Легло от кости

27

Събудих се без алармата и за момент бях абсолютно дезориентирана — не знаех къде съм и с кого.

Пъхнах ръка под завивките и напипах топлата тънка китка на Бентън, дългите му пръсти. Спомних си какво сънувах. Бях с Люк.

Сънят беше толкова реален, че сетивата ми още помнеха местата, където бяха ръцете и устните му. Чувството беше живо и тръпнещо. Примъкнах се по-близо до Бентън и започнах да го галя — по гърдите, после по корема, а когато успях да го възбудя, се любихме, без да казваме нито дума.

После си взехме душ и започнахме отначало, под горещата вода, която ни обливаше. Страстта ни бе същата, както по времето, когато си изневерявахме и се лъжехме. Отчаяно се опитвахме да задоволим онова, което се намираше под привидното ни спокойствие, а облекчението никога не продължаваше дълго. Исках миналото да се върне.

— Къде беше? — прошепнах аз, а той ме притисна към мократа стена.

Не ми отговори. Сега бяхме тук и правехме любов по същия начин, както някога, когато беше грешно, когато имаше съпруга, с която беше нещастен, и дъщери, с които не се разбираше. А след това дълго го нямаше.

Нямаше го, но се върна, а Марино направи нещата още по-лоши. Докосванията след това бяха различни. Нищо не бе същото, докато предателството и ревността не ни изведоха до ново начало, така както накриво зарасналата кост трябва отново да бъде счупена. Имало е още да ни боли.

— Остани този път — казах аз. — Остани този път, Бентън.

Когато се обличахме, той ме попита какво съм сънувала.

— Какво те кара да мислиш, че съм сънувала нещо? — преглеждах костюмите си и това ми припомни за дрехите на Пеги Стантън.

— Няма значение. — Той стоеше пред високото огледало и си завързваше вратовръзката.

— Сигурно има значение, щом ме попита.

— Сънищата са си само сънища, докато не се превърнат в нещо друго. — Той ме гледаше в огледалото, а аз избрах удобни панталони с пуловер и топли боти до глезените.

Денят се очертаваше да бъде дълъг, дано не толкова, колкото вчерашния, но щях да се чувствам по-уютно в спортни дрехи, защото навън бе много студено.

По клоните на дърветата се бе образувал лед, сякаш бяха лакирани или имаха глазура. Преместих встрани вертикалната щора, за да видя улицата долу, и си представих каква мъка ще е шофирането. Бентън се приближи зад мен, прегърна ме отзад и ме целуна по врата.

Усещах топлите му ръце под дрехите си.

— Не забравяй — прошепна ми той.

— Не съм забравила…

— Напоследък беше… Вчера например.

— Хайде, изплюй камъчето. — Наистина исках да чуя какво ще каже.

Ръцете му бяха там, където искаше да бъдат.

— Е…?

— Е, какво…? — Не, нямаше да го улеснявам. — Кажи какво искаш да знаеш.

— Каза ли му, че би го направила? Остави ли го да си мисли, че би го направила?

— Казах му, че не бих го направила.

— Докосваше те — каза Бентън. — Мислеше си, че би го направила, че ти се иска да го направиш.

— Стига, Бентън — отговорих аз, а той леко ме връщаше обратно към леглото.

— И това ли е всичко? Имаше ли нещо повече?

— Няма нищо повече. — Разкопчах колана му.

— Защото ако има още нещо, мога да го убия. Всъщност ще го направя и ще се измъкна.

— Не, няма да го направиш. — Разкопчах панталона му. — И няма да се измъкнеш.

— Исках да го убия още във Виена, защото още тогава го разбрах.

— Няма нищо повече от онова, което вече знаеш — отговорих аз и го попитах за нея. — Ще си измачкаш ризата. — Отново попитах за Дъглас Бърк. — Аз ще ти я измачкам. Няма да става за нищо.

Усещах белия памучен плат и гладката коприна на вратовръзката с кожата на тялото си и пак го попитах, но той не ми отговори.

Влязохме в кухнята, трябваше да нахраня котката и кучето.

— Шоу се чувства като у дома си. — Сипах няколко лъжици храна в купичката й и я сложих на постелката до вратата на килера. — Сякаш винаги е живяла тук, но мисля, че е по-добре да я затворим в гостната, докато не опознае къщата.

— Трябва да я прегледа ветеринар.

Бентън наля кафе. Беше и висок, и строен мъж, със сребристосива коса, сресана назад.

Не ми отговори за Дъглас Бърк.

— Ще изпратя Брайс да я вземе днес по някое време и да организира да бъде основно прегледана. — Отворих кутия кучешка храна. — Ще дойдеш ли с мен в офиса, за да видим какво може да се разбере от колата?

— Трябва да се заема с проблема „Марино“.

— Ще говориш ли с него?

— Мисля, че е абсолютно безполезно. Всичко е ясно. И нищо не се е случило, Кей… — каза Бентън, но ми се струваше, че има предвид нещо съвсем различно. — Нищо не се е случило не заради нея, а заради мен.

Каза ми, че Дъглас Бърк го харесвала и се опитвала да постигне нещо. Може би дори била влюбена в него. Когато казваше тези думи, бях сигурна, че е точно така. Знаех, че тя е хлътнала по него жестоко.

— Това може да е част от проблема. — Той отпиваше от кафето си и ме наблюдаваше как оставям купичката на Сок на безопасно разстояние от тази на Шоу.

— Какво значи „може“?

— Когато в началото започнахме да работим заедно, реших, че тя е обратна. Затова се получи много конфузно — подаде ми кафето.

— А ти как така изведнъж стана толкова задръстен? С какво си вадиш хляба?

Усмихна се.

— Е, изглежда не съм толкова проницателен, когато става дума за мен. Всъщност, май винаги съм разбирал последен.

— Глупости, Бентън.

— А може да не съм искал да знам.

— Това вече е малко по-вероятно.

— Честно, бих се обзаложил, че е лесбийка.

— Каквато и да е, онова, което тя направи снощи, не би следвало да се случва.

— Тя го съзнава, Кей. Колкото и неприятно да си се почувствала, повярвай ми, че е ужасно да си агент на ФБР и да загубиш контрол по този начин. Защото тя загуби контрол. Несъмнено. И по лош начин. И нещата ще отидат по-далече от това да й стъжня живота.

— Харесваш ли я? — Дадох му още един шанс да си признае.

— Не, в действителност бях сигурен, че тя се е прицелила в Луси. В нейно присъствие просто ставаше не на себе си.

— Луси може да шашардиса дори Майка Тереза.

— Не, сериозно ти говоря. — Бентън отвори хладилника, извади от него кана червен портокалов сок и наля на двама ни. — Мъча се да си спомня кога за последен път съм се чувствал толкова неловко. Дъг ме остави в Ханском, където трябваше да ни посрещне Луси. Тя току-що бе изгасила двигателя на хеликоптера, а Дъг толкова се захласна, че се изплаших да не се забие в съседния самолет.

— Ааа… когато Луси те закара в Ню Йорк миналия юни, точно преди рождения ми ден… — спомних си аз. — И до онзи момент не си усетил какво става?

— Лицето й поруменя, ръцете й се разтрепериха, възбуди се и заби такъв поглед в нея, че едва не й направи дупки.

— Звучи ми като предозиране със „Судафед“ или каквото там взема.

— Може би… — каза той. — Като се замисля, може би.

— Но може да е и от въздействието на Луси — казах аз, извадих яйца от хладилника и започнах да ги чупя в купа. — Хората невинаги се държат по един и същи начин. Всъщност никога, освен ако не се преструват. Не ми е известно да се виждат. Спомням си, че Луси веднъж настоя да я отбягвам… нея и всеки агент на ФБР, доколкото е възможно.

— Тук може да има някакъв конфликт — Бентън напълни отново чашата си и погледна докъде съм стигнала с моята. — Тя ме пита за нея.

— Питала те е за Луси?

— Беше любопитна за миналото на Луси във ФБР. Защо е напуснала Бюрото, защо е напуснала БАТО.

— И какво й каза?

— Нищо.

— Просто е била любопитна или е задавала кофти въпроси? Може би е искала да научи нещо, което би й дало основание за превъзходство.

— Дъг е спортна натура.

— Едва ли имаш представа в каква степен. — Отворих бюфета, за да избера тиган.

— Не говоря с нея за вас, не споделям с нея… Никога не съм го правил и никога няма да го направя.

— Не съм изненадана. Та ти с мен едва споделяш.

— Знам, че Дъг пие разни неща, има сериозни проблеми, всякакви алергии, но никога не съм се замислял над това.

— Забелязвал ли си подобни симптоми и поведение от самото начало? — разбих яйцата и сложих бучка масло в тигана. — Имам предвид, когато за първи път започнахте да работите заедно.

— Тогава — спорадично. Но последните месеци тя буквално е на високи обороти, като претоварен двигател. — Бентън сложи в тостера мъфини. — Но мислех, че такова й е настроението или има проблеми.

— Ти си й проблемът. На горната полица трябва да има нарязани аспержи и пресен босилек. Първия хладилник. Смокиновият конфитюр е на вратата във втория хладилник. — Винаги се престаравах у нас да има много храна.

Ако страдах от някаква мания, тя беше да съм подсигурена с всичко, което би ми потрябвало, когато готвя, особено ако имаше признаци времето да се влоши.

— Когато най-сетне схванах какво чувства, нещата бяха вече стигнали доста далече, но аз го приписах на това, че е неспокойна и стресирана, когато е край мен. — Сложи на плота до мен буркана с конфитюра, босилека и аспержите. — Сирене?

— Пармезанът вече е настърган. Ти отговаряш за конфитюра. — Избутах буркана обратно към него. — Ще върви с мъфините.

Днес трябваше да мина през магазина, но сигурно нямаше да ми остане време. Отвинтих капака на „Пармезано Реджиано“, който бях настъргала снощи, и аспержите, които бях нарязала, докато чаках Бентън да се прибере. Разбърках яйцата, добавих им сол и черен пипер.

— Псевдоефедринът структурно е подобен на амфетамина. — Накъсах листата на босилека и ги добавих към сместа. — С него злоупотребяват предимно атлетите, защото той предизвиква еуфория и създава усещане за неизчерпаема енергия, но хората могат да развият зависимост и да започнат да го вземат по три-четири пъти на ден и дори по-често. Някои пък го използват за отслабване, защото потиска апетита.

— Тя определено не се нуждае от отслабване.

— Може би това е причината.

— Намекнах й да поиска преместване в друго управление.

— Вече си й намекнал? — бавно отнех топлината. — И как те споходи моментът на просветлението, след като толкова дълго време си я смятал за обратна?

— Когато бяхме заедно в Куантико през август. — Провери докъде са стигнали мъфините и отново натисна лостчето надолу. — Искаше да дойде в стаята ми и след като разбрах какви са намеренията й, й обясних, че това няма как да стане.

— А снощи? — Отворих вратичката на фурната, за да се уверя, че пилето се топли. — Отиде да си вземеш колата, а се прибра едва след два часа? През което време аз изпих половин бутилка вино.

— Седяхме на паркинга и разговаряхме — каза той и аз му вярвах. — Тя не може да го преживее.

— Не може да преживее теб.

— Мисля, че е така. Не може…

— Е, дори при агентите на ФБР може да има личностни разстройства. Нарцисизъм? Загуба на мярка? Социопатия? Или смес от трите? Какво е при нея? Питам те, защото знам, че знаеш.

— Не очаквам да изпитваш съжаление към нея, Кей.

— Добре… — Взех ръкавиците. — Защото наистина не изпитвам.

Свалих тигана от индукционния котлон и го сложих на горната решетка във фурната.

— Това ще отнеме цели десет секунди. Сигурна съм, че мъфините вече са готови — казах аз. — Тя се опитва да съблазни съпруга ми, иска да вкара Марино в затвора и на практика ме обвини в лъжа, да не говорим, че методите й на разпит са на косъм от използването на гумен маркуч.

— Може би трябва да си вземе отпуск.

— Намерението й беше да унищожи конкуренцията.

— Вероятно се нуждае от квалифицирана помощ. — Той изстреля мъфините с лостчето, бързо ги сложи в чинията и ги намаза с масло. — Трябва да се махне от Бостън и честно казано… от мен. Аз самият имам нужда тя да бъде далеч от мен.

Изсипах готовата фритата от тигана и я нарязах на резени като пица. Бентън продължаваше да споделя загрижеността си към Дъглас Бърк.

— Проблемът е, че ако търсиш такава помощ, особено ако трябва да вземаш лекарство, това престава да бъде лична работа. — Занесох кафетата и приборите на масата за закуска до прозореца. — Ако работиш във ФБР, нищо не е просто лична работа. Но тя не иска помощ, макар да се нуждае от нея.

— Да не се безпокоиш, че може да е опасна сама за себе си?

— Не знам.

— Ако не знаеш, това е еквивалентно на „да“. — Издърпах стол. Навън започваше да просветва, а по улицата заради заледяването колите сякаш пълзяха. — Ако не знаеш дали е опасна за себе си или за другите, правилният подход е да се приеме, че е. Какво мислиш да направиш?

— Опасявам се, че ще трябва да говоря с Джим.

Джим Димар ръководеше Бостънското оперативно управление.

— За съжаление това няма да остане без последици. — Той намаза със смокиновия конфитюр разрязания наполовина мъфин и ми го подаде. — Сигурно ще й разрешат платен служебен отпуск и дано дойде на себе си, а може би да се премести и да започне наново.

— Къде?

— Ще препоръчам Луизвил, Кентъки, където е родена. Клонът там е нов, сградата е страхотна и възможностите много. Може да се включи към групата за борба с тероризма, в центъра за разузнавателна информация, във външното контраразузнаване или в отдела за борба с корупцията.

— Нещо, което да й помогне да престане да мисли за теб.

— Сигурен съм, че ще се оправи. Но да остане тук за нея не е добре.

Мислех си за това, докато пътувах за КЦК. „Тук за нея не е добре“… Но проблемът на Дъглас Бърк не беше Бостън или нещо свързано с града, а единствено с Бентън. Звучеше ми наивно и си мислех, че погледнато отстрани, изглеждаше необяснимо как съпругът ми, профайлър, можеше да бъде толкова несхватлив, направо тъп. Никога не бях попадала в подобна каша, не беше се налагало да браня съпруга си. Дъглас Бърк бе опасна за себе си, но и не само.