Легло от кости

17

Защитата рядко ме призоваваше.

Почти никога не бях нужна или полезна на „лошите момчета“, както Марино несправедливо наричаше адвокатите, които защитаваха обвинените в убийство.

Ако бях свидетел на обвинението — това бе типичният случай, противната страна така или иначе щеше да ме разпита, възползвайки се от предимството, че съм вещо лице, преди съдебните заседатели да изслушат поменика от квалификации, доказващи този факт. В действителност начинът на действие от страна на Джил Донахю при всяка наша среща бе да ми затвори устата, едва ли не да подложи под съмнение това, че съм следвала медицина и имам диплома. Обръщаше се към мен с „г-жо Скарпета“ и „мадам“, за да окуражи онези, на които предстоеше да решат съдбата на клиента й, да не ме възприемат много сериозно.

Не знаех какво да очаквам днес, но определено се безпокоях, че Дан Стюард нямаше да ми бъде много в помощ. След всичко, което се случи, той едва ли щеше да влезе в схватка със съдия Конри, чието присъствие усещах като надвиснал градоносен облак. Съдебната зала сякаш бе наелектризирана, също както въздухът след мълния.

Не разбирах защо бе толкова ядосан, сякаш в постъпката ми имаше нещо лично или преднамерено — пренебрежение или оскърбление, каквито дори не можех да си представя. И друг път бях закъснявала за заседания на съда — не често, но беше се случвало, но никога не бях така заплашвана, смъмряна и най-малко от всичко глобявана. И никога пред очите на съдебните заседатели. Нещо определено не беше наред и аз не можех да измисля как да подходя в случая. Не беше възможно да изпратя имейл или да се обадя по телефона на съдията и да го попитам защо отношенията ни вече не са такива, каквито бяха.

Особено ако истинската причина се съдържаше в намека на Стюард. „Приятелят на Джил“, каза ми той и подхвърли, че това са клюки.

— Добър ден — усмихна ми се Джил Донахю, сякаш бяхме стари дружки и ни предстоеше да си прекараме страхотно. Заседанието започна и аз я погледнах, след което преместих поглед вляво от нея, между катедрата й и ложата на заседателите, където беше масата на защитата. Чанинг Лот седеше зад нея с изправен гръб, сплел пръсти върху жълт адвокатски бележник с прехвърлени отзад страници с бележки.

Беше с черен двуредов костюм с широки ревери, който изглеждаше като „Версаче“, с бяла риза със златни бутонели и червено-кафява вратовръзка в ръждив нюанс, която извика в съзнанието ми името „Ермес“. Никога не бях се срещала очи в очи с милиардер, но той бе моментално разпознаваем — красив бохем със снежнобяла коса, събрана в плитка, бледосини очи в цвят „пран деним“, нос и скули със силен и горд профил на индиански вожд. За секунда очите ни се срещнаха — погледът му бе твърд, сякаш изискваше нещо от мен, без да се плаши.

— Заради съдебните заседатели — продължаваше Донахю с все същия колегиален тон, като че ли работехме заедно и аз бях в нейния екип, — бихте ли съобщили името, професията и местоработата си?

— Казвам се Кей Скарпета.

— Имате ли бащино име?

— Записана съм като Кей Скарпета, без бащино име.

— Но сте кръстена на баща си, Кей Марселъс Скарпета, нали така?

— Точно така.

— Лекар в Маями, починал, когато сте били дете.

— Да.

— Имате ли фамилия по съпруг?

— Не, нямам.

— Но сте омъжена. Всъщност, разведена и омъжена повторно.

— Да.

— В момента сте омъжена за Бентън Уесли. — Сякаш след месец бих могла да съм омъжена за друг.

— Да — отговорих.

— Но не сте приели фамилията на първия си съпруг. И не сте взели фамилията на Бентън Уесли, когато най-сетне сте се омъжили за него.

— Да — казах аз и погледнах към съдебните заседатели, които, ако бяха женени, най-вероятно споделяха една обща фамилия.

Началото е поставено. Първи плюс. Сега съм различна от тях, така че да съм им чужда и да се отнасят с неодобрение към мен.

— Каква е вашата професия и къде работите? — все така дружелюбно продължи Джил Донахю.

— Аз съм криминалист със специализация патолог-рентгенолог и работя като главен медицински експерт и директор на Кеймбриджкия център за криминология — съобщих аз на заседателите, сред които имаше девет мъже и три жени, двама от тях — американци с африкански произход, петима — с азиатски, четирима — най-вероятно с испански, и един — бял.

— Когато наричате себе си „главен медицински експерт и директор на Кеймбриджкия център за криминология“ — последното оттук-нататък ще наричам за краткост КЦК — това включва ли и други райони на Масачузетс?

— Да, включва. Всички случаи за медицински експерт и последващ научен анализ в границите на Масачузетската общност се поемат от КЦК.

— Доктор Скарпета… — започна тя, направи пауза и разлисти някакви страници. — Ще ви наричам „доктор“, понеже на практика вие сте доктор по медицина със специализация в ред области, нали така?

Отдава ми дължимото като специалист, за да може по-късно да ми го отнеме.

— Да.

— Доктор Скарпета, имам ли право да допълня, че вие също имате официална длъжност в Министерството на отбраната?

А може би иска да ме представи като супер кучка.

— Да, така е.

— Моля ви, разкажете ни за това.

— В качеството ми на специалист от запаса към Министерството на отбраната сътруднича на Корпуса на медиците-експерти към въоръжените сили, когато те пожелаят това.

— И какво точно представлява Корпусът на медиците-експерти към въоръжените сили?

— По същество това са патолози-експерти с федерална юрисдикция, по същия начин, по който ФБР има федерална юрисдикция в определени случаи.

— Значи вие сте ФБР на патолозите-експерти? — уточни тя.

— Казах, че в определени случаи имам федерална юрисдикция.

— Например?

— Например при довела до смъртта на хора катастрофа на военен самолет в Масачузетс или околностите на Масачузетс случаят може да бъде възложен на мен, вместо телата да бъдат транспортирани в моргата на военновъздушна база „Доувър“ в Доувър, Делауер.

— Когато има един или повече смъртни случаи. „Случай“ според вашето разбиране означава труп или трупове, за разлика от обработката на мястото на самата катастрофа. Вие не бихте огледали разбилия се летателен апарат, нали.

Джил Донахю бе един от малцината познати ми адвокати, която, защото бе умна и самоуверена, се осмеляваше да задава въпроси, на които не знае отговора. Но това бе свързано с поемане на рискове.

— Не ми влиза в служебните задължения да оглеждам разбит самолет или хеликоптер с идеята да определя дали става дума за механична причина, за отказ на компютър или за пилотска грешка — уточних аз. — Но може да ми бъдат показани останките, както и доклади, за да проверя дали заключенията на Националната комисия за безопасност на транспорта съответстват на онова, което един труп може да ми каже.

— Говорят ли ви труповете, доктор Скарпета?

— Не в буквалния смисъл.

— Не говорят по начина, по който ние двете разговаряме…

— Не на глас — отговорих аз.

Втори плюс. Направи ме ексцентрична. Направи ме побъркана.

— И как точно те ви говорят?

— С езика на заболяванията си, с раните си и с много други нюанси те ми разказват своите истории.

Една от съдебните заседателки, американка с африкански произход в тъмночервен костюм, кимаше с глава, сякаш бяхме в църква.

— А вашата специализация е човешкото тяло. И по-конкретно мъртвото човешко тяло — каза Джил Донахю и по тона й се досетих, че не хареса току-що казаното от мен.

— Огледът на мъртво човешко тяло е една от моите специализации. — Реших да й вгорча още живота. — Аз изследвам всички подробности, за да възстановя картината на смъртта на даден човек и как е живял, с цел да мога да предложа всичко по силите си на останалите живи, за които загубата на близък човек е променяща живота им травма.

Заседателката в тъмночервения костюм продължи да кима, сякаш проповядвах вечно блаженство, и Донахю смени темата.

— Доктор Скарпета, какъв чин имате от запаса на Военновъздушните сили?

— Полковник съм — отговорих аз и забелязах един млад съдебен заседател в синьо поло как се смръщи, сякаш не одобряваше или бе объркан.

— Но никога не сте служили активно в армията.

— Не съм сигурна, че разбирам въпроса.

— Не беше въпрос, доктор Скарпета. Просто декларирах, че никога не сте служили активно във Военновъздушните сили, не сте постъпвали в армията и не сте служили в Ирак, например.

— Когато бях на активна военна служба, не бяхме във война с Ирак — отговорих аз.

— Казвате, че в Ирак не са били командировани запасняци от Военновъздушните сили?

— Не съм казала такова нещо.

— Добре, защото нямаше да бъде истина, нали така?

Трети плюс. Създай впечатлението, че трябва да бъда подтиквана да казвам истината.

— Не би било вярно да се твърди, че в Ирак не са били изпращани запасняци от Военновъздушните сили — съгласих се аз.

— Използвах Ирак като пример за онова, което може да се случи на военен в активна служба — резюмира тя и се приготви да ме „застреля“ със следващото топче сдъвкана хартия. — За разлика от друг, който се включва в даден род войски, за да получава от правителството заплата заради своето медицинско образование. Както направихте вие, нали така?

Четвърти плюс. Ползвам се с привилегии. Принадлежа към елита.

— След дипломирането ми постъпих на работа в Института по патология на ВВС (ИПВВС) и в крайна сметка разходите ми за медицинско образование бяха опростени.

— Така че, когато сте изслужили времето си, не сте били командировани никъде. Служили сте като патолог-експерт и основната ви работа е била писането на документи.

— Бюрокрацията при патолозите-експерти е голяма — усмихнах се аз на заседателите и няколко от тях ми върнаха усмивката.

— Корпусът на медицинските експерти към въоръжените сили са част от ИПВВС, права ли съм?

— Така беше — поправих я аз. — ИПВВС беше разформирован преди няколко години.

— Но докато е съществувал и вие сте били на служба там, участвахте ли в Комисията по изучаване последиците от атомните взривове?

— Не, не съм участвала.

Боже Господи! Защо Стюард не възразяваше? Забраних си да гледам към него.

Не гледай към нищо и никого, с изключение на заседателите.

— Добре, но някои от колегите ви са били включени в Комисията по изучаване последиците от атомните взривове, не е ли вярно?

— Мисля, че някои участваха в нея — отговорих аз. — Няколко от старшите патолози-експерти, които работеха в ИПВВС по мое време.

— И защо не бяхте включена в Комисията по изучаване последиците от атомните взривове? — попита тя.

Проклятие!

Защо, по дяволите, Дан Стюард й позволяваше да продължава с това? Не можех да си представя, че съдията няма да подкрепи възражение, защото всичко това нямаше нищо общо нито със случая, нито с мен. Тя обаче се опитваше да събуди възмущението у заседателите с азиатски произход и да ги настрои срещу мен.

Като например да намекне пред състав от евреи, че мога да имам нещо общо с Холокоста.

— Това беше преди времето ми в ИПВВС — продължих да гледам към заседателите.

— А член ли сте на Американското общество по следствена патология, доктор Скарпета?

— Да.

— Значи, както и да бъде наречена тази група, факт е, че сте упражнявали експериментална медицина?

— Там изследват механизмите на болестите.

Мълчание. Наблюдавах лицата на заседателите. Те са с изострено внимание, но са скептични спрямо мен. Един от по-възрастните — с къса сива коса и голям корем, изглеждаше заинтригуван, но озадачен. Джил Донахю изпръска мастилото на объркването във водата и го подправи с негативизъм, с коварни намеци, че съм привикнала към безконтролното харчене на парите на данъкоплатеца, че съм безразсъдна, нехуманна и вероятно не харесвам мъжете.

С бавни мазвания на четката тя рисуваше портрета на една жена на науката, окаян социопат, така че когато се стигне до важните неща, доверието в мен да е сринато. Няма да ме харесват. Може би ще ме мразят.

— В какви случаи е възможно патолог от КМЕВС, това нека припомня, е Корпусът на медицинските експерти към въоръжените сили, да разполага с юрисдикция, доктор Скарпета? — попита ме тя и аз никога досега не бях се чувствала по-незащитена.

Все едно обвинението не съществуваше и Дан Стюард гледаше как ме бутат нагоре по хълма, към бесилката, без да има ни най-малки възражения.

— Смърт на военен в театъра — казах аз.

— В театъра? Може би ще ни обясните какво имате предвид с театъра?

— „Театър на бойните действия“ се нарича районът, в който се провеждат операции по време на война, например Афганистан — отговорих аз. — Друг вид случаи, които са под юрисдикцията на КМЕВС, са онези със смърт във военни бази, смъртта на президента на САЩ, на вицепрезидента, на членовете на кабинета и на други лица на служба в американското правителство, като агенти на ЦРУ или астронавти, ако загинат при изпълнение на служебните си задължения.

— Доста страховита отговорност — каза Донахю замислена.

Някой дори би си помислил, че бе впечатлена, но аз продължавах да гледам право към съдебните заседатели и отказвах да погледна към нея.

— Сега определено разбирам защо допускате, че работата ви е по-важна от моята, тази на съдебните заседатели или дори на съдията — каза тя.