Легло от кости

21

Сред хората в КЦК Нед Адамс бе известен като „зъбния медиум“ заради онова, което мъртвите му „доверяваха“ — възраст, благосъстояние, хигиена. И сякаш това не бе достатъчно, та зъбите информираха и за диети, пиене, наркотици, бременност, дали човекът е имал акне или храносмилателни нарушения…

Малко под 70-те, леко прегърбен, с болни колене и дълбоко набръчкано лице, което повече се усмихваше, отколкото мръщеше, Нед можеше по единствен зъб да определи неща, за които най-близките на покойния нито бяха подозирали, нито бяха способни да си представят. Пеги Лин Стантън, потвърди той, докато бутахме тялото с количката по коридора след претеглянето и премерването към приемната зона, е била жертва приживе на много лош зъболекар, който — както Нед се изрази — все едно й е ампутирал ръка и крак.

— Някой си доктор Пулинг… Как ви се струва това за име, като „изваждащ зъби“… Не че го е оправдал в нейния случай, както сега ще ви разкажа. — Нед вдървено ни придружи с Люк към хладилната камера на декомпа, преметнал дъждобрана си през ръка, във видимо приповдигнато настроение, защото мисията му бе успешно изпълнена и той ни най-малко не бързаше да се прибера в празния си дом. — Някакъв козметичен зъболекар в Палм Бийч, Флорида, който нито е на необходимото ниво, нито се притеснявал от това… не казвам, че съзнателно. Може просто да е вследствие на некомпетентност.

— Да, ясно — саркастично коментира Люк. — Къде е съкровището?

— Зъб номер двайсет и осем, максилярният среден резец с обширна вътрешна коренова резорбция, свързана с букална фистула — разкри Нед. — Просто няма как да се пропусне това голямо вътрешно просветление на рентгенограмата в средата на канала в радиографиите преди и след смъртта й.

— Това под коронката ли е? — дръпнах аз дръжката на хладилната камера.

— Именно. Травмата е довела до инфекция и продължително възпаление, което е останало неовладяно, а на всичко отгоре той е плеснал порцеланова коронка върху него. Предполагам този смешник й е струвал комплексно към 40 бона, плюс болката и неудобствата. Захапката й е тотално сбъркана, сигурен съм в това, но не мога да го докажа, понеже няма как да я попитам страдала ли е от хронично главоболие. Но не бих се изненадал, ако е имала синдром на темпоромандибуларната става.

— Кога горе-долу е започнало възпалението? — насочих носилката из вонящата на смърт камера, като минах покрай смълчани тъжни свидетели под формата на купчинки в черни чували, сложени на метални подноси — много от складираните тук „пациенти“, засега неидентифицирани.

— Трудно е да се прецизира, но въз основа на нейните диаграми… — Нед издиша облаче пара. — Бих казал, че е свързано с изваждането на зъба преди две години и половина, последвано от порцелановата коронка този март.

— Значи е била в Палм Бийч миналия март — казах аз, докато излизахме през задната врата на камерата, която водеше към декомпа.

— Трябва да е била там — следваше ни Нед. — И за мен е невъзможно да допусна, че към онзи момент резорбцията не е била прогресирала до обхващане на пародонталната междина и зъба. С други думи, проклетият зъб е трябвало да бъде изваден, а не лекуван.

— Е, поредният мошеник на този свят — обади се Люк.

— Щеше да бъде принудена да го извади с последваща имплантация и коронка. — Нед сложи черната си чанта на плота и простря дъждобрана си върху стола, сякаш се приготвяше тепърва да ни гостува. — Голям брой извадени корени — нека бъдем точни, осем на брой — причинени най-вероятно от травми вследствие пробиването на здрави зъби за поставянето на коронки, от които се съмнявам, че тя се е нуждаела. Моларите например… Защо, за Бога, ще слагаш коронка на зъб, който никой не вижда? Използвай злато. Ако щете, вярвайте, това е по-евтината алтернатива.

— Пари, пари, пари — Люк ми подаде маска и ръкавици, сините му очи ме гледаха спокойно, сякаш можеше да обясни всичко, което се случва, и нямаше защо да му се сърдя.

— Това е като същия този стоматолог, който слага инжекции на лицето — продължи Нед, докато аз и Люк обувахме калцуни и обличахме комбинезоните. — Последната мода, относно която имам сериозни притеснения. Стоматолози, инжектиращи на пациентите си „Перлейн", „Рестилейн“, „Джуведерм“ и други лицеви пълнители, както и ботокс. Може би съм малко старомоден, но не мисля, че зъболекарите трябва да оформят бузи и изглаждат бръчки.

Поставихме тялото от носилката на масата за аутопсии — изглеждаше трагично малко и съсухрено на студената маса от алпака. Включих осветлението за преглед и го плъзнах по релсите над нас. Люк надписваше контейнерите за проби на съседна масичка на колелца, а аз анализирах чувствата си към него — смесени и объркващи. Бяха амбивалентни и плашещи и аз се опитвах да не мисля за инсинуациите на Марино в колата от тази сутрин. Не исках да призная, че в тях може да има доза истина.

— Значи този доктор Пулинг, който я е видял март тази година, й е инжектирал пълнители или ботокс? — насочих шестте хиляди кандели светлина към предната горна част на ръцете.

— Увеличаване на устните. Един кубик „Рестилейн“ — обясни ми Нед. — Има го в картона й. Онзи тип поне е записвал съвестно всичко.

— Четири малки насинявания — насочих вниманието на Люк към тях. — И друго тук.

— От палец? — Той посегна към лампата и ръката му леко докосна моята.

— Възможно е. Откъм обратната страна. Доста вероятно насиняване от палец. Да… — показах му и той се наведе към мен.

— Насинявания от краищата на пръстите вследствие на стискане — каза той. — Хванал я е за предмишницата… ето, четири пръста тук и палецът там.

— Благодаря ти, Люк — това бе моят начин да му кажа, че знам каквото трябва.

— Поне не е една от онези ситуации, които виждам прекалено често. — Той взе черната си медицинска чанта, износена и ожулена, сватбен подарък от жена му, вече покойник. — Вписани са десетки неща, които така и не са били направени или вложени, за да може стоматологът да фактурира стойността им на осигурителната компания или за да маскира непокритите услуги като такива с покритие. Да не споменаваме калпавата работа.

— Наистина е трудно да се види в нейното състояние… — Люк използва ръчната лупа, за да изследва с нея едва забележимите контузии, които му посочих, а аз попивах със сетивата си шумоленето на белия му комбинезон, докато се движеше, и гледах как силната светлина запалваше огън в светлорусата му коса.

— Помага, ако осветиш местата под различен ъгъл и така получиш обща представа преди да се концентрираш отблизо в търсене на нещо конкретно — подсказах му аз, усещайки с тялото си топлината му и тази на мощната лампа. — Същото е като при влизане на местопрестъпление: първо общата картина. След това фокусирането. И не се фиксирай прекалено много на нещо, за да не изпуснеш важното.

— Определено не искам да се фокусирам върху нещо и да изпусна останалото — и Люк пак нагласи светлината.

— Не много отдавна имаше един случай, при който ме извикаха за консултация — и Нед взе дъждобрана си от стола. — В Ню Хемпшир… няколко пациенти със счупени в зъбите им зъболекарски инструменти.

— Много ти благодаря, Нед — вдигнах поглед към него. — Както винаги, ти си нашият спасител, аз съм ти благодарна, ФБР ти благодари и всички сме без думи.

Той поспря на вратата:

— Онзи стоматолог сега е затънал до шия с над сто граждански иска за неправилно лечение.

— Бентън изтича да донесе пица и според мен вече трябва да се е върнал — казах аз на Нед.

— Вероятно ще го тикнат в затвора за няколко години, а може и да го депортират обратно в Иран.

— Отбий се на седмия етаж — предложих му аз. — Сигурна съм, че там ще се зарадват на компанията ти, особено ако не бързаш да се прибереш.

— Вижте и тук… — Люк посочи още няколко кафяви петна, малки и почти идеално кръгли. Ръката му отново докосна моята и аз усетих твърдостта й през ръкава от тайвек. — Сякаш е сменял захвата си. Дали не са я държали насила и стискането се е усилвало и отслабвало, усилвало и отслабвало. Възможно ли е да останат насинявания от пръсти през няколко слоя дрехи?

Взех фотоапарата и петнайсетсантиметровата линийка на Марино.

— Смяташ ли, че е получила тези насинявания през блуза и жакет? — попита Люк, а аз започнах да снимам.

Макар да не знаех какво точно се случва в момента, предполагах, че Марино все още е горе и Мачадо и ФБР го разпитват. Беше свързано с „Туитър“ и с жената, за която Луси ми каза. Марино се запознал с нея по интернет и веднага се бе забъркал по „няколко начина“, както се бе изразила племенницата ми по-рано тази сутрин, когато ми каза, че той спи в КЦК на надуваемо легло.

Марино бе използвал нецензурна дума, докато пътувахме към базата на бреговата охрана, и в каквито и глупости да беше се забъркал, просто нямаше как напоследък да си е туитвал с „Красивата Моля“ или под каквото и име Пеги Лин Стантън да се е подвизавала в интернет. Марино може да си е туитвал с някой с този ник дни и седмици наред, но няма начин това да е била тази на масата за аутопсии в момента. Защото тя е била мъртва много преди той да започне да си туитва с онази, която е вземал за нея, мъртва преди дори той да се сдобие с акаунт в „Туитър“, може би мъртва и държана в хладилен склад от пролетта. Мозъкът ми се опитваше да подреди информацията, а кръвта пулсираше в слепоочията ми.

Мислите ми се надпреварваха да свързват ситуации и възможности, сърцето ми ускоряваше пулса си. Опитах се да се разсея от онова, което чувствах, когато Люк ме докосне.

— Не исках да постъпвам против волята ти — каза той, когато Нед излезе и останахме сами. — Искрено се извинявам. Мислех, че помагам.

Срязах кафеникавите петна по горната част на ръката и видях, че са добре дефинирани под епидермиса. Търсех следи от кръвоизлив под дермата — дълбокия слой на кожата — и ги намерих.

— Въпросът, разбира се, е кога тя е получила тези насинявания… — Хванах лампата за дръжката и я доближих до ръцете й, към сбръчканите връхчета на пръстите и лакираните нокти, изрязани до месо. — Проверих вътрешната страна на китките и дланта й. — Много е трудно, ако не и невъзможно заради общото й състояние да се определи откога са тези контузии — допълних аз. — Но в зависимост от силата, приложена от стискащия я за ръцете, е възможно тя да е била насинена през слоевете дрехи.

— Важно е да се знае била ли е облечена, или не — каза той. — Разбирам, че това е по-скоро работа на Бентън. Аз не съм профайлър.

— ФБР могат да бъдат много убедителни. — Осветих хълбоците и бедрата й около слабините. — И съм сигурна, че са ти се сторили още по-убедителни, заради идването на Бентън с тях. Но ние не работим за правоохранителните органи, Люк.

— Естествено.

— Нашата задача е да дадем обективни отговори на въпросите, повдигнати от веществените доказателства… — Насочих светлината към коленете й. — И ние трябва стриктно да се придържаме към правилата за съхранение на веществените доказателства и реда за тяхното приемане и предаване, което означава, че не отваряме пред ФБР нашия склад за улики, а още по-малко им позволяваме да ни разиграват както им скимне, без значение какви са съображенията им или колко спешно е за тях.

— Той ти е съпруг, затова допуснах, че…

— Допуснал си, че бракът ни променя начина, по който двамата си вършим работата?

— Съжалявам — каза отново Люк. — Но след неговата проява на раздразнение, когато бяхме във Виена…

Не завърши. Нямаше защо да уточнява, че след просташката сцена на ревност от страна на Бентън миналата седмица, последното, което той би искал, бе да го ядосва допълнително. Люк знаеше, че може. Знаеше и защо може, но аз не смятах да обсъждам брака си с него, както и истината защо би могъл да бъде заплаха за Бентън.

В никакъв случай нямаше открито да призная пред Люк Зенър, че напоследък между мен и съпруга ми имаше доста търкания, неувереност и недоверчивост, които не бяха толкова неоснователни и ирационални, колкото се правех, че са. Ако онова, за което се карахме, беше наистина безпочвено, Люк и аз нямаше да танцуваме този танц на докосване, на недоизказаност, на използване на деликатния език на горещото привличане, чиито прояви ставаха повод да съм честна пред себе си.

— Не мога да спра да се питам дали не е била съблечена в някакъв момент — каза Люк, докато аз намествах мащабната линийка за следващата снимка. — Казвам го само защото контузиите са така ясно дефинирани. Тук и тук… — Той се приближи, за да разгледа по-добре и ръката му докосна моята, рамото му се опря в моето, а аз не исках да чувствам онова, което напираше у мен. — Може да се види къде нечии пръсти сякаш са натискали с голяма сила и се чудя дали между тях и кожата е имало тъкан. — Наведе се, опря се до мен и остана така. — Биха ли изглеждали контузиите по този начин, ако беше така?

— Няма начин да знаем със сигурност дали е била насинена през дреха, или не — отговорих аз.

— Дали да не използваме още една лампа?

— Няма да помогне.

— Това „не“ ли означава? — погледна ме в очите.

— Искаш да я сканираш заради минималния шанс да визуализираш други слаби или невидими насинявания, които сме пропуснали. Допускаш ли, че има кафяви петна, които са вследствие на контузии? — казах го по начин, който трябваше да го обезкуражи, защото нямах друг избор.

— Вероятно е нелепо.

— Не е нелепо, а просто нелогично — уточних аз.

— Съгласен съм. Какъв е шансът, наистина… — каза той.

— Шансовете да намерим обичайните улики с помощта на АИС са нищожни. — Но не за това ставаше дума в момента.

Нямаше да започна любовна връзка с него, докато не реша, че ми е абсолютно безразлично дали искам напълно да разруша живота си. Изобщо не ставаше дума дали той има шанс с мен, а колко безумно бе изобщо да ми минават такива мисли.

— Телесни течности, фибри, нагар от огнестрелно оръжие, латентни пръстови отпечатъци, дълбоки подкожни насинявания? — Говорех за допълнителното осветление и какво можеше да се открие с негова помощ и му давах да разбере какво е да искаш онова, което не можеш да имаш.

— Да, права си, да го забравим — съгласи се той.

— Това бих препоръчала. Не че не разбирам колко изкушаващо е да опитаме.

— Тя е престояла във вода — напомни той. — Ще бъде загуба на време.

— А и ще трябва да бъде обяснено — допълних аз. — Всичко, което правим, трябва да бъде обяснено.

— Да я изключа ли? — посегна той към кабела на лампата.

— Ако обичаш. Не изгарям от желание да си слагам увеличителни очила и да губя цял час в подробен оглед от глава до пети само за да заявим, че сме го направили. Може би си заслужава да разгледаме дрехите й, но това може да почака.

— Не знаем дали е била облечена, когато е получила тези насинявания — подхвана първоначалната си мисъл Люк и се върна при масата. — Би било много важно да можем да кажем дали е била облечена, или не в момента, когато някой я е сграбчил за предмишниците, нали? Събличането на затворник има за цел да се пречупи волята му за съпротивление, не е ли така?

— Зависи кой с кого го прави и защо.

— Такава е логиката на изтезанието — знам, че е ужасно да го анализираме, но има такава логика. Унижение, сплашване, упражняване на контрол чрез разсъбличане, слагане на качулка. Допускам, че в определен момент е била завързана с някакво меко въже, което не е оставило следи по кожата й.

— Възможно е.

— Представям си го как се приближава зад нея по този начин… — Той вдигна ръце, за да хване с тях въображаеми чужди предмишници, като ориентира пръстите си по начина, по който това би могло да стане, ако го направи отзад. — Може би за да я премести насила от едно място на друго, да кажем с идеята да я вкара в стая или да я завлече там, ако е била в несвяст. Или ако е била завързана за стол и той се е опитвал да я принуди да му даде информация, например за да открадне самоличността й. ПИН-ове, пароли…

Насочих лампата към долната част на краката й, ярко осветих глезените и ходилата от всички страни и намерих още кафяви петна — бяха по-тъмни, по-сухи и по-неоформени. Взех скалпела и направих малки разрези, които ми позволиха да установя, че тъмните петна бяха изгубили еластичността си и дори бяха изключително твърди, без следи от кръвоизливи в тъканта под тях. Това не бяха контузии, а следи от нещо друго, и аз открих още такива по голите й крака и около глезените.

Обърнахме я на една страна, за да огледам гърба й, и там забелязах още две безформени твърди кафяви места под десния лакът и предмишницата.

— Нямам идея — чудех се аз. — Абсолютно никаква.

— Някакъв следсмъртен артефакт?

— Не прилича на нищо, което съм виждала досега. — Изрязах малка част от кафявата твърда кожа за хистологията. Усещането бе, че режа гьон. Не можех да си представя какво може да го е причинило… ивици от кожа с големина седем на десет сантиметра…

— Може би следи от измръзване във фризер?

— Не-е… Ако е била във фризер и тези следи са от това, щеше да ги има по цялото тяло.

— Но ако само някои части от тялото й са били в контакт с металните повърхности във вътрешността на фризера… — подсказа той.

— Тогава кожата щеше да се залепи за тях.

Вкарах върха на скалпела във втвърдената кожа под лявата гръдна кост и направих разрез надолу и надясно, след това повторих същото от лявата страна в посока към пъпа, като го заобиколих, за да стигна до тазовата кост. На практика това бе добре познатото Y-отваряне в мократа плъзгава кожа. Отметнах настрани черната тъкан, прерязах ребрата и отстраних гръдния кош, после направих срез под челюстта, за да премахна органите в шията и езика.

— Подезичната кост е здрава. — Отмятах по диаграмата на тялото, докато работех. Миризмата на разлагаща се тъкан ставаше нетърпима. — Няма следи от травми по гръднично-подезичния мускул… и меките тъкани. Дихателните пътища са свободни и не се усеща миризма от химическа асфикция, например вследствие на цианкалий. Езикът е нормален…

Люк обели скалпа и след малко се разнесе пронизителният звук на вибротриона, а въздухът се замъгли от фина костна прах. Отворих основните кръвоносни съдове — долната куха вена и аортата, и намерих онова, което очаквах: те бяха празни и осеяни със сухи дифузни хемолитични петна. Не виждах следи от запушване, нараняване или заболяване, просто калциране в умерена степен, определено недостатъчно, за да убие.

— Мозъкът е прекалено мек за секцио — докладва Люк. — Но не виждам нищо, което да говори за нараняване. Мозъчната обвивка е здрава и без петна. — Записа го.

Органите бяха разложени. Дробовете бяха колабирали, мораво-червеникави и много меки, в дихателните пътища нямаше вода, пяна, пясък или замърсяване, жлъчният мехур бе сух и сбръчкан, без остатъчна жлъчка. С всяка следваща минута ставаше все по-ясно, че правим аутопсия на изключването, на отхвърлянето на възможните причини за смъртта и отстраняване на почти всички подозрения, че тази жена е била удушена или отровена. Но щеше да мине доста време — поне няколко дни, преди да получим анализа на чернодробната тъкан за евентуални следи от етанол и медикаменти.

— Не откривам кръвоизливи — Люк отвори очите едно след друго. — Няма кръвоизливи с неправилна форма в склерата или конюнктивата. Това, разбира се, не изключва асфикция чрез запушване на устата или притискане на шията — допълни той.

Макар да нямаше охлузвания, контузии или наранявания, които бих могла да свържа с удушаване, отсъствието на кръвоизливи не означаваше, че някой не е сложил пластмасова торбичка на главата й, не е завързал парцал през носа и устата й или не е натъпкал парче тъкан в гърлото й, за да й попречи да диша.

Съдържанието на стомаха й бе зърнесто и сухо, като от животински произход. Нагласих лампата, използвах лупата и размесих материала с форцепс.

— Сухо месо — заключих аз. — И сякаш не е било добре усвоено, когато е умряла.

— В тънките й черва няма почти нищо — съобщи ми Люк. — И почти нищо в дебелото черво. Колко време е нужно…? Поне десет часа за пълното преминаване на храната?

— Зависи от много неща. Колко е яла, какъв е бил физическият й тонус, общата й хидрация. Храносмилането е строго индивидуален процес.

— Значи ако е яла и храната едва е започнала да се разгражда, преди да е била убита… — направи той предположение: — Говорим за не повече от два часа преди последното й ядене?

— Може би, а може би не.

Казах му да претегли съдържанието на корема и да сложи част от него във формалин, за да го изследваме хистологично.

— Йоден тест за скорбяла, нафтол за захар, маслена боя „О“ за липидите. Дано да идентифицираме с помощта на стереомикроскопа хранителни частици.

Бяхме един до друг с гръб към вратата.

— Значи ще трябва да мина през токсикологията, хистологията и трасологията със специални инструкции — прегледа списъка Люк. — А анализ с електронния микроскоп?

— Може, но за ботаниката — смътно долових нечие присъствие зад мен. — За сравнителен анализ. Например китайско зеле ли е, или броколи? Или бок чой? Има ли следи от антроподи, например скариди. Има ли клетъчни структури, които биха могли да са от овесена закуска, зърна, които биха могли да са пшеница?

— Чудех се какво правите… — чух Бентън от прага на отворената врата.

— Не те чухме да влизаш — каза Люк, сякаш това имаше значение.

— Нещо интересно? — той упорито стоеше там.

— Дългият отговор засега остава неопределен в изчакване на токсикологията и някои други изследвания — развързах мантата си на врата. — Късият е „Не знам“.

— Поне някакво предположение? — Бентън не откъсваше поглед от онова, което е на масата, и причината да не приближава не беше миризмата или гледката.

Подобни неща него не го безпокояха. Безпокоеше го друго.

— Няма да правя предположения какво я е убило — хвърлих ръкавиците и калцуните си в контейнера за биоотпадъци. — Но мога да ти дам дълъг списък какво не е.