Легло от кости

12

Минаваше един часът, когато стигнахме до моста „Лонгфелоу Бридж“, свързващ Бостън с Кеймбридж.

От другата страна игрищата и сградите на МТИ бяха позагубили блясъка си и представляваха правоъгълници от скучна трева, тъмни тухли и измит варовик под дебела покривка от сиви облаци. Чакащите есента дървета някак изведнъж бяха заприличали на скелети, сякаш захвърлили в отчаяние оскъдните си листа, а река Чарлз почти не забелязваше поривите на вятъра, който отговаряше на емоциите ми.

Отново прочетох съобщението. Защо ли смятах, че този път може да ми каже нещо по-различно:

Влязохме в заседание след обедната почивка.

Два часът остава. Съжалявам. Д. С.

Въздържах се да отговоря на Дан Стюард, помощник областния прокурор. Негова беше вината, задето бях привикана в съда във възможно най-лошия момент по възможно най-нелепата причина.

Оттук-нататък с него ще си комуникираме само по телефона или очи в очи. Никакво писане за нищо на света, обещавах си аз. Защото това бе ужасно. Мислех си за заглавията на вестниците, но най-много се тревожех за мъртвата жена зад мен във вана. Тя заслужаваше пълното ми внимание в момента, но нямаше да го получи. И това не беше редно.

— Винаги съм живяла над микроскопа — подхвърлих на Марино. — Сега съм под него и всичко, дори най-незначителната дреболия, подлежи на разглеждане и мнение. Не мога да си представя как ще стане това — прибрах телефона обратно в джоба на сакото си.

— Отнася се и до двама ни. Нямам идея на кого да се обадя най-напред, но дяволите да ме вземат, ако направя както иска от мен бреговата охрана и въвлека ФБР веднага само и само за да им предам случая на сребърен поднос, защото МНС казва така. — Той говореше, без да спира, при това за съвсем друго нещо. — Дивотия на юрисдикцията. Господи… поне пет-шест ведомства искат случая.

— Или не искат. Това ми се струва по-вероятното.

— Най-голямата дивотия, която някога съм виждал. — „Дивотия“ беше любимата му нова дума, която подозирах, че е прихванал от Луси. — ФБР иска случая, защото новините ще гръмнат с него. Няма начин това да не прикове вниманието може би дори на национално ниво. Богата възрастна дама, завързана за кучешки кафез и изхвърлена в акваторията на пристанището. Предполага се, че е Милдред Лот. А после, когато се окаже, че не е, сензацията дори ще стане още по-голяма.

— Богата възрастна дама?

— Подръж това — подаде ми той очилата си. — Времето май е на път тотално да се сговни. Трябва да отида на очен лекар… нищо не виждам. Нужна ми е рецепта, а не тези боклуци, дето ги продават на улицата… Нищо не виждам надалече — той присви очи. — Направо ме влудява, всичко ми е размито, не си спомням как му казваха… пресбифобия?

— Пресбиопия. Старческо далекогледство.

— Нищо не ми е на фокус… сякаш съм мистър Mary.

— Сигурен ли си, че е богата? Защо мислиш така? — сложих очилата му в скута си и нагласих ребрата на отвора за вентилация, насочвайки струята към лицето си. — И защо реши, че е стара?

— Има бяла коса.

— Или е платинена блондинка. Може да е боядисана. Трябва да проверя това.

— Хубави дрехи. А и бижутата й… Не ги разгледах отблизо, но ми се стори, че са златни, а часовникът е скъп. Стара е… — настоя той. — Поне на седемдесет. Може би е излязла на обяд или на пазар, когато е била отвлечена.

— Външният й вид говори, само че е силно дехидратирана и много мъртва. Не знам дали е стара или богата, но поне можем да изключим обира като мотив.

— Не съм казал това.

— Аз казвам, че вероятно не е. Предположенията са винаги опасни — напомних му аз. — Особено в случай като този, когато можем да разчитаме само на физически описания, съвпадения с които ще търсим в различни бази данни. Ако опишем в заявката, че е стара, с дълга бяла коса, сами ще си създадем голям проблем.

— Сигурно е било съобщено за изчезването й — каза Марино.

— Звучи логично, но не знаем обстоятелствата.

— Няма начин да не е съобщено — настоя той. — В наше време хората забелязват, когато купчината вестници на прага на дома ти се увеличава или пощенската ти кутия е препълнена. Да не говорим, че се трупат неплатени сметки и ти спират я тока, я газта. Не отиваш на уговорени срещи и накрая някой се обажда на полицията да провери какво става.

— Да, често се случва точно така.

— Да не говорим, че семейството й се е разтревожило, че мама или баба не си вдига телефона дни или седмици наред.

— Ако има членове на семейството, които са загрижени… Но мога да ти кажа с доста висока степен на увереност, че тя не е възрастна жена, затворена в дома си заради Алцхаймер, която случайно се е измъкнала, загубила се е и не може да си спомни коя е или къде живее. И някак е свършила в залива завързана за фендер и кучешки кафез.

— Без майтап.

— Жертва е на убийство и тялото й е било скрито доста дълго време, след което е било транспортирано и хвърлено през борда — допълних аз. — Освен всичко това, очевидно е, че начинът, по който е направено, цели нещо, което засега не ни е ясно.

— Психопат.

— Определено има елемент на озлобление.

— Колко време смяташ, че е била държана?

— Зависи от условията. Поне седмици. Може би месеци — отговорих аз. — Изглежда е била напълно облечена, когато е умряла, и… да, безпокоя се, че е била отвлечена. Но съм изненадана, ако е било така, че нямаше нищо в новините. Поне нищо, което да е привлякло вниманието ми.

— Точно това казвам и аз. Освен ако не е от Масачузетс.

— Да, съществува и тази възможност.

— Малко напомня за онази с динозаврите в Канада. — Той зави наляво и потегли по „Мемориал драйв“.

— Не мога да кажа, че забелязвам на пръв поглед някакви сходства — казах аз. — Но и не знам достатъчно за физическото описание на Ема Шуберт, освен че е имала къса сиво-кестенява коса и е била на 48 години, когато е изчезнала.

— Да не говорим, че тук няма липсващо ухо — отбеляза той.

— Което би имало значение, ако приемем, че изпратената снимка на ухото е истинска и е на Ема Шуберт. Изобщо има толкова много „ако“.

Марино погледна в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че ванът с тялото ни съпровожда.

— Е, дано за тази е било съобщено, че е изчезнала, което ще бъде голям късмет за нас.

Аз обаче не виждах никакъв късмет в онова, което се оформяше по този случай. Не можех да се отърся от усещането, че не е било направено нищо във връзка с изчезването и смъртта на тази жена, че никой не е знаел — нейните близки, съседи, роднини, приятели. Това бе доста странно. Намирах за също толкова странно и противоречиво, че макар далеч да не бе ясно коя е тя, онзи, който бе сторил всичко това, не беше се погрижил да прибере личните й вещи. А всичко, принадлежало на една жертва, обикновено върши работа на полицията.

Защо не се е отървал от дрехите и бижутата й?

Защо изобщо е искал тялото й да бъде намерено?

Разбира се, ние можехме и да не спасим тленните й останки, напомних си аз. Сетих се за шока, който изживях, когато видях за първи път разпъването й под водата с найлоново въже през шията и друго през врата. Ако беше разкъсана на части — и аз не можех да се отърва от подозрението, че такова е било намерението — нямаше никога да намерим и следа от нея.

В този случай сега щяхме да се връщаме в КЦК с нищо повече от жълт фендер, въже, ръждясали риболовни аксесоари, парче от раковина и счупен бамбуков прът със следи от нещо зеленикаво по тях. Мозъкът ми пресяваше море от въпроси и възможности, но не отсяваше нищо полезно, само допълнително объркване и засилваща се уплаха.

Това е някаква злокобна манипулация, мислех си аз. Някой си играе с нас. Разиграва се някаква противна, но дълбоко обмислена игра, и аз започвах да подозирам, че няма да намерим никаква вече регистрирана ДНК, няма да има заведено полицейско досие, няма да има никъде никакъв запис, защото онези, които имат значение, не знаят нищо за изчезването на тази дама от мястото, където се предполага, че тя трябва да бъде. Измръзнала до мозъка на костите си, засилих отоплението и насочих въздушната струя към лицето си.

— Наистина беше вързана много странно — не спираше да говори Марино. — Това може да е някакъв нов тип връзване на пленник. После я изхвърлят, а тя се оплита в костенурка-динозавър. Боже… топлинен удар ли искаш да ми докараш?!

Той затвори своя вентилационен отвор и отвори прозореца си.

— Да се въздържим от използване на думата „динозавър“, ако може — повторих аз онова, което вече бях казала няколко пъти.

— Защо си в такова скапано настроение?

— Съжалявам, ако изглежда, че съм в скапано настроение.

— Изглежда, защото със сигурност си.

— Притеснена съм, защото се състезавам с времето. Би трябвало да започна с нея веднага. Последното нещо, от което имам нужда сега, е да прахосвам това безценно време за съдебни изяви по дело, в което участието ми е нечия фриволна приумица. И мили Боже… възможно ли е този трафик да се влачи още по-бавно?

— Тук винаги е така. Сутрешен час пик, обеден час пик, вечерен час пик. Между два и четири следобед е най-добре — разкри ми той тези ненужни подробности. — И помни, че колкото си по-ядосана, толкова повече им даваш точно онова, от което се нуждаят.

Колко иронично бе, че от всички хора на земята точно той ме напътстваше как да не допускам разсейващи обстоятелства да ме отклоняват от целта.

— Тя никога няма да бъде в по-добро състояние от онова, в което е сега — напомних аз.

— Има някои неща, които могат да бъдат направени. Спокойно, докторе — каза той.

Пред нас се показа офисът ми — силоз със стъклен купол, който приличаше на ракета, на куршум „дум-дум“, или както го наричат някои блогъри — на съдебномедицинска ерекция[7]. Седем етажа свръхмодерна строителна конструкция, облицована с титан и подсилена със стомана. Описанията и насмешките — повечето непочтителни и вулгарни — нямаха край, а утрешните новини със сигурност ще припомнят най-пиперливите от тях.

Доктор Скарпета се връща в съдебномедицинската си ерекция в Кеймбридж след дадени свидетелски показания, че съпругата на Лот се е превърнала в сапун.

Погледнах часовника си и ме заля поредната гневна вълна. Вече бе точно един и осем минути, трябваше да се изправя на свидетелската скамейка след по-малко от час. Не бе възможно да започна аутопсия сега, а определено нямаше да допусна някой друг да го направи. Цялата ситуация бе направо възмутителна!

— Това е кожеста костенурка и така ще я наричаме — подхванах аз предишна тема и се опитах да не звуча раздразнено. — Ако продължаваме да я наричаме динозавър, няма да бъде от полза нито за костенурката, нито за който и да било от нас.

— Пам казва, че кожестите са последният жив динозавър на земята — каза Марино и взе левия завой, след който влязохме в нашия паркинг.

— Проблемът е, че когато го казваш ти, някой малоумник ще тръгне да я издирва сякаш е Неси или йети.

— По-склонен съм да работя с Джеферсън от Бостънското полицейско — каза Марино, сякаш зависеше от него да си избере детектив от отдел „Убийства“ и да заобиколи онова, което усещах, че ще свърши с ФБР. — Стриктно погледнато външният залив е в Бостън.

— Не съм много сигурна — отговорих аз. — Това зависи от географската ширина и дължина, а аз не знам достатъчно за навигацията, за да кажа от снетите координати дали водата, от която сме я извадили, е в очертанията на морската граница на Хъл, Коасет или дори Куинси. Добави към това въпроса къде е потънала, както и къде е умряла, да не говорим къде е била отвлечена, ако изобщо става дума за похищение. Предполагам, че ще опрем до ФБР, без да се налага да ги каним.

— А те ще впият като питбули зъби в случая и ще поемат разследването, за да се изтъпанят по телевизията в най-гледаното време. — Той вдигна ръка към сенника и натисна бутона на дистанционното за бариерата. — Как само ще му хареса на Бентън да сложи ръка на този случай — добави той, сякаш съпругът ми, аналитик на криминална информация във ФБР, имаше достоен за завиждане живот.

— Никой не би искал нещо подобно — отговорих аз, докато чакахме бариерата да се вдигне. — Това е най-голямата ми тревога — че всеки ще се отнася като към горещ картоф. Но по-важно от всичко това е какво можем да направим ние, за да установим самоличността й колкото е възможно по-бързо.

Националната система за изчезнали и неидентифицирани хора бе относително нова централизирана база данни, нашият шанс, но аз отново изпитах силното усещане, че за изчезването на тази жена не бе съобщено.

— Каквото и да се случи, ще трябва да го направим още днес. Ще изпратим с електронна поща радиографията, стоматологичната диаграма и всички отличителни белези по тялото. Обади се на Нед или който е дежурен днес по-късно следобед.

Нед Адамс бе един от няколкото стоматолози, сертифицирани одонтолози, с които работехме.

— Трябва да направим някои снимки преди съда — напомни Марино и паркира тахото пред входа.

— Естествено — потвърдих аз.

— Както и да измерим температурата й, след като не го направихме веднага на катера — каза той. — Вероятно ще е същата като в залива, т. е. 10–11 градуса. Може би един-два градуса по-висока, понеже корабът на бреговата охрана и товарното отделение на вана със сигурност са по-топли от водата.

— Да, ще я измерим сега, а после ще ми трябват няколко минути, за да се преоблека, не мога да се появя там в този вид.

Бях с оранжево палто, под него — със сиво термобельо, обута в мокри боти без чорапи.

— Не, освен ако не искаме всички да те вземат за изперкала — каза Марино, а ролетната врата на отделението започна да се вдига пред спряния бял ван без прозорци.

— Трябват ни снимки, но най-вече натривки, защото колкото по-бързо изпратим ДНК-профила й за индексация, толкова по-добре — продължих да изброявам какво бе нужно да се направи незабавно.

— Обработете, почистете тялото по-бързо и да тръгваме за съда. Кажи на Брайс да се свърже с Дан и да му съобщи, че току-що сме се върнали от тежък случай и много бързам. — Позволих си да промърморя: — Нелепа история… Това ако не е тормоз… Чиста проба опит за намеса и драматизиране.

— Да, казвала си го поне петдесетина пъти. — Марино сграбчи куфарите с екипировката от багажника на джипа, а аз взех пликовете с въдичарските такъми и раковината, която извадих от костенурката.

Влязохме в приемното помещение, докато ванът с тялото зад нас все още ръмжеше и търсеше място да паркира. Вратата на шофьора се отвори и от нея изскочи Тоби — в полеви екип с нахлупено върху бръснатата му глава бейзболно кепе — мода, за която нямах никакви съмнения, че бе наложена от Марино. Не спирах да се изумявам от въздействието му върху околните, за което той дори не подозираше. Поне половината от служителите ми мъже вече ходеха с лъскави като билярдна топка глави и с татуировки, в това число и Тоби, чиято цяла лява ръка бе в плътни метрографити.

Никой обаче не бе имунизиран срещу влиянието на Марино и аз бях се научила да се възползвам от склонността на подчинените му следователи да му подражават. Наскоро научих, че Шери бе татуирала на гърба си Mortui vivos docent[8] и се бе захванала с бокс, а Барбара вече карала „Харлей“.

— Какъв е планът? — попита Тоби, нахлузи ръкавици и отвори задната врата. — Сигурно я искате на масата, нали? Предполагам, че е убита, а после изхвърлена, за да потъне. Гадна история. Някаква представа коя е?

— Трябва ни за няколко минути, преди да замине за хладилника и… недей да предполагаш каквото и да е — сопнато му отговори Марино.

— Утре сутрин ли ще обработвате?

— Не, няма да чакам до сутринта — казах аз. — Свърша ли в съда, веднага се връщам тук. Трябва да действаме много бързо. Качвайте я веднага на масата, за да измерим температурата и направим няколко снимки.

Тоби отключи колелата на носилката. Черният чувал върху нея изглеждаше ненужно голям и прискърбно плосък, сякаш онова, което бе в него, се бе смалило при превоза.

— А другото? — не се уморяваше да пита той.

В задната част на багажното отделение бяха скритите под черна пластмаса останки, извадени от залива.

— Всичко ще отиде за анализ, но не сега — инструктирах го аз. — Нека най-напред го разтоварим и опишем.

Казах му да покрие масата с пластмасови чаршафи за еднократна употреба, да внесе нещата, да ги документира със снимки и после да заключи вратата. Когато се върна от съда, ще ги разопаковам, ще ги огледам и ще видя какъв интерес и какви въпроси може да има полицията или от ФБР по отношение на рибарските такъми, фендера и всичко останало. Информирах Тоби, че ще предадем всичко това на трасологията рано сутринта и му казах да информира предварително Ърни Копел, ръководителя на отдела, за онова, което ще получат.

— Всичко да се заключи и постави под охрана — повторих аз. — Никой да не докосва нищо, без да ме попита предварително.

Те вдигнаха носилката, изтеглиха я от багажното и вкараха тялото вътре. Вратата се спусна с шумно тракане. Спрях на пропуска и отново прегледах дневника за влизане. След последната ми проверка нямаше новопристигнали случаи. Двата трупа след автомобилна катастрофа вече бяха аутопсирани и взети от погребалните домове. Това означаваше, че за освобождаване бяха останали само случаят с падането и предполагаемото самоубийство със свръхдоза. Забелязах, че аутопсиите бяха направени от Люк Зенър. Винаги искаше най-завързаните случаи, държеше да натрупа опит, а и обичаше предизвикателствата.

— Нещо, което трябва да знам? — попитах Рон през отворения му прозорец.

— Не, мадам — отговори ми той отвътре, където трите стени бяха покрити с монитори, които показваха на живо зоните със специално наблюдение. — Всичко е спокойно. Имахме само две изнасяния, предстои още едно.

— Отиваме за малко в лабораторията, после заминавам за съда — информирах го аз. — Надявам се да не ме забавят дълго. После с Марино веднага се връщаме тук.

— Днес ли ще я обработите? — изненада ме той с въпроса си.

Не бях споменавала, нито по някакъв начин бях подсказала пред него или пред когото и да е в сградата, че жертвата бе жена — знаеха го само Марино и Тоби.

— Да, без значение колко късно ще стане — казах аз и се залових да попълвам входящия дневник. — Понеже не знаем коя е, да я регистрираме като неидентифицирана бяла жена, намерена в залива Масачузетс Бей.

Той започна да попълва полетата в програмата за програмиране на чипа за радиочестотна идентификация, вграден в т. н. „интелигентен етикет“. Извадих листчето и му продиктувах джипиес координатите. В този момент Тоби се появи с празна носилка, която буташе забързано, после шумно отвори с нея вратата към залата за аутопсии. Забръмча принтерът на Рон и той плъзна в процепа на прозореца жълтата силиконова гривна с етикета, на който бяха записани данните за последния случай.

— Какво знаеш? — попитах го аз небрежно, наблюдавайки на екрана на охранителната камера как Тоби тласка носилката към белия транспортен ван.

— Ами… Тоби спомена, че имаме Джейн Доу[9] и че това може да е издирваната жена, за която днес ви викат в съда — каза Рон. — Освен това няколко новинарски екипа са ви снимали и по телевизията, докато бяхте там.

— Няколко новинарски екипа…? — повторих аз и продължих да следя Тоби от различни ъгли в различни прозорци на мониторите.

Той паркира носилката пред задницата на вана, насочи ключа си, за да отключи вратата, и в този момент забелязах, че устните му се мърдат. Досетих се, че сигурно слуша айфона си и имаше навика да си тананика. Но нещо не се връзваше… Сякаш говореше възбудено, като че ли спореше с някого.

— Видях ви на различни места, в различни катери по различно време — каза Рон. — Бреговата охрана, пожарникарския катер, с група хора от аквариума. Имаше снимки от въздуха. Знам, защото като фон се чуваше хеликоптер. Е, не съм много сигурен…

Тоби говореше по телефона. Сложил бе в ухото слушалките, свързани към айфона в задния джоб на панталона му. Може би пак се караше с приятелката си, макар да знаеше, че не бива да води каквито и да било лични разговори и ТОЧКА. Трябваше да е съсредоточен в задълженията си и в работата с веществените доказателства. Една от най-честите ми забележки беше, че персоналът посвещава на личния си живот също толкова време, колкото отделя за работата, сякаш нямаше нищо по-нормално от това да ти плащат заплата за караници с партньора ти, за висене във „Фейсбук“ или постване в „Туитър“.

— Правехте нещо с най-голямата костенурка, която някога съм виждал — продължи Рон, но аз не го слушах. — А след това влязохте във водата, за да я извадите. Възрастна жена — така изглеждаше, овързана с жълто въже.

— Показали са ме как я вадя от водата? — Видях как Тоби зави с чаршаф носилката и отвори задната врата. Намръщен бе и явно недоволен от чутото по телефона. — Случайно да знаеш коя програма го е излъчила?

— Не, мадам. Не мога да ви кажа със сигурност — извини се Рон. — Но не беше само по местните канали. CNN със сигурност, а имаше новина и в Yahoo за гигантска праисторическа костенурка — това бяха точните думи — и мъртво тяло, завързано за някакъв кафез, към който се оплела костенурката. Мисля, че повечето неща ги има в интернет и… навсякъде.