Легло от кости

16

Трафикът в Бостън бе ужасен, а около съдебната палата „Джозеф Моукли“ — архитектурно чудо от тъмночервени тухли, обхващащо пристанището в нежна прегръдка — нямаше никакви свободни места за паркиране.

— Паркирай, където можеш, или обикаляй и ме чакай. Ще ти се обадя, когато тръгна да излизам. — Ръката ми бе на дръжката на вратата.

— Няма начин.

— Тук е удобно.

— Няма да стане. Знае ли човек какви отрепки, негови приятели, могат да те чакат наблизо. — Под „отрепки“ Марино имаше предвид хора на Чанинг Лот.

— Спокойно, нищо няма да ми се случи.

Марино огледа паркинга, където нямаше място да оставиш дори велосипед, да не говорим за голям джип. После започна да дебне един „Приус“ и изруга под нос, когато шофьорът слезе от колата, вместо да потегли и освободи мястото.

— Скапани „зелени“ боклуци — мърмореше той и продължаваше да пълзи. — Как е възможно да не са резервирали паркоместа за вещи лица?

— Моля те, спри. Тук е чудесно.

Но той закова поглед в жълто-червения навес на „Баркинг краб“ на другия край на железния мост над Форт Пойнт Чанъл.

— Вероятно ще намеря място там, защото хората вече са обядвали, а още е рано за вечеря — и се насочи натам.

— Спри! — казах му съвсем сериозно. — Слизам — и отворих вратата. — Паркирай, където искаш. Толкова съм закъсняла, че не ме интересува.

— Искам да не мърдаш, ако не успея да дойда преди да си свършила! Стой и ме чакай, ако стане чак толкова бързо.

Тръгнах забързано по павираната „Харбър Уок“, минах покрай „Дейли Кеч“ и стигнах до бреговата линия, където имаше парк с дървени скамейки и гъсти плетове от разцъфнала юстиция[15] — вечнозелен храст, който едва ли е избран случайно в околностите на съда.

Съблякох жакета си и бутнах стъклената врата. В преддверието ме пресрещнаха служители от охраната, които познавах по име — бяха бивши полицаи, сега щатски шерифи.

— Ето я.

— Чудехме се кога ще се излъжеш пак да наминеш.

— Има те на всеки телевизионен канал. CNN, Fox, MSNBC, YouTube.

— Имам братовчед в Англия, който те е видял по ВВС. Според него костенурката, с която си се занимавала, била колкото кит.

— Господа…? Как сте? — показах им шофьорската си книжка, въпреки че те добре ме познаваха.

— Добре сме, но ще се оправим.

— Последния път, когато пак ме пита, бях толкова добре, че вече го забравих.

Типични мъже в синьо — плещеха остроумия, в които дори да се замислиш, няма никакъв смисъл, но аз им се усмихнах. Разделих се с айфона си, защото внасянето на електронни устройства бе забранено, без значение кой си, а жакетът ми отиде на рентген, докато минавах през скенера — всичко се вършеше по правилата, нищо, че съм била тук толкова пъти.

— Първо видях пожарникарския катер, докторе, после бреговата охрана и хеликоптерите — каза съдебният охранител на име Нейт — имаше гъста набола брада и сплескан нос на човек, който си вади хляба на ринга. — А онази жена, която извадихте от водата сутринта… Сигурно е майката на… някого?

— Или жена му. Тя ли е, докторе?

— Още е много рано да се каже коя е — отговорих аз.

— Ужасна работа.

— Така е — съгласих се и облякох жакета си.

— Обещаваме да не загубим телефона ви. Току-що излязоха в почивка — каза ми червендалестият охранител на име Брайън, после ми кимна в посока на стъклената врата, през която видях добре облечен мъж и жена, които пиеха кафе на павираната улица за пешеходци. — Онези двамата там… — продължи той. — Свързани са с него, с господин Лот. Може да са приятели, роднини, шефове в транспортната му компания. Кой знае… Той притежава половината свят. Защо го няма Марино?

— Разследва престъплението „Липса на паркинг“.

— Бог да му е на помощ. Е, не се разхождайте тук дълго сама, ако ме разбирате какво искам да кажа.

Мъжът и жената от другата страна на стъклото бяха сгушени един до друг и гледаха към водата. С гръб към нас, като че ли знаеха, че ги наблюдавахме. Бързо изкачих стъпалата на каменното стълбище и взех асансьора с мраморна облицовка до третия етаж. Токчетата ми тракаха по лъскавия гранит, докато подтичвах покрай френските прозорци с изглед към пристанището и залива. Съдебните зали оставаха отдясно, зад номерираните с месингови табелки тежки двойни дървени врати. Проправих си път през тълпата хора, които чакаха да дадат показания, други разговаряха или просто се мотаеха. Някои от тях ми бяха познати. Дан Стюард излезе от зала № 17 точно когато стигнах до нея.

— Наистина съжалявам… — опитах се да му кажа, но той ми направи знак да го последвам до усамотено място в края на коридора под огромни цветни декоративни пана.

— Успях максимално да протакам и да удължа нещата — каза той, нарочно провлачвайки думите си, несъмнено горд със себе си. — Ти си последният свидетел, вероятно няма да те използвам на кръстосан разпит.

— И двете страни ли приключват с излагането на аргументите си? — Не можех да спра да мисля за тайминга.

Той ме увери, че наистина бях последният свидетел, който заседателите ще изслушат, и стечението на нещата бе забележително. На мен обаче ни най-малко не ми се струваше игра на случайността, колкото и да се мъчех да повярвам в това.

— Това ще стане след заключителните ни пледоарии — каза Стюард. — Надявам се да завършим днес и заседателите да започнат дебатите си, преди да прекъснем за край на деня. Добрата новина е, че не си причина за забавяне на нищо. — Гледаше гърдите ми. — Казах на съдията какво става и съм сигурен, че той ще ти даде възможност да обясниш. Това не означава, че няма да се опита да те сдъвче. Но ако не бях аз…!? Какво да ти кажа… не мисля, че Джил се опита да те защити, макар да си неин свидетел.

Свали очилата си с телени рамки и започна да ги бърше с кърпичка, без да откъсва поглед от циците ми, което си беше негов стар навик. Никога не ми беше минавало през ума, че това можеше да означава нещо. Дан Стюард не беше ни най-малко похотлив, още по-малко тъп. Свестен, но малко странен мъж, нисък на ръст, над 30-те, с голяма глава с мръсноруса коса и едри зъби. Имаше ужасен вкус в избора на костюмите си — този, освен че му стоеше зле, бе бежов, от рипсено кадифе, с евтина магданозено-зелена вратовръзка — прекомерно дълга и старомодно широка. Винаги изглеждаше капнал от умора и неспокоен. Бяха ми казвали, че маниерите му дразнят заседателите, в което напълно вярвах.

— Но тя знае — отговорих аз, — знае защо закъснях.

— По дяволите, да. От офиса ти имаха любезността да й се обадят…

— Моят офис? — не можех да се сетя кого има предвид.

— Когато преди малко излязохме в почивка, тя ми даде да разбера, че знае, че си на път за тук.

Брайс бе уведомил Дан Стюард, че закъснявам, но не можех да си представя защо някой от хората ми ще съобщава и на Джил Донахю, чиято призовка бе причината да съм тук. Аз не бях разговаряла с нея директно, не бих го направила в ситуация като тази, в която нямаше нищо съществено, което бих могла да добавя към случая. Смисълът на физическото ми присъствие тук бе да има тя кого да върти на шиш, да манипулира и да създава драма.

— Предупредих я да не преиграва — каза ми Стюард. В неговите очи Донахю вероятно се е издигнала в ранга на най-омразното човешко същество на цялата планета.

— Какво да преиграва, след като не съм станала причина за забавяне?

— Сигурен съм, че знаеш какво се върти по новините, Кей.

— Тялото, което извадих, няма нищо общо с това, а аз определено не мога да коментирам нищо, свързано с него, и няма да го направя. — Не исках да изглеждам нетърпелива, а още по-малко като че ли отстоявам някакви свои права, но ми беше писнало от съдебно-процедурни хватки и онова, което за себе си наричах „фокуси“.

Онова, което изпитвах, най-добре се описваше като пълно крушение на илюзиите, защото бе просто изумително какви неща могат да измъкнат от шапките си в наши дни адвокатите на защитата. Колкото по-неправдоподобна и нелогична бе тактиката им, толкова по-вероятно бе тя да им донесе успех. Не бях никак далече от това да бъда тотално цинична относно един процес, в който някога бях вярвала, и да стигна дотам, че понякога да не съм сигурна дали все още има някакъв смисъл в системата със съдебните заседатели.

— Ами… тя направи дупка на Гранд Каньон с глостърския следовател, не Кийф, слава Богу, защото той е тъп като гъз, а Лори, който си тръгна оттук доста огорчен. Беше ми малко неудобно да го държа толкова дълго, колкото ми се наложи, по време на кръстосания, но в крайна сметка поне не се стигна до закъснение — уведоми Стюард гръдния ми кош. — Само че онова, което следва, вече не зависи от мен. На всичко отгоре съдията й се е надървил.

— Съжалявам, Дан. Но преди по-малко от два часа бях в неопрен и с маска на лицето, за да извадя труп, при който трябва да се върна колкото може по-скоро. — Погледнах към пристанището — един самолет току-що излиташе от „Лоуган“, а червен танкер се отдалечаваше в открито море. Едва различих бостънския фар, щръкнал като болен зъб в намръщеното над него небе, което всеки момент ще се продъни. — Дилемата беше да закъснея за тези несериозни свидетелски показания или да загубя безвъзвратно веществени доказателства по случай, за който съм почти убедена, че е убийство.

— Точно това предполагам Джил-кобрата възнамерява с наслаждение да изплюе в очите ти — Стюард прелисти папка, пълна с бележки, направени от него върху жълта адвокатска хартия. Изглеждаше подразнен от думата „несериозни“ в комбинация с „показания“. — Тя размаза Лори на каша по очевидния проблем, че в разглеждания случай няма труп и липсват научно обосновани улики, за да посее обичайното съмнение в главите на заседателите, понеже, както изглежда, вече никой не вярва в косвени доказателства.

— Както вече сме го обсъждали, случаи като този са изключително трудни…

— Господи, какво повече е нужно!? Жена му е заснета от охранителна камера да излиза от къщата посред нощ, защото е чула нещо, след което отвън, в тъмнината, явно говори с човек, когото познава, и после… изчезва. И повече никой не я вижда. — Говореше над мен с дразнещия си пронизителен глас. — Улики в лаптопа на съпруга й показват, че той е търсил на кого да плати сто бона, за да я убие и… и… това не е достатъчно да бъде пратен зад решетките до края на живота му!?

— Случаят не е мой по същите причини, споменати от теб — напомних му аз. — Тялото й така и не е намерено. А аз нямам нищо общо с разследването, освен това, че съм прегледала медицинските доклади, а ти си ме попитал за мнението ми. — Въздържах се да добавя, че бях тук точно в този момент против волята ми именно заради него, както и че от всички хора на света той най-добре би трябвало да знае, че ако ме беше запитал за нещо в писмен вид и аз му бях отговорила също в писмена форма, това подлежеше на прилагане към дело.

Още повече, ако противната страна бе представена от Джил Донахю, която в същия този момент се насочваше към нас, с картонена чаша кафе в ръка. Изглеждаше умопомрачително в маслиненозеления си костюм с широки ревери и тясна пола, а тъмната й, едро накъдрена коса ритмично се полюшваше. Освен че бе една от най-опасните адвокатки в Масачузетс, нещата се усложняваха и от това, че бе доста красива. Беше завършила право в Харвард, а от миналата година бе президент на Американската асоциация на съдебните юристи.

Донахю участваше в работни срещи и семинари на Федералния юридически център, където на няколко пъти бях я виждала. Имаше специализация в електронните улики, включително, разбира се, електронната поща. Не можех да се отърся от подозрението, че Стюард нарочно ме бе накиснал да се изправя срещу собствената му Немезида, сякаш бях любимият му питбул, като дори не съзнаваше, че тази му манипулация всъщност даваше козове в ръцете на Донахю.

— Искам да знам нещо… напълно сериозно. Някакъв шанс да си извадила от залива точно Милдред Лот? — попита ме той тихо. Тясното му лице бе напрегнато, а сивите му очи изглеждаха плоски зад очилата му.

— Няма начин да знам нищо със сигурност в този момент.

Проследих с поглед Донахю, която се отправи към съдебната зала. Не знаех, може да беше игра на въображението ми, но ми се струваше, че я забелязах да се подсмихва.

— Но не можеш да кажеш и че не е тя? — настоя Стюард. — Би било добре, ако можеше.

— Едва погледнах тялото, не съм правила аутопсия. В този момент нямам представа коя е тя, но при беглия предварителен оглед не видях следи от козметични процедури — импланти, липосукции, фейслифтинг — все неща, които знаем, че тя си е правила. А и не забелязах никакви физически сходства… предвид обстоятелствата. — Въздържах се да кажа в какво състояние е тялото.

— Какви обстоятелства по-точно? — усети колебанието ми той.

— Ами това, че имах време само за повърхностен оглед, преди да се втурна за насам.

— А възрастта, цвета на косата?

— Косата й не е на платиненоруса блондинка, естествено бяла е — отговорих аз.

— Сигурни ли сме, че косата на Милдред Лот е боядисвана?

— Не съм сигурна в нищо.

— Начинът, по който е облечена, някакви лични вещи… венчална халка, сватбен пръстен, старинната огърлица, за която се знае, че Милдред Лот е обичала да носи и за която се смята, че е била на нея, когато е изчезнала? Нещо за тях…?

— Не открих нищо подобно.

— Някаква представа кога тази жена може да е умряла и от какво?

— Определено не мога да бъда принудена да давам свидетелски показания за труп, който дори не съм аутопсирала, Дан — отговорих му аз с нотка съпротива, която не успях да изтрия от гласа си.

— Хей…! Тук има значение само какво ще разреши приятелят на Джил, съдия Конри.

— Приятелят й?

— Нали знаеш… клюки. Не искай от мен да ги повтарям — и Стюард погледна часовника си. — За мен е време да влизам.

Изчаках всички да влязат в съдебната зала и застанах сама между външната и вътрешната врата, което ми позволи да чуя мощния глас на пристава, който призова всички да станат, за да посрещнат съдията. Разнесе се звук от ставащи и размърдващи се хора, после ударът на чукчето. Чу се властен женски глас — наричах го радиоглас — гласът на Джил Донахю, която обяви в микрофона, че ме призовава като неин следващ свидетел.

Вратата се отвори и влязох в залата — куполообразен таван с алабастрови полилеи, маси със седнали зад тях адвокати и редици със седящи зрители. Пътеката водеше към съдия Джозеф Конри, облечен в черна роба, седнал на висок стол, издигнат в подобие на трон, на фона на лавици, плътно отрупани с юридическа литература в кожена подвързия. Тръгнах по сивия мокет към свидетелската ложа, точно срещу тази на съдебните заседатели.

— Доктор Скарпета — спря ме съдията, — не трябваше ли да се явите тук преди час и петнайсет минути?

— Да, Ваша чест — отговорих аз с нужната доза покорност, като го гледах право в очите и избягвах погледа на Джил Донахю, застанала зад малка катедра вляво от мен. — Искрено се извинявам.

— Защо закъсняхте?

Той много добре знаеше защо, но аз му отговорих:

— Бях на местопрестъпление на няколко километра южно от града, в залива Масачузетс Бей, Ваша чест. Там беше намерен труп.

— Значи сте работили?

— Да, Ваша чест — усетих впитите в мен като дартс очи на публиката. Залата бе притихнала, сякаш бяхме в катедрала.

— За ваше сведение, доктор Скарпета, аз съм тук от девет сутринта, както се изисква от мен, за да мога да свърша работата си по това дело.

Говореше твърдо и безкомпромисно и изобщо не приличаше на човека, когото познавах преди — от полагания на клетви, изпращания в пенсия, тържествени откривания по различни поводи и безбройни приеми на Федералната асоциация на юристите.

Джозеф Конри, чието име често се бъркаше с това на английския романист Джозеф Конрад, бе поразително красив, висок, с гарваново черна коса и пронизващи сини очи, черен ирландски съдия със сърце от мрак[16]. Беше лишен от всякаква сантименталност, изключително умен и винаги беше се отнасял към мен любезно и с уважение. Не смятах, че сме близки приятели, но бих казала, че бяхме много добри познати. Конри често ми донасяше питие и си бъбрехме за последните достижения в криминалистиката или за дъщеря му, която следваше медицина.

— Всички адвокати и заседатели бяха тук в девет часа тази сутрин, както се изискваше от тях, за да могат да свършат работата си по делото — продължи той все със същия строг глас, докато аз го слушах с нарастващо объркване. — Но понеже вие решихте да поставите вашата работа на първо място, ние бяхме принудени да ви чакаме, което създава впечатлението, че очевидно сте най-важното лице в това дело.

— Съжалявам, Ваша чест. Никога не съм искала да създавам подобно впечатление.

— Вие прахосвате ценното време на съда. Да, казах прахосвате — изуми ме той с резкия си тон. — Време, прахосано не само от вас, но също и от господин Стюард. Няма как да ме заблуди, когато симулира разпит на свидетел, за да ви спечели време да дойдете тук, понеже сте твърде заета или прекалено важна, за да се подчините на заповедта на този съд.

— Извинявам се, Ваша чест. Изобщо не съм помисляла, че действията ми могат да се възприемат като съзнателна съпротива срещу каквото и да е било. Просто бях увлечена в…

— Доктор Скарпета, вие бяхте призована от защитата да дадете свидетелски показания в тази зала за два часа следобед днес, така ли е?

— Да, Ваша чест. — Не можех да повярвам, че се държи по този начин с мен пред заседателите.

— Вие сте доктор и адвокат, нали?

— Да, Ваша чест. — Трябваше да разпореди заседателите да бъдат изведени от залата, преди да започне да ме разкъсва.

— Предполагам, известно ви е какво означава думата „призовка“?

— Известно мие, Ваша чест.

— Моля ви, споделете със съда как разбирате тази дума…

— Това е писмено нареждане на държавна институция, Ваша чест, имаща правомощията да принуди дадено лице да даде свидетелски показания под заплаха от наказание, ако не се подчини.

— Съдебна заповед.

— Да, ваша чест — отговорих аз.

Явно трябваше да послужа за назидание на другите. Усещах физически втренчения поглед на Донахю и можех да си представя огромното й удовлетворение, докато наблюдаваше един от най-известните съдии в Бостън да ме разкоства парче по парче пред съдебните заседатели и нейния клиент, Чанинг Лот.

— И вие нарушихте тази съдебна заповед, защото поставихте вашата работа пред тази на съда, нали така? — попита съдията с все същия нетърпящ възражение тон.

— Да, Ваша чест. Извинявам се. — Посрещнах студения му син поглед през невъзможната дистанция между нас.

— Е, ще се наложи нещо повече от извинения, доктор Скарпета. Глобявам ви със сума, която ще покрие часовата ставка на всеки, чието време прахосахте през последния час и петнайсет минути. Всъщност час и половина, ако включим времето, през което ми се наложи да се занимавам с тази ненужна тема. А дори и още време ще бъде добавено, понеже сега ще закъснеем и ще трябва да останем след пет часа. По моя преценка сте стрували на съда две хиляди и петстотин долара. Сега, ако обичате, заемете мястото си в свидетелската ложа, за да можем да продължим по същество.

В съдебната зала цареше мъртва тишина. Изкачих се по дървените стъпала, седнах на тапицирания с черна кожа стол и приставът ме прикани да вдигна дясната си ръка. Заклех се да казвам истината, цялата истина и нищо друго освен истината, а Джил Донахю търпеливо чакаше зад катедрата си, на която забелязах лаптоп и микрофон. Намирахме се в средата на огромно пространство, заобиколени от дървени маси, скамейки „Уиндзър“ и толкова много плоски монитори, че ми изглеждаха като елементи на фотоволтаичен слънчев панел.

Погледнах към обвинението — тримата бяха седнали един до друг, прелистваха бележки или пишеха нещо. По изражението на Дан Стюард разбрах, че не бе очаквал абсурдното нахокване, на което станах жертва. Той трескаво се опитваше да оцени нанесените му щети.