — Всичко щеше да бъде като по учебник и никакъв адвокат никога не би ни хванал по бели гащи с твърдения, че уликите са замърсени. Ако наистина се наложи да отидеш днес следобед, трябва да те придружа. Няма да те пусна самичка близо до Чанинг Лот.

— Не вярвам да ми стори нещо в сградата на федералния съд пред очите на приставите.

— Проблемът е кого този мръсник е оставил да чака отвън — каза Марино. — Всеки с пари може да плати на някого да направи каквото поиска.

— Той явно не е платил на никого, когато е решил, че жена му трябва да бъде убита.

— Така е. Вероятно за него е добре, че е бил зад решетките през цялото това време. Не бих искал да обещая на някой убиец сто бона и после да откажа да платя повече.

— Имаме ли транспорт?

— Да. Тоби ще ни чака в базата на бреговата охрана с един от бусовете. Казах му да не излиза, преди да е минал един час от този момент нататък.

От другата страна на гъмжащата с коли улица, извиваща се покрай нашата сграда, тече река — тъмносиня и блещукаща под слънцето. Листата на листвениците по протежение на крайбрежната започваха да пожълтяват и почервеня ват, а студената вода охлаждаше въздуха. Есента тази година закъсняваше — още не сме имали нито едно утринно заскрежаване, а и повечето от дърветата бяха още зелени, с едва доловимо кафяво. Страхувах се, че зимата ще дойде направо, без преход, а това толкова на север ставаше почти изведнъж.

— Знам за имейла — изплю накрая камъчето Марино.

Не можех да си представя, че Луси не му е съобщила, и му го казах.

— Защо не ми се обади веднага? — попита той.

От другата страна на реката бяха небостъргачите на административния център на Бостън, а отвъд тях — вътрешният и външният залив, както и заливът Масачузетс Бей, където ни чакаше пожарен катер. Надявах се кожестата костенурка да е оцеляла. Щеше да ми бъде много неприятно, ако не е така.

— Не знаех дали си слязъл от самолета, нито дали има причина да те безпокоя — отговорих със закъснение. — Някакъв психически обременен човек иска да си направи гавра с мен и за нещастие успява. Надявам се да не се окаже нещо повече от тъпа шега.

— Трябваше да ме обезпокоиш, защото има елементи на заплаха. Заплаха срещу държавен служител. Изненадан съм, че Бентън не вижда случая по същия начин. — Последното бе изстрел в тъмното, сякаш както обикновено искаше да провери дали на Бентън му пука за моята безопасност и дали изобщо е свестен съпруг.

— Луси каза ли ти откъде е изпратен? IP адреса?

— Да, знам. Може би идеята е да изглежда като направено от един от нас. Брайс, аз или който и да било от всички нас, които вчера минахме през „Лоуган“ точно по времето, когато си получила имейла. Трябва да се запиташ кой би искал да си помислиш това, кой би имал полза, ако загубиш доверие в най-близките около теб.

Марино се престрои в дясната лента, за да отбие към „Лонгфелоу Бридж“, а аз се сетих за Луси, която допреди малко претърсваше офиса ми. Вляхме се в дългата колона коли, пресичащи реката, за да излязат на „Бийкън Хил“. Час пик е и едва помръдвахме, а трафикът пълзеше над водата, за да стигне до „Кеймбридж стрийт“, и се простираше докъдето ми стигне погледът. Спомних си думите й за „човек в задния ни двор“ — някой, когото познаваме, и си представих как двамата с Марино разговарят на тази тема, правят предположения и обвиняват. На нея малко й трябваше, за да яхне метлата.

— Виж, не е тайна, че нямам добро мнение за него. Искам да кажа… какво, по дяволите, наистина знаем за него, освен че е племенник на Ана? — каза Марино след известно мълчание. — Аз и Луси се тревожим за мотиви, които може да не са ти хрумвали. Опитваме се да намерим някаква връзка, а такава има, с баща му.

— Връзка с какво?

— Може би с много неща. Да кажем изпратения от „Лоуган“ имейл. Включително, че между двама ви стават доста неща… Искам да кажа очевидно е, че си под влияние на чара му…

— Бих искала да не вкарваш подобни идеи в главата на Луси или на когото и да било — не му позволих да завърши обвинението си за връзката ми с Люк.

— Баща му е голям финансов магнат в Австрия, нали?

— Трябва наистина да внимаваш какво намекваш пред различни хора.

— Ти се запозна с Гюнтер на погребението на Ана, нали?

Гюнтер Зенър бе единственият жив родственик на Ана. Видях го за кратко на опелото — изпит старец, загърнат в дълго тъмно палто, подпрян на бастун и безкрайно тъжен.

— По една случайност едно от нещата, с които се занимава, е търговия с петрол — продължи Марино, докато пълзим по моста, а ниското слънце грее право в лицата ни като през горяща леща.

— Луси ли е открила това?

— По-важното е, че е истина — подчерта той. — А онзи тръбопровод от Аляска за Тексас е изключително важен за търговците на петрол. Те разчитат на него, направили са огромни инвестиции и очакват да спечелят милиони, може би милиарди.

— Да имаш някаква представа колко търговци на петрол има по света? — припомних му аз.

Това трябва да бе дошло от Луси и аз си представих как снощи бе научила, че той е останал в КЦК, понеже в един момент го бе потърсила. Може би е искала да говори с него, а го е открила да пие и дреме на въздушното легло. Не знам, и аз започнах да реконструирам какво се е случило, след като получих анонимния имейл снощи.

Бентън и аз прекарахме известно време в обсъждане, после се обадих на полицията в Гранд Прери, откъдето ме прехвърлиха на инспектор Глен, който работеше по случая Ема Шуберт. Онова, което ми направи най-силно впечатление, бе неохотата, която долових у него. Споменах за това на Луси, когато с нея дискутирахме по телефона имейла.

Доктор Шуберт умееше да възстановява скелети на динозаври, каза ми инспектор Глен, намеквайки, че всеки, който знае как да прави в лаборатория калъпи и анатомично точни копия на кости, най-вероятно е способен да изфабрикува и други неща, например отрязано ухо.

— Тръбопроводът е адски важен за глобалните цени на петрола — продължи Марино, хвърляйки паяжината, в която възнамеряваше да улови Люк Зенър.

— Сигурна съм, че е така — съгласих се аз.

— Бизнес начинание за трилиони долари.

— Не би ме изненадало.

— И откъде можеш да си сигурна, че няма връзка? — погледна ме той.

— Моля те да ми обясниш как търговията на Гюнтер Зенър с петрол — а тя със сигурност е само една от многото, които той върти — би имала нещо общо с изчезването на Ема Шуберт и получения от мен имейл?

— Може би е изчезнала, защото е искала. Може би е в съучастие с хората, които държат големите пари. А снимката на ухото и видеоклипът са ти изпратени, за да приемем, че тя е мъртва.

— Нямаш никакви основания да твърдиш това.

— Няма значение, ти така или иначе стоиш зад него — каза Марино. — И точно това ни безпокои с Луси.

— И вие двамата цяла нощ се опитвахте да сглобите пъзел от тези подробности? Толкова ли силно искате да се отърва от него?

— Единственото, което искам, е да опиташ да си обективна — увери ме Марино. — Колкото и трудно да е в тази ситуация.

— Винаги правя всичко по силите ми да съм обективна — отговорих спокойно. — Препоръчвам същото на теб и всички останали.

— Знам колко близка си била с Ана, аз също я харесвах. Още когато бяхме в Ричмънд, бях много доволен, че именно тя бе един от малцината, на които се доверяваш и с които прекарваш заедно. — Сякаш Марино ми бе подбирал приятелите. — Но семейството й има тъмно минало и не ми е приятно да ти го напомням — допълни той.

— Домът на семейство Зенър е бил обитаван от нацисти по време на войната. — Знаех точно за какво намеква. — Което прави Ана или членовете на нейното семейство тъмни субекти?

— Ами… русата коса, сините очи. Не може да се отрече, че той се вписва в образа.

— Не говори така, моля те.

— Когато отказваш да погледнеш истината в очите, ти си толкова виновна, колкото кучите синове, които го правят — настоя той. — В пищния замък на Зенърови са живеели нацисти, докато междувременно хиляди хора са били изтезавани и избивани буквално на същата улица, а семейството на Ана не си е помръднало пръста.

— И какво според теб е трябвало да направят?

— Не знам — призна Марино.

— Майка, баща, три дъщери и син?

— Не знам. Но би трябвало да опитат нещо.

— Какво да опитат? Цяло чудо е, че и те не са били избити.

— Аз може би бих предпочел да ме убият, отколкото да се примирявам с положението.

— Да бъдеш държан заложник в собствената си къща от войници, които изнасилват дъщерите ти и Бог само знае какво са правили с малкото момче, това не е точно като да се примиряваш.

Спомних си как Ана ми разказваше ужасната истина, докато около нас свистеше вятър и чупеше сухи клони от дърветата, а аз седях свита на стола-люлка и усещах как страхът ме притиска от всички страни.

Едва можех да дишам, а тя ми разказваше за семейния шлос до Линц, на Дунав, който притежавали от векове. Ден след ден облаците на смъртта, издигащи се над крематориума, почерняли хоризонта над град Маутхаузен, където в една гранитна кариера имало дълбок кратер, край който се трудели хиляди хора — евреи, републиканци от Испания, руснаци, хомосексуалисти.

— Ти нямаш представа как Гюнтер Зенър е натрупал богатството си — чух да казва Марино, а аз наблюдавах ярката слънчева картина навън и в душата ми бе черно, защото си спомних нощите в дома на Ана в Ричмънд по време на един от най-трудните периоди в живота ми. — Истината е, че Гюнтер е бил богат, преди да се залови с банкиране. Той и Ана наследили много пари от баща си, който пуснал нацистите в семейния замък. Зенърови са забогатели с парите на евреите и благодарение на гранитните кариери, една от които в концентрационен лагер, толкова близко до тях, че са дишали дима от пещите му.

— Това са ужасни обвинения — казах аз и продължих да гледам през прозореца.

— Ужасно е онова, за което ти напомня Люк — натърти Марино. — За време, за което не искаш да си спомняш сега, когато нещата са добре. Защо, по дяволите, ти е необходимо нещо да ти припомня за онова време, когато всичко вървеше наопаки и ти обвиняваше себе си и Луси за смъртта на Бентън, или поне така си мислеше? И тя не би искала да й го причиняваш. Не иска ти да настръхваш срещу нея.

— Не съм мислила за тези неща.

От много време не бях се сещала за ранните дни на Луси в Изследователския институт на ФБР в Куантико. Тийнейджърка с проблеми, чиито компютърни умения граничеха с гениалност, тя почти сама създаде CAIN (Криминална мрежа с изкуствен интелект) и се влюби в психопат, който едва не затри всички ни.

Аз й издействах онова стажантско място — признах с горчивина това на Ана, докато седяхме пред камината на изгасено осветление, защото ми беше по-лесно да говоря на тъмно. Аз го направих. Аз, нейната влиятелна, могъща леля.

Но това не донесе какво то очакваше, нали? — каза Ана.

Кари я използва — възнегодувах аз.

И я направи гей…

Не можеш да направиш някого гей, казах аз, а Ана стана рязко — по лицето й играеха отблясъците на пламъците в камината — и се отдалечи.

— Знам, че не искаш да го чуваш — продължи Марино. — Но трябва да ти напомня, че ти нае на работа Люк в началото на юли, а тази изследователка на динозаври изчезна само шест седмици по-късно от район, където добиват петрола, в който е инвестирал неговият баща. Цялата Северозападна Канада зависи от добива на природен газ и петрол и ако завършването на онзи петролопровод бъде блокирано, бащата на Люк ще загуби цяло състояние — състояние, което един ден ще наследи Люк.

— Цялото — подчерта Марино. — Той е единственият наследник. А ние знаем, че имейлът с отрязаното ухо, а може би и с Ема Шуберт в лодката, ти е бил изпратен от „Лоуган“, Бостън. Къде, по дяволите, беше Люк снощи в 18:30?

— По какъв начин изчезването на Ема Шуберт има някаква връзка със забавянето или блокирането на строежа на петролопровода? Обясни ми как онова, което внушаваш, има някакъв смисъл и е нещо повече от голо теоретизиране. Защото за мен, ако се окаже, че тя е била убита и това е свързано с петролопровода, този акт само ще вбеси допълнително природозащитниците, които искат забавяне на строежа. Няма никакъв начин общественото настроение да се наклони в полза на инвеститорите, ако бруталната смърт на една палеонтоложка е свързана с него.

— Може би точно в това е смисълът — каза той. — Например може да има инвеститори, които са заложили на провал на проекта и се надяват да направят състояние, ако надеждите им се оправдаят.

— Мили Боже, Марино!

Той замълча за момент.

— Виж… Съзнавам, че невинаги съм правила най-добрия възможен избор с назначенията. — Въздържах се да подхвърля, че има хора, за които точно неговото назначаване е най-доброто доказателство. — Невинаги имам най-точната преценка за хората от най-близкото ми обкръжение… — Включително Пийт Марино, но никога нямаше да му го кажа.

Когато се запознахме, преди повече от двайсет години, той беше детектив в отдел „Убийства“ в Ричмънд, прехвърлен малко преди това от полицейското управление на Ню Йорк в бившата столица на Конфедерацията, където аз бях назначена като новия главен патоанатом на щата Вирджиния — първата жена, издигана някога на този пост. Марино излезе извън кожата си тогава, от самото начало на съвместната ни работа се държеше като фанатизиран, тесногръд задник и продължи да ме предава и след това. Но аз не бих го заменила с друг, защото съм лоялна, защото ми пука и защото той е толкова добър, колкото е и лош. Ние бяхме една несъвместима двойка и вероятно щяхме да си останем такива.

— Напълно съзнавам, че когото и да избера, това се отразява на всички — продължих аз със същия спокоен глас, защото исках да съм търпелива с разяждащата го несигурност и страховете му, аз също далеч не бях съвършена. — Но моля те, не приемай, че ако познавам някого лично, това автоматично изключва всякаква възможност той да се окаже добър служител и дори цивилизовано човешко същество.

— Това се е случвало, когато „Бруинс“ са спечелили купата „Стенли“. — Това бе начинът, по който Марино приключва разговори, които вече не му е изгодно да продължава. — Чудя се дали ще го доживея пак да се случи.[4]

„Градината“, както местните наричат спортната арена, се издигаше пред нас отляво на „Комършъл стрийт“, а от базата на бреговата охрана ни деляха само няколко минути път.

— Виждал съм ги тук с жените им да разхождат кучетата си. Съвсем свестни хора — каза Марино. В центъра на кръстовището пред нас имаше регулировчик.

— Май има погребение — забелязах черни катафалки и оранжеви конуси за насочване на трафика пред ледената пързалка.

— Окей… Ще завием тук надясно и ще пресечем на „Хановер“. Туитвал съм им, но те не ти отговарят, когато си анонимен и не използваш дори собствената си снимка като аватар.

— Може дори и тогава да не го направят. Съжалявам, че трябва да ти го кажа.

— Да, лесно е да се каже, когато имаш петдесет хиляди последователи. Моите са само сто двайсет и двама.

— Това не е никак малко.

— По дяволите, аз дори нямам представа кои са те — призна той. — Сигурно си мислят, че съм Джеф Бриджес. Нали се сещаш — филма. Маса боулъри обожават този филм. Може да се каже, че е култов.

— Значи ти си последовател на непознати, а непознати са твои последователи.

— Да, знам как звучи и сигурно си права. Несъмнено бих имал много повече последователи и те биха ми туитвали, ако можех да бъда себе си.

— Защо това е толкова важно за теб? — погледнах го, а той бавно мина покрай италианските ресторанти и барове на Норт Енд, където в този час тротоарите бяха задръстени с хора, макар че имаше отворени само кафенета и сладкарници.

— Знаеш ли, шефе…? Човек стига до момент, когато иска да провери за какво става, това е — каза той. — Като падащо в гората дърво…

Едрото му лице бе замислено и под напичащото през предното стъкло слънце забелязах кафявите петна по загорелите му мускулести ръце, бръчиците по обветрените му бузи, тежките гънки около устните му и бялата му като пясък набола брада. Помнех времето, когато все още имаше коса, когато беше звездата на детективите и винаги идваше на вечеря с пикапа си. С него бяхме заедно от самото начало.

— Не разбрах за дървото и гората…

— Ако дървото падне, ще има ли кой да чуе това? — каза той.

Подскачахме по паветата на тясна уличка, по която едва се провирахме.

В края й видях пристана „Батъри Уорф“ и вътрешния залив, на далечната страна на който се издигаха тухлените сгради на Източен Бостън.

— Ако те разбирам правилно, въпросът е „Ще издаде ли дървото звук, ако няма кой да го чуе?“. Ти винаги вдигаш много шум, Марино, и всички ние добре го чуваме. Не мисля, че има за какво да се притесняваш.