Легло от кости

11

— По-леко! — извиках на Марино. — Дръж… дръж… дръж! Не дърпай! — вдигнах маската на челото си. — Просто дръж въжето и ме остави да направя останалото.

Подушвах миризмата — наситена и гадна — и с гръб към катера посегнах надолу, за да прихвана тялото под мишниците. Хванах го здраво отзад.

— Отпусни максимално въжето — извиках аз и бръкнах с дясната ръка под жълтото въже, поемайки по този начин част от опъването, за да намаля напрежението в областта на шията й. — Издърпай ме сега, но много… много внимателно, като ме оставиш да плувам с нея. Дърпай мен, не нея!

Усещах дърпането в горната част на гърба си и едновременно с това тежестта на онова, към което бе завързано въжето през глезените й. Тя беше студена, поне колкото морето, а кожата й — сбръчкана и твърда. Ръцете й бяха относително гъвкави, но останалата част от нея бе вкочанена от студа. Втвърдяването на крайниците бе преминало преди седмици, а може би дори месеци, когато е стояла в някакво хранилище — много сухо и студено място.

Когато започнеше да се стопля, нямаше да има следсмъртните артефакти, от които можех да предположа кога и къде е умряла и в каква точно поза е била, защото щеше да бъде вече безнадеждно късно. Онова, с което ще разполагам, вече го виждах пред очите си, тялото много бързо щеше да премине от фазата на добре запазено вкочанено състояние до разлагаща се плът.

През мократа й коса се различаваше пергаментово мазен скалп, уши и нос в обезцветено кафяво, а по лицето и шията й имаше едва забележим бял „скреж“ на петна. Нямаше съмнение, че е била държана някъде дълго, преди да свърши под водата. Преместих я много бавно, не мислех за нищо друго, освен за това как да я запазя цяла. Държах въжето на фендера върху рамото си, където то грубо се търкаше под челюстта ми.

Правех всичко по силите си, за да не позволя фендерът да я дърпа — виждах го да подскача пред нас като тлъста жълта риба, лениво измъкваща се от преследване. След малко стигнахме до коша, който се клатеше до борда. Направих маневра и се обърнах с лице към мъжете на борда. Предупредих Марино да продължи да води въжето по същия начин, за да задържим тялото под повърхността на водата, и наредих на Клети и Съливан да отпуснат въжето на коша и другото, което бе завързано на гърба на неопреновия ми костюм.

— Искам да закарам коша под нея. Така че тя ще трябва да излезе на повърхността, за да натисна коша под водата и да го наглася под тялото. — Изплювах водата, която се плискаше в лицето ми и пълнеше устата и носа ми. — Но първо трябва да вдигнем капана за раци, за да я освободим от въжето, което я дърпа надолу, и да избегнем по-нататъшните поражения. Трябва да остане нещо, което да подлежи на анализ.

Поех си дълбоко въздух, спуснах пак маската на лицето си, гмурнах се под повърхността, насочих се под тялото и хванах въжето към тежкия баласт, който се влачеше някъде там, по невидимото дъно на залива. Различих тъмно сако и блузка, а около бедрата й се раздуваше сива пола, под която виждах бикини и голи, тънки и бледи крака, поклащащи се от течението на водата. Жълтото въже през глезените й бе омотано няколко пъти и се спускаше почти вертикално надолу във водата, която бързо ставаше тъмна и непроницаема.

Подръпнах пробно въжето и усетих, че тежестта на него се движеше свободно. Успях да го прехвърля през рамо и да изплувам с него на повърхността. Дишах тежко като риба на сухо. Преплувах разстоянието до коша, а там Марино се надвеси през борда, за да ми подаде голямата си ръка. Клети държеше въжето към фендера, докато Марино пое другото, което му подадох. Обърнах по лице тялото във водата и избутах коша така, че с Марино да се изравнят успоредно.

Продължавах да се боря с блъскащите ме вълни и теглещото ме течение. Преобърнах я странично в коша, най-после беше вътре. Сбръчканото й лице „гледаше“ сляпо нагоре през замъглените очи, които изглеждаха сухи и свити от дехидратацията.

— Дръжте всичко здраво! — извадих ножа за гмуркане от гумената ножница, пристегната над левия ми глезен. — Освобождавам я… първо въжето към фендера, после другото. Сега…! — Срязах двете въжета на по трийсетина сантиметра над възлите на шията и глезените и дръпнах ципа, за да я скрия в двойния чувал. — Отбележете, че въжето на фендера е било през шията, а това към капана за раци през глезените — извиках аз и проследих с поглед изтеглянето нагоре на зловещия товар. — Трябва да надпишем срязаните краища. — Заобиколих с плуване към кърмата на катера. — Някой от вас да го направи, а освен това искам да бъдат записани и джипиес координатите.

Качих се по спуснатата през борда стълба на палубата при коша, сложен върху пластмасово фолио, редом с големия жълт, подобен на салам, фендер и прерязаното му жълто въже, което някой вече бе успял грижливо да навие. Свалих маската, качулката и ръкавиците, докато Марино издърпа второто жълто въже. Под водата постепенно се оформи сребриста квадратна форма, която ставаше все по-голяма. Тя излезе на повърхността и през телената мрежа на стените на някакъв кафез започна да изтича вода. До заключената с вертикално резе врата се виждаше преплетено с влакно за въдица „манилско“ въже. Вратата бе деформирана и промушена със счупен бамбуков прът.

— Няма ли някой да ми помогне? — обади се Марино и Клети и Съливан изтичаха към него, за да доизтеглят кафеза от здрава тел с голям диаметър. Изглеждаше доста нов, на дъното му имаше тава, отрупана с пълни с нещо торби в зелено и черно.

— Какво е това, мамка му…? — изпъшка Марино, докато тримата оставиха на палубата нещо, приличащо на сгъваема кучешка колиба, омотана с въдичарско влакно. — Пълнеж за котешка тоалетна…? — невярвайки на очите си, добави след малко той.

— „Най-добрият на света пълнеж за котешка тоалетна“ — прочете той надписа върху чантите в маскировъчен десен. — Пет петнайсеткилограмови торби с шибани гранули? Това да не е гавра на някой психопат?

— Не знам какво би трябвало да е това. — Спомних си какво ми каза Луси рано сутринта. Това сега ми изглеждаше като епизод от минал живот. „Хитър човек, който е умен за някои неща, но е прекалено самодоволен, за да осъзнае колко много не знае.“

— Може да е използвал каквото е имал под ръка, за да я закотви — подсказа Лабела. — Някой с домашни любимци? Когато не си вадиш хляба с риболов, да намериш капан за раци не е толкова лесно.

— Да, едва ли ги има навсякъде. — Вгледах се в кафеза. — Много късмет ще ни трябва, за да открием откъде са купени, ако онзи, дето го е направил, не е оставил и етикета с цената, за да ни помогне. Мисля, че той изобщо не е допускал, че ще стигнем чак дотук. Не съм много сигурна, че от нас се е очаквало да открием това или каквото и да било друго.

— Едва ли — съгласи се Марино. — Шибано чудо е, че тя не се разпадна във водата, а точно това щеше да се случи, ако беше слязъл да я извади друг, а не ти. И ако не беше направила точно каквото направи.

Погледнах към увисналия над нас хеликоптер и в същия този момент голямата бяла птица се насочи на запад, в посока към Бостън. Гледах я как се смалява на хоризонта, докато шумът заглъхна. Исках да видя дали ще заходи към летище „Лоуган“, но това не стана — продължи към града, прелетя над река Чарлз се скри от погледа ми.

— А какво можем да кажем за останалото? — посочих аз плетеницата от въдичарско влакно, тежестите и кукичките, всички ръждясали. — Дали това са част от същите такъми, в които се бе заплела костенурката?

— Прилича. Търговски риболов — каза Марино.

Обясни ни, че това се прави с дълго хоризонтално прокарано влакно, свързано през шарнирни макари към вертикални влакна, подготвени за улов на скумрия, което в действителност зависи от извивката на кукичките. Бамбуковият прът е за обозначаване на района.

— Виждаш ли желязната тежест в края? — продължи той. — Това е държало всичко вертикално във водата, а може би е имало още свързани заедно поплавъци, както и флаг.

Всичко изглеждаше старо, можеше да е довлечено тук Бог знае откъде. Според него костенурката се бе натъкнала на въдиците, оплела се във влакното и повлачила със себе си всичко до момента, в който се бе заплела във въжето на фендера.

— А е възможно да се е насочвала към повърхността, за да си поеме въздух, когато кафезът и тялото са били хвърлени във водата и всичко се е оплело заедно наведнъж — допусна той.

Помолих го да извади увеличителя от куфарчето и да ми подаде чифт ръкавици, след което, без да бързам огледах всеки сантиметър от кафеза и подгизналите торби. Бамбуковият прът бе дълъг метър и половина и върхът му бе пречупен видимо наскоро, съдейки по това как изглеждаше мястото на счупване. Най-вероятно не беше изложено на природните стихии толкова дълго, колкото останалото. Бамбукът пронизваше кафеза отгоре под ъгъл от 30 градуса и излизаше през вратата с резето. Опитах се да си представя как би могло да се случи това.

Съзнанието ми рисуваше картината на някой, който хвърля в морето кафез, пълен с торби с гранули, вързан към краката на труп, през чиято шия минава примка на друго въже, свързано към плаващия до лодката фендер. Кафезът потъва моментално, но фендерът остава на повърхността, поради което тялото бива разпънато във вертикално положение — точно както го намерих. Как обаче е станал сблъсъкът с въдиците за търговски риболов, откъде и кога точно се е появил бамбуковият прът?

Възможно бе Марино да се окаже прав. Кожестата костенурка бе влачила такъмите и сигурно бе изплувала нагоре в посока на звука в същия момент, когато са били хвърлени кафеза с тялото. Разгледах двата края на пръта през акрилните лещи на увеличителните очила и забелязах все същата зеленикавожълта боя. Следи от нея, разбира се, защото ставаше дума за отриване по счупения край на пръта, стърчащ през горната стена на кафеза.

Наредих да фотографират кафеза, фендера и такъмите така, както са. После щяхме да защитим всичко в големи пластмасови торби и да транспортираме веществените доказателства в офиса ми.

— Нека се уверим, че Тоби ни чака с вана — казах аз на Марино, докато свалях ципа на неопрена и разпъвах уплътнителите, за да извадя през тях главата и китките си. — Трябва да я закараме в офиса максимално бързо, защото след изваждането от водата разлагането ще се развие светкавично. Не знам дали е била замразена, но е напълно възможно.

— Замразена? — смръщи вежди Лабела.

— Казах, че не знам — повторих аз. — Замразена или почти замразена. Тази жена наистина отдавна е мъртва. Предполагам, че очакванията са били да се разпадне изцяло, когато стигнем до нея. Подозирам, че целта е била да се подчертае безсилието ни. Оплетена по този начин, изхвърлена през борда, обезглавена, разпъната и разкъсана, докато се опитваме да я извадим. Разчленено тяло, което буквално ни се изплъзва през пръстите и изчезва завинаги. Е, лош късмет за теб, който и да си. Защото имаме не само нея, а доста повече, отколкото някой е очаквал.

Дръпнах ципа на чувалите, колкото да прикрепя надписаните табелки към срязаните краища на двете въжета. Върнах се в кабината, доволна да се скрия, макар и за малко от вятъра и спадащата температура, и не бързах да облека пак мокрите си дрехи. Останах така, по термобельо, което ми е голямо и ми стои като работен комбинезон.

След малко се облякох и закопчах с предпазния колан на седалката. После казах на Лабела, че ще върна термобельото, след като го изпера. Клети издърпа котвата, Лабела запали двигателя, а Марино седна от другата страна на разделителната пътека и пак опита да проумее тънкостите на 5-точковото закопчаване. Замислих се за последователността на случилото се.

Представих си някой на лодка, който завързва голям фендер за шията на мъртвата жена, после стяга второ въже около глезените й и завързва другия му край за кафез, пълен с торби с химикал за котешка тоалетна. Всичко това се избутва през борда точно в мига, в който на повърхността изплува еднотонно земноводно, влачещо след себе си влакно, кукички и бамбуков прът, които за него не са били нищо повече от дребен дразнител. До момента, в който се удря в кафеза и го пронизва с пръта. Сега вече към дъното го дърпат стотина килограма повече и те затягат въдичарското влакно около лявата му перка.

— Колко странен е светът. Абсолютно съм сигурна, че не е очаквал нищо подобно.

Имах предвид убиеца, разбира се. Предполагах, че онзи, който бе изхвърлил трупа в морето, бе същият, който е отговорен за смъртта й. Трябваше да разглеждам случая като убийство, докато фактите не ме опровергаят.

— Ако питаш мен… — Марино успя да надвика грохота на двигателя. — Смятам, че е изхвърлена през борда близко до мястото, където са я забелязали.

— Може и да си прав — отговорих аз и наблюдавах как се приближаваме към вътрешния залив на Бостън. — Начинът, по който е била завързана, не допуска да е била теглена дълго, защото иначе е щяла да се разпадне.

— Пет 15-килограмови пакета, подгизнали с вода, от която боклукът в тях се слепва, стават тежки като цимент — продължи Марино. — Това прави невъзможно материалът да се разтвори и да се размие бързо. Да не пропускаме и тежестта на кафеза. Тук говорим за седемдесет до деветдесет килограма, които дърпат трупа надолу, а това е много силно опъване в областта на шията.

— Някаква идея колко време е престояла във водата? — обърна се на седалката си Лабела, а катерът продължи да подскача по вълните през залива.

— Вероятно не дълго — отговорих аз, но си мислех за делото на Чанинг Лот и съвпадението във времето.

— Големият въпрос е къде е умряла и къде е била оттогава досега.

— Не прилича на нея — каза Марино и не беше нужно да уточнява кого има предвид.

Същата мисъл споходи и мен още в самото начало, но за съвсем кратко, колкото да я отхвърля. Приликата отсъстваше. Разглеждала съм снимки на Милдред Лот — младолика 50-годишна жена с прекрасно стегнато тяло, дълга руса коса и козметични корекции, които финансовото й положение бе направило възможни. Знаех за всичките й пластични операции, липосукции и инжекции, бях се запознала с досието, предоставено ми от полицията след изчезването от дома й в Глостър миналия март.

— Нямам идея коя е тази, но не е тя — казах на Марино, без да отмествам поглед от небостъргачите на Бостън право пред мен. — Няма нужда да чакам за ДНК-теста, за да го каже научно.

— Но някой няма да пропусне да направи сензация, че е тя, докато не опровергаем това официално — отговори той.

— Няма да съобщаваме нищо на никого, докато официално не бъде идентифицирана и бъде безопасно да оповестим неща, които няма да помогнат на извършителя.

— Но ако от тялото й не беше останало нищо? Тогава всички щяха да вярват, че е била Милдред Лот — Марино мислеше за явяването ми в съда днес по-късно.

— Народът просто щеше да бъде убеден в това. — „Народът“ означаваше съдебните заседатели, разбира се.

— Щяха да вярват, че след толкова месеци най-накрая е открита и може би точно такъв е бил замисълът. Да се посее предубеждение в съдебната зала, да се заложи бомба с часовников механизъм, която да взриви делото в последната възможна минута.

Говореше за пословичните изпълнения на Джил Донахю, защото както разбрах, аз бях последният свидетел на защитата, преди да приключи с изграждането на тезата си в процес, който бе толкова зрелищно отразяван в медиите.

— Трябва да признаеш, че моментът е доста необичаен. Толкова необичаен, че чак тръпки да те побият — завърши той. — И никак не съм сигурен, че това не е постановка.

— Чанинг Лот е в затвора — напомних му аз. — Там е от април. И това не е изчезналата му жена, а съвсем друг човек.