Легло от кости

23

Бялата двуетажна сграда в колониален стил бе втъкната между три къщи, които едва не бяха я възседнали. Тесният двор отпред бе буренясал с храсти, които скриваха прозорците на първия етаж и правеха едва проходим пътя за коли, водещ до намиращия се в отделна постройка гараж. Дъждът шибаше през лицата ни и подгизваше косата ми, докато вървяхме по плочите, хлъзгави от окапалите мокри листа и показалите се в пукнатините плевели.

— Дворът очевидно не е докосван скоро — опитах се да надвикам дъжда аз. — Ще се изненадам, ако никой не се е оплакал, и ще бъде важно да уточним кои лампи са светели през цялото време и кои не са — допълних аз, защото много от прозорците бяха тъмни.

Бързо изкачихме предните стълби и стигнахме до покрита веранда, осветявана от чифт монтирани в тавана фенери. Съблякохме връхните си дрехи, от които шуртеше вода, и в този момент входната врата широко се разтвори. Дъглас Бърк изглеждаше като монах в белия си работен комбинезон с качулка, сякаш бе член на висш църковен орден. Пусна ни да влезем в малко, елегантно антре, от двете страни на което се виждаха дневна и трапезария, а в дъното му започваше извито стълбище за втория етаж.

Старинен златен полилей с висулки — на мен ми изглеждаше с френски произход — осветяваше персийски килим, защитен с плътни прозрачни пластмасови чаршафи, върху които бяха оставени велурените обувки с връзки, с които по-рано беше обута Бърк, полуботинките, които трябва да бяха на Мачадо, и различни кашони и купчини със защитно облекло. Въздухът бе застоял и из него се стелеше миризма на прах.

— Ако някой я е отвлякъл от това място или я е убил тук, той със сигурност не е оставил забележими следи — Бърк ни подаде хавлиени кърпи. — Но аз не съм експерт по тези неща.

Начинът, по който го каза, привлече вниманието ми.

— Ти ли включи лампите на верандата? — попита Бентън.

— Всичко, което свети в момента, включихме ние. Когато дойдохме тук, къщата тънеше в мрак. Имаше много изгорели крушки. Каква нощ само…!? — затвори тя вратата. — Дано Ной строи втори ковчег.

Подсуших куфарчето си с екипировката, оставих го до кашон с калцуни, които могат да се носят на бос крак, и избърсах мократа си коса. Чувствах се лепкава, посърнала и някак неспокойна, долавях нещо неопределимо, на което не вярвах.

— Нищо не е било включено, когато сте пристигнали тук? — попита Бентън.

— Нищо. Пих „Судафед“, не че има голяма полза. На такива места всичките ми алергии направо подивяват! — Очите й бяха влажни, а гласът й издаваше, че носът й бе запушен.

— И съседите не са забелязали и не са се запитали защо домът й е такова мъртвило? — не можеше да повярва Бентън.

— Крушките изгарят една по една и явно не са направили впечатление на никого. Може би съседите не са любопитни и не са имали желание да си завират носа където не им е работа — предположи Бърк, говореше бързо и развълнувано. — Има много съседи, които ще трябва да разпитаме, но предполагам, че общото предположение ще бъде, че тя е заминала извън града, както често е правела. Тя е от хората, на които не се налага да си вадят прехраната с труд и се занимават с доброволческа интелектуална дейност. Знаеш за какви хора говоря — каза тя на Бентън, сякаш той бе от този тип хора. Беше ми трудно да преценя закачаше ли се с него, флиртуваше ли, или нищо особено нямаше предвид.

— Повечето хора оставят запалени поне няколко лампи — каза той, като продължаваше да преценява наум в каква степен Пеги Стантън е била затворена и е внушавала на съседите си да не се занимават с нея, дали е била харесвана, неодобрявана или избягвана от тях.

Хищниците избираха жертвите си заради нещо.

— Огледахме всички стаи — съобщи Бърк. — Сил все още души из мазето. Каза, че искал да ти покаже нещо електрическо — това се отнасяше до Бентън. — Не ме питай за подробности. Аз едва си включвам тостера в мрежата. Нищо интересно дотук, освен очевидния извод, че мястото не е било обитавано поне от няколко седмици.

Няколко седмици.

Не ми харесваше впечатлението, което добивах.

— Поискахме справка от охранителната компания, поддържаща алармената система. Те може би най-добре знаят кога за последно тук е стъпвал човек — добави Бърк, но аз не се съгласих.

— Ако тук е идвал някой, не означава, че този някой е била Пеги Стантън — напомних аз. — Това би могъл да бъде всеки посетител. И мога да ти кажа с доста голяма увереност, че тя не е била тук през последните седмици, защото вече е била мъртва. Имало ли е икономка или чистачка?

— Не и от седмици насам — това е очевидно.

Седмици, помислих си аз, не ми харесваше накъде отиват нещата. Бърк ще постави под съмнение всяко мое заключение въз основа на факти, които за нея не бяха неоспорими, а Бентън нямаше да вземе страна.

— Знаем ли изобщо дали е имала икономка? — попитах аз. — Или може би сама е поддържала къщата си…

— Още не знаем. Градинарят, както вероятно си забелязала, не е идвал — каза тя и аз установих, че мнението ми за нея не беше се променило през годините, откакто я познавам.

Бивш прокурор, доста умна и агресивна, специален агент Дъглас Бърк винаги беше в нужната степен внимателна със съпругата на мъжа, с когото работеше в близко сътрудничество. Едновременно я харесвах и не я харесвах. Никога не съм била напълно сигурна какво мисли за мен или чувства към съпруга ми, защото тя не издаваше емоциите и интересите си.

— Хората по правило забелязват подобни неща в Кеймбридж — Бентън бършеше с кърпата якето и обувките си. — Ако дворът или общото състояние на имота бъдат занемарени достатъчно дълго, неизбежно е някой да се обади в кметството и да се оплаче.

— Ние също получаваме тази информация — подаде ни работните комбинезони Бърк. — Така знаем, че на трети май е прекъснала доставката на вестника.

— Или някой го е направил от нейно име — Бентън грижливо сгъна якето и подреди обувките си върху обезопасената, покрита с пластмасово фолио площ. — Може да се направи онлайн. Похищаваш някого и понеже не искаш скоро да бъде забелязано, че човекът е изчезнал, влизаш на съответния сайт в интернет и прекъсваш за неопределено време доставката на вестника. Правиш нужните постъпки, за да отиват повикванията на мобилния й телефон на гласовата поща, където можеш да ги прослушваш. Или се обаждаш на хората в списъка й с контакти в неудобно време и прекъсваш повикването, без да оставиш съобщение.

— Имала е практиката да прекъсва доставката всяка пролет или всяко лято — информира ни Бърк. — Говоря конкретно за „Бостън Глоуб“, когато е напускала Кеймбридж. Както изглежда, не е имала навика да прекарва летата си тук след като семейството й е загинало в самолетна катастрофа. Не мога да си представя как се преживява подобно нещо. Дори не мога да мисля за това. Да загубиш всички наведнъж…

— Сигурно това я е променило драстично, за зло или за добро — каза Бентън.

— Ако е била във вилата си на езерото Мичиган, вероятно е щяла да поднови получаването на „Чикаго Трибюн“, но това лято така и не го е направила. — Бърк ни раздаде ръкавици и аз забелязах, че ръцете й трепереха — дали от взетия „Судафед“, или от възбудата на лова…

Ако си на лов за мен, давай!

— Както споменах, засега всичко показва, че тя изобщо не е стигнала до Илинойс. — Гледаше ме втренчено и аз й отвърнах със същото.

— Мокетът…? — посочих аз към онова, което бе под пластмасата, докато го прекосявах.

— Нищо не е правено — отговори тя, знаеше какво я питам.

Всички подови повърхности в близост до входовете бяха важни. Ако в дома е влизал и излизал някой, той най-вероятно е използвал за целта врата. Надявах се Бърк и Мачадо да не са стъпвали по мокета около входа, да не са го накапали с дъждовна вода и внесли пръст. Надеждата ми бе те да не са го покрили с пластмаса преди да потърсят веществени доказателства — косми, влакна, пръст, растителен материал, каквото и да е.

— Съвсем нищо ли не сте правили? — стъпих на непокрит участък от пода и забелязах желязна стойка за чадъри в ъгъла отдясно на вратата.

На таблата под него с релефни букви бе изписано: A la Menagerie du Jardin des Plantes — името на парижката зоологическа градина. Вклинен под стойката, между задната й страна и стената, се виждаше усукан тъмносин пластмасов пръстен.

— Тук сме от час. Планът ни е да обходим всичко с вас, преди нещо да бъде разбутано — обясни Бърк, сякаш аз бях поискала тази обиколка, която в действителност не беше никаква обиколка.

А лов.

— После Сил ще събере веществените доказателства, стига да има такива — каза тя. — Ще снеме отпечатъци, ако открием. Но не мисля, че тук е имало оперативно интересни лица. И не смятам, че това е място на престъпление. Трудно е да разберем в този момент кой и кога е влизал и излизал, но ние ще получим тези отговори, колкото и съмнително да е, че те са от значение.

Очевидно бе убедена в това, вероятно още преди да влезе тук.

— Няма следи от борба или насилие, но, разбира се, ти си експертът — каза тя по начина, по който би го казал адвокатът на защитата. — Нищо не липсва. В спалнята, в едно от чекмеджетата на скрина има доста скъпи бижута, но не личи из тях да е било ровено. Колата й е заключена в гаража.

— Ще искаме да видим — обади се Бентън. — Ще проверим приборното табло, за да разберем колко гориво има, какво е записано в джипиес системата, ако има такава.

— Сил повика „паяк“ — каза Бърк.

— Това е добре, защото колата не бива да бъде изследвана тук — отговорих аз, — трябва да отиде в лабораторията.

След като се отнасяше с мен като с експерт, ще се държа като такава. В този момент можех да си тръгна оттук, но нямаше да го направя.

— Акумулаторът сигурно е паднал — каза Бентън.

— Мамка му! — попи носа си с кърпичка Бърк. — От този проклет прах ще ми изтекат очите.

— Къде са ключовете на колата? — попита я той.

— В купата на онази масичка там… вероятно където самата тя ги е оставила.

— Бележник, портфейл? — острите черти на красивото му лице бяха обрамчени от белия полипропилен.

— Не, няма — каза Бърк. — Изглежда сякаш е отишла някъде и тогава се е случило каквото се е случило. Разбира се, не знаем дали е убита. Не знаем със сигурност станала ли е жертва на някакво престъпление, нали, Кей?

Не питаше. Пробваше ме.

— Как според теб е успяла да изчезне след като колата й е тук? — многозначително я попитах аз. — В един момент тя физически е напуснала тази къща. Но ключът от колата й е тук…?! И колата й е тук…?!

— Работата е в това… — Бърк ме наблюдаваше как клякам до стойката за чадъри и разглеждам усукания пластмасов пръстен, без да го докосвам — … че не сме сигурни дали тя е изчезнала от Кеймбридж или дори Масачузетс.

— Само че тялото й е намерено в Масачузетс — изправям се аз.

— Може да е била отвлечена във Флорида, в Илинойс или Бог знае къде. — Изразяваше хипотеза, но аз не вярвах, че мислеше така.

— Права си, не разполагаме с всички факти — отговорих аз. — И все пак тялото й е открито тук. Това е неоспоримо.

— Дори да е така, пак не знаем къде е изчезнала. — Ако не друго, Бърк ми напомняше защо е намесено ФБР, напомняше ми за юрисдикцията при престъпления, при които се пресичат границите на щати, и защо бе оправдано да се чувствам пренебрегната. — Може да е напуснала града по своя воля, да си е идвала и тръгвала и да е свършила тук. Може да е била с някого и да е умряла от естествена смърт, след което да е станало наложително някой да се отърве от тялото й по някакви причини.

— Няма никакви индикации, че е умряла от естествена смърт — уверих я аз.

— И никакви, че не е — отвърна ми тя.

— Най-вероятно някой я е държал като заложник, а после е сложил тялото й във фризер за месеци наред. След това го е овързал по такъв начин, че да бъде разкъсано, когато се опитаме да я извадим от водата. Това, бих казала аз, е индикация, че не е умряла от естествена смърт.

— Но не знаеш какво я е убило, доколкото разбирам? — остави тя въпроса да виси във въздуха.

— Засега не знам.

— И нямаш предположения?

— Не гадая.

— Значи не знаеш.

— Не знам със сигурност, към момента.

— Не е ли необичайно, че тялото й е в относително добро състояние? — Бърк не сваляше поглед от мен и изведнъж ми хрумна, че ме подозира, че лъжа.

— Да — отговорих й аз. — Намирам този случай за крайно сложен и необичаен. Вероятно ще се окаже интоксикация или асфикция. Но може да отнеме известно време да се разбере кое точно.

— Тогава да потърсим тук нещо, което да ни насочи към свръхдоза, отравяне или задушаване — каза тя. — Наркотици, медикаменти, нещо като пластмасов плик от химическото чистене, който би могъл да е използван, за да бъде задушена.

— И после какво? — попитах аз. — Някой е изнесъл трупа оттук, без никой да забележи, след което го е изхвърлил в залива?

— Надявам се ти да ми кажеш. Хладилна камера или топлина? — Въпросите й започваха да звучат като разпит. Бентън се въртеше наоколо без да ни поглежда.

— Държана е на студено място — отговорих аз. — Много студено и сухо.

— Просто не разполагаме с фактите — пренебрежително отсече Бърк, а ботите ми издадоха звук на пластмаса по чамовото дюшеме.

— Да си алергична към котки? — попитах аз.

— Всъщност да, и то страшно! А аз си мислех, че Бентън е ясновидецът.

— Пластмасовият пръстен на пода — посочих й аз онова, което стоеше зад стойката за чадъри. — Играчка за котки.

— Няма следи, но изглежда тук е имало котка.

— Наскоро ли? — внезапно се оживи Бентън.

— В основната тоалетна има и котешка — каза Бърк.

— Купички за вода и храна на пода в кухнята.

— Но няма котка… — Бентън бе заинтригуван от новата насока на разговора ни.

— Така е.

— Къде е сега ключът за колата й? — огледах масичката до входа, изработена от старо, добре изсъхнало дърво, орнаментирана с вковани в него медни елементи. Купата на нея бе от преливащо в цветовете на дъгата стъкло, в което се различаваха мотиви на пойни птички в синьо оперение.

Взех я в ръцете си и прочетох надписа на гърба й: „Лалик“ — поредната скъпа антика. Реших, че Пеги Стантън е прекарала дълго време във Франция.

— У Сил е. Сне от него и от ключодържателя натривки за ДНК, провери за пръстови отпечатъци… за всичко, преди да отключи колата, ако тя е заключена — каза Бърк. — Но когато пожарникарите ни отвориха да влезем, ключът беше в купата, която виждаш. Оказа се, че е ключ за „Мерцедес“ от 1995-а година. На ключодържателя има стар компас, може би такъв, какъвто използват бойскаутите. Къде се очаква да бъдат ключовете, когато някой влиза у дома си? Типичното място за тях е веднага до вратата.

— Само че ако е идвала откъм гаража, не е много вероятно да отиде чак до предния вход, да качи стълбите и да застане на верандата, особено ако носи пазарски торби — отговорих аз. — Има пътека, която води от гаража до странична врата, която предполагам, е за кухнята.

— Има ли друго на ключодържателя, освен ключа за колата и компаса? — попита Бентън. — Ключ за дома, ключ за гаража?

— Не.

— Поща? — той надникна през разтворените врати, но не влезе в стаите. — Забелязах, че отпред има пощенска кутия.

— Празна е.

— Обадила ли се е в пощенския клон кореспонденцията й да бъде препращана на друг адрес? — оставих купата върху гладкия плот на ръчно изработената масичка и нито за момент не допуснах, че Пеги Стантън е оставяла каквито и да било свои ключове в купата до входа. — Ако пощата й не е била препращана, пощенската кутия би трябвало да е препълнена.

— Няма нищо в нея, освен няколко брошури без значение — каза Бърк. — Излиза, че някой е прибирал пощата й.

— Същият, който е плащал сметките й и се е представял за нея — каза Бентън, сякаш знаеше това със сигурност. — Първо бих искал да огледам гаража, после да направим обхода с Мачадо и след това да видим всички помещения, като освободим на Кей място за каквото й е нужно. Дъг, може би ти ще я разведеш където трябва.

Той се опитваше да ми осигури пространство за работа, но знаеше, че не мога да бъда сама. Казах си, че просто съблюдава протокола и не ми се искаше да повярвам, че ме оставя насаме с Дъглас Бърк, за да продължи тя с безгрижната си инквизиция, от която не можех да си позволя да избягам.

Метнах каишката на фотоапарата през врата си и взех куфарчето. Казах й за протокола, че възнамерявам да огледам много подробно определени места от къщата и че е важно тя да е с мен през цялото време. Нямаше да отварям чекмеджета или да надничам в аптечки или дрешници, освен ако до мен няма свидетел, и нямаше да вземам никакви веществени доказателства, освен ако не са пряко свързани с трупа, обясних й аз — например биологически материал, лекарства. Но ще погледна всичко, което ми е позволено, ако реша, че мога да дам мнение, което би било от полза за случая.

— Разбира се, всичко е в полза на разследването — каза тя. — Любопитна съм дали обикновено правиш сама снимките.

— Обикновено не.

— Значи ако Марино не е на разположение, ти не би взела друг следовател. А имаш колко…? Шестима ли бяха?

— Не бих довела тук нито Марино, нито когото и да било — отговорих аз. — Не и при създалите се обстоятелства.