Легло от кости

7

Острите североизточни пориви на вятъра тласкаха валове от вълни и където заливът бе плитък, водата бе зелена, а в дълбокото навътре — пастелносиня. От седалката ми отляво на лоцмана на руля — млад мъж с изваяно лице и мастиленочерна коса — наблюдавах чайките да се издигат и спускат над кея, а Марино продължаваше да се държи нелепо.

Агресивен и гръмогласен, сякаш имаше някакъв смисъл да се обявява война на обезопасителния колан с 5-точково закопчаване, чиято голяма ротационна тока по необходимост попада между краката. Неговата жилетка го правеше по-голям от иначе нормалния му ръст от малко над метър и осемдесет и той изглеждаше така, като че ли изпълва половината кабина. Продължи да роптае срещу помощта на боцмана, когото познавахме само като Клети — запознахме се с екипажа само преди няколко минути.

— Мога да го направя сам — грубо каза Марино, но това изобщо не беше вярно.

Той въртеше ремъците из ръцете си и се опитваше да се справи с токата като с китайски пъзел. Щракаше нетърпеливо с нея, въртеше механизма, мъчеше се да вкара насила перата в грешните отвори, а аз се чудех какво точно е казал Брайс, когато преди малко се е обадил на бреговата охрана.

Как ли беше се спрял точно на този кораб?

В типичния случай 10-метров „Дифендър“ с двигател с 800 конски сили и седалки с меко окачване, в които бяхме като пилоти в изтребители, не беше необходим за онова, което ни предстоеше. Повишената маневреност или високата скорост не са нужни, когато не се предвиждат арести или преследвания, но започвах да си спомням откъслечни фрази в описанието по телефона от моя началник на кабинета — мрачни сценарии с разложени човешки останки, миене на палубата с маркуч и необходимост от използване на двоен чувал. Предполагам, според него, би било най-добре да сме на по-голям морски съд със затворена кабина, за да можем да се придвижим на висока скорост от и към пристана.

— Не е лесно — каза боцманът, който най-сетне успя да върже Марино на седалката зад мен.

— Не ми трябва.

— Трябва ви, сър.

— Глупости!

— Съжалявам, но не можем да потеглим, преди всички да са със закопчани колани.

После боцманът провери моя колан, който беше сложен съвсем правилно.

— Май вече сте го правили — досети се той. Имах чувството, че или флиртува, или изпитва облекчение, че не споря с него с аргументи относно протоколите.

— Готова съм — уверих го аз и той седна до червенокосия механик, чието име, мисля, беше Съливан. Тричленният екипаж бе приветлив, дружелюбен и доста впечатляващ с морскосините си униформи, шапки и пламтящо оранжеви жилетки.

Когато около мен е пълно с толкова много млади мъже, които са толкова приятна гледка за окото, това ми напомня, че остарявам, или се правя, че остарявам, или се чувствам като майка — да, „де факто“ майка, — затова се опитах да не гледам рулевия, който приличаше на модел на „Армани“. Той обаче забеляза, че го поглеждам, и ме озари с усмивка, сякаш сме излезли да се забавляваме.

— На път за сектор едно-едно-девет-нула-седем. ЗОЧ-фактор едно-две — съобщи той на командния център оценката на риска „Зелено-оранжево-червено“, която за тази мисия за момента бе ниска.

Видимостта беше добра, вълнението — слабо, а екипажът на борда — с нужната квалификация за транспортирането на експертен патоанатом и дръпнатия й главен следовател до място сред острови и коварни плитчини, където преди няколко часа мъртво тяло и изчезващ вид морска костенурка са били открити заплетени едно към друго с рибарско влакно и закотвени, може би с капан за раци.

— Потегляме!

Двигателят засили бученето си и не след дълго се понесохме с 65 км/час, като скоростта продължи да се увеличава. Високотехнологичният катер буквално режеше водата, сините светлини пулсираха, морската синева от двете страни се завихряше в бяла струя. Гнездото за леката картечница М240 бе празно, не бе предвидено никакво специално оръжие. С изключение на 40-калибрените „Зиг-Зауер“ в страничните кобури на членовете на екипажа, на борда нямаше огнестрелно оръжие, освен ако, разбира се, Марино не беше се качил с пистолет в кобур на глезена.

Погледнах маншетите на панталоните му в каки цвят, но не забелязах следи от скрито оръжие. Продължаваше да се оплаква, загледан в приличащата на хокейна шайба тока, загнездена уютно в чатала му.

— Престани — повиших глас, за да ме чуе, и се извъртях на седалката си, за да мога да говоря с него.

— Но защо трябва това нещо да бъде точно тук?

— Ремъците трябва да бъдат прекарани по начин, ограничаващ твърдите места на тялото.

Звучах като задръстен учен, който прави тъпа игра на думи, но знаех, че симпатичният рулеви, представен ми като Джорджо Лабела (а аз не можех да забравя име, когато то принадлежеше на някой с подобна външност), ме слушаше. Усещах, че големите му тъмни очи ме поглеждат, докато говоря… чувствах погледа му върху тила си като топъл език, който ме докосва точно там.

Не съм изневерявала на съпруга си Бентън Уесли, вярна съм му почти двайсет години. Не се брои, разбира се, фактът, че изневерявах с него, когато той беше женен за друга, защото това не е като да изневерявам на него. Не се брои, че за кратко имах връзка с агент на БАТО, командирован към Интерпол във Франция, когато Бентън беше във федералната програма за защита на свидетели и го смятаха за мъртъв.

Всички връзки преди Бентън или след като бях решила, че вече не е жив, не бяха важни, и аз рядко си спомнях за онези мъже, включително малцината, за които никога нямаше да си призная, понеже последиците щяха да бъдат силно негативни за всички замесени. Така че се държах прилично, но това не означаваше, че съм сляпа. Да съм вярна на брачния договор не означаваше, че през главата ми не могат да минават най-различни мисли или че съм глупава да смятам, че повече не мога. Като изолирана в известен смисъл професионалистка в доминиран от мъже свят, никога не съм страдала от липса на възможности да изневеря, дори сега, когато вече не съм на трийсет и бих могла да бъда нечия… „де факто“ майка.

За младите мъже, които срещах в работата си, вероятно бях зрял плод със сирене, сервиран на фино плато. Червен грозд и смокини с меко „Таледжио“ в чиния, на дъното на която е изрисуван стилен герб или „трофей”, както се изрази Бентън. Началник. Директор. Имах чин на полковник от запаса във ВВС, бях важна за Пентагона. Властта е забранен аперитив, от който мнозина искат да вкусят, ако бъда откровена със себе си, а Бентън твърдеше, че не съм. Трофей… замислих се аз. Не толкова млад трофей, но привлекателен за привлекателни мъже, заради онова, което бях аз.

Изобщо не ставаше дума за начина, по който изглеждам, или за характера ми, макар че можех да бъда дипломатична, дори очарователна, когато се налага — руса, със силни черти и италиански скелет, който продължаваше да ме държи на крака след десетилетия на изпитания и някои разминавания на косъм. Не заслужавах да бъда стройна и атлетична и често се шегувах, че животът, прекаран в дишане на формалин в помещения без прозорци и с огромни хладилници, ме е съхранил добре.

— Не, това наистина го махам — Марино продължи да гледа надолу към масивната пластмасова тока, като че ли е бомба или гигантска пиявица.

— Тазът, ключиците, гръдната кост… Твърдите точки на тялото, способни да издържат хиляди килограми сила. — Звучах сякаш изнасям лекция по анатомия и усетих, че екипажът ме слуша. — Колко рани от обезопасителни колани си виждал? Хиляди… — говорех достатъчно високо, за да надвикам двигателя, и едновременно с това отново проверявах електронната си поща. — Особено когато коланът на пояса обхваща корема, вместо да минава по-отдолу около хълбоците… какво става при удар? Цялата сила бива насочена в меката тъкан и вътрешните органи. Това е причината да слагаме коланите по този начин.

— И в какво се очаква да се блъснем тук? А…? Шибан кит? — възкликна Марино.

— Надявам се да не се случи.

Минахме на скорост през ниско вълнение, покрай дълги пристани и кейове, датиращи от времето на Пол Ривиър[5], а над главите ни с оглушителен рев прелиташе „Боинг 777“ на „Бритиш Еър“, захождащ към „Лоуган“ на изток, където пистите на голямото летище бяха заобиколени от вода, разположени буквално на морското ниво. Вдясно финансовият квартал на Бостън блестеше на фона на модрото небе, а зад нас, над военната корабостроителница в Чарлстън, мемориалът „Бънкър Хил“ изглеждаше като каменна версия на Вашингтон Монумент.

— Да видим… — казах аз на Марино. — Ние сме на… може би половин километър от терминалите.

— Дори по-малко — той най-сетне се укроти, здраво стегнат с ремъците, загледан през опръскания с водни капки плексиглас.

Летището се разпростираше на хиляди декари земя, която изглеждаше като открадната от морето, а остъклената от всички страни контролна кула се поддържаше от две бетонни колони, които ми изглеждаха като кокили. Две пресичащи се писти отиваха дълбоко навътре в залива и каменните им брегове бяха съвсем близо, може би на трийсетина метра отляво на нас.

— Зависи къде е локалната мрежа, разбира се — добавих аз, влязох в настройките на моя айфон и включих безжичната мрежа. — Но аз знам от личен опит, че в самолет съм ползвала безжичната мрежа на „Лоуган“. Тук обаче няма нищо. — Сигналът на „Лоуган“ изчезна. Значи ако някой е изпратил имейла от лодка, тя е била до скалите, непосредствено до пистата.

— Може да е пратен от лодка с рутер — предположи Марино.

— Луси е абсолютно сигурна, че е бил изпратен от айфон. Но той може да е синхронизиран с рутер, за по-лесен достъп до незащитена мрежа — казах аз, докато подминавахме извитата стъклена сграда на федералния съд и обществения паркинг на „Фан Пиър“.

Пак проверих за имейл, но нямаше нищо. Изпратих ново съобщение до Дан Стюард, за да му кажа, че съм на път за местопрестъплението и ще се погрижа за очакваната сложна аутопсия, когато се върна в офиса. „Моля те, потвърди ми дали се налага да ходя в два часа”. Продължавах да се надявам отчаяно присъствието ми да не бъде чак толкова наложително.

Абсурдно бе да бъда призована от адвоката на Чанинг Лот, това бе тормоз и опит за сплашване и унижаване, но аз не можех да го кажа по този начин на Стюард. Никога не бих казала нищо многословно в имейл или в писмена форма, което не ми пречеше да тръпна в очакване на утрешните заглавия:

СПОРЕД ПАТОАНАТОМ ЖЕНАТА НА ЛОТ Е

НАПРАВЕНА НА САПУН

Миналия март, в една късна неделна нощ, Милдред Лот бе изчезнала от семейното имение на брега в Глостър, на петдесетина километра оттук. Записи на инфрачервените охранителни камери я показват да отваря врата и да излиза от къщата в задния двор в почти десет часа вечерта. Разказаха ми, че навън било много тъмно, а тя била по халат и пантофи. Отправила се към морската стена, видимо разговаряйки с някого. Записите показваха, че не се е върнала у дома си, а на следващата сутрин, когато шофьорът й пристигнал, за да я откара на среща, тя нито отворила вратата, нито отговорила на позвъняването му. Той заобиколил отзад и намерил вратата широко отворена, а алармената система — изключена.

Възстановени от полицията изтрити имейли насочваха киберследата към Чанинг Лот, чиято съпруга не беше мой случай. Тялото й не бе намерено и единствената причина да ме призоват днес в съда бе един имейл, за който изобщо не се замислих миналата пролет. Тогава Дан Стюард поиска да разбере какво ще се случи, ако в морето край Глостър е бил изхвърлен труп по онова време на годината — колко дълго ще отнеме разлагането му и какво ще стане с костите.

Отговорих му, че за известно време студената вода в действителност ще консервира тялото, макар рибите и другите морски животни да нанесат някои поражения. Казах, че може да е нужна цяла година за „осапуняването“ — образуването на адипоцера, което се причинява от анаеробната бактериална хидролиза на мастните тъкани. С други думи, казах в официален имейл, че оставеното за дълго време под вода тяло по-скоро се превръща в сапун. Заради този мой коментар адвокатът на Чанинг Лот днес бе поискал да ме види в съда.

— Ако в крайна сметка се наложи да се явя в два часа, вероятно наистина няма да е лошо да си с мен. Съгласна съм — казах на Марино, макар отлично да знаех какво ще се случи: нямаше да мога да се откажа. — Може би и Брайс трябва да дойде. Безпокоя се, че там може да има доста представители на медиите.

— Какъв идиот — промърмори Марино. — Да имаш толкова пари и да пречукаш убиеца.

— Това не е причината да бъда призована.

— Наел някакъв нещастник в интернет, в „Крейгслист” или Бог знае къде, и после се чуди защо са го хванали — мърмореше Марино.

— Исках да изтъкна злоупотребата със съдебната система — започнах да губя търпение аз. — Гаврата с безпристрастността.

Подминахме морската гара и масивната каменна крепост „Форт индипендънс“, защитавала Бостън от британците по време на войната през 1812-та, и завихме в обратна посока от остров Диър Айлънд, където колекторите на завода за обработка на отпадъци приличаха на огромни яйца. Сивата пясъчна брегова линия на Хъл се извиваше по натъпкания с малки лодки залив, а по хълмовете се издигаха грациозни бели вятърни електрогенератори. Казах на Марино да внимава да не му се случи същото, което сполетя мен.

— Това е отрезвяващо напомняне за онова, което може да се случи — уточних аз.

Защитата настояваше да отида в съда, защото Чанинг Лот ме искаше там с явното намерение да ме насили да кажа нещо. Всеки доклад на всеки криминолог преставаше да говори сам за себе си, ако и двете страни не се споразумеят, че криминологът, патоанатомът или техникът по обработката на местопрестъплението не е нужно да се явява лично в съда. Макар да разбирах логиката в решението на Върховния съд, че един документ не може да бъде подложен на кръстосан разпит, а може само човек, онова, което се случи след вземането на това решение, бе, че маса отрудени и недобре платени вещи лица започнаха да бъдат разтакавани насам-натам из съдилищата.

Всеки път, когато създаваме документ, който може да стигне до съда, коя да е от страните може да изиска да се изправим на свидетелската скамейка, та макар и написаните думи да са текстово съобщение след разпознаване на реч или ръкописна бележка върху стикер. В резултат на това някои мои ключови служители започнаха да отбягват определени случаи. Нали ако се „спасят“ от отиване на местопрестъплението, от аутопсия или ако не предложат експертното си мнение или си икономисат изпусната забележка, тогава няма никаква опасност да бъдат призовани. Това бе още една причина да не харесвам идеята на Марино дежурният следовател да се прибере у дома, за да може той, Марино, да преспи в КЦК.

— Ако човек не внимава — казах аз, — може да се озове в положение да няма време за нормалната си работа. Ето, днес ме викат в съда единствено заради имейл, който съм изпратила на Стюард, когато е поискал мнението ми. Мнението ми и — признавам това — невнимателен писмен коментар, и всичко това подлежи на завеждане в съда като веществено доказателство, всеки натиснат клавиш. А ти се чудиш защо не съм активна в „Туитър“ и други подобни. Защото всичко, което може, ще бъде използвано срещу теб!

Това беше, което смятах да му кажа, докато сме на катера на бреговата охрана и екипажът се вслушваше във всяка наша дума. Когато моментът бе подходящ, Марино и аз щяхме да си поговорим за… орнаментирането и другите неща, които се случваха в живота му — неща, явно довели до това да превърне следствения отдел на КЦК в „Мотел 6“, защото не можеше или не искаше да се прибере у дома.

— Наближаваме! — извести ни рулевият Лабела, който следи ехолота и радиообмена между другите кораби.

Водата пред нас се разтваряше във ветрилото, образувано от северния и южния канал с многото острови. Подминахме зелените шамандури, очертаващи коридора, катерът се издигна и спусна, а ускорението ме бе залепило за облегалката на седалката.

— Ще бъде истинска лудница — изпъшка Марино, когато пред нас се появи пожарният катер със светещи червени светлини за екстрена ситуация, а над него кръжеше хеликоптер. — Кой, по дяволите, е уведомил медиите!?

— Скенери — каза Лабела, без да се обърне. — Репортерите подслушват нашите честоти тук, по вода, както го правят на сушата.

Предупреди ни, че намалява скоростта и приближаваме до „Джеймс С. Дамрел“ — 21-метров пожарен катер „Файърсторм” с боядисан без никакво въображение в бяло и червено корпус, агресивно наклонени напред предни прозорци и монтирани на носа и покрива водни оръдия. Заобиколен бе от сив полицейски „Зодиак”, рибарски лодки, частни яхти, висок кораб с прибрани червени платна, от полицаи или любопитни — а може би и едните, и другите — и аз изведнъж изгубих желание да правя онова, което ме очакваше, особено пред публика. Мислех си за унижението да подскачам между вълните като някакъв боклук и всички да ме зяпат.

Боядисан в папагалово зелено танкер за втечнен природен газ, който се движеше с величието на айсберг, заобиколи пулсиращия в червено пожарен катер. Лабела се приближи плътно до него и изключи двигателя на празен ход в мига, в който разпознах морската биоложка от снимката, която Марино ми показа. Памела Куик и половин дузина спасители на морски животни се бяха струпали на долната палуба и платформата за скачане във водата, насочили цялото си внимание към нещо, което приличаше на примитивна кръстоска между земноводно и птица, някаква еволюционна забежка от епохата на динозаврите, когато на земята започнал да се развива животът, какъвто го познаваме днес.

Кожестата костенурка бе дълга към три метра, гърлото й пулсираше недоволно, мощните й предни перки бяха приковани към черните й кожести страни от жълт хамут, който я опасваше като спасителна жилетка. Към задната страна на платформата беше привързан подскачащ във вълните издут чувал с дървена рампа отгоре, който вероятно е бил използван за изтеглянето на чудовищното създание на борда.

— Това е лудост — каза Марино, който гледаше и не вярваше на очите си. — Шибаната му мамица! — възкликна той, а аз станах от седалката.