Легло от кости

24

Отляво на антрето бе трапезарията — малка стая със стени в синьо, бели профили и махагонова маса пред камината, с подредени около нея шест антични стола, тапицирани с тъмночервено кадифе.

Във витрините на вградения бюфет имаше чинии в кралско синьо със златни орнаменти, видимо стар порцелан от френска Саксония, а сребърните прибори за хранене — също френски и също старинни — бяха в дървени шкафове и със следи от аристократична патина. Белите свещи по перваза около камината и масата никога не са били запалвани, а растенията в саксии зад спуснатите по прозорците пердета отдавна бяха изсъхнали. Всичко бе покрито с прах, който, струва ми се, не беше докосван от месеци. Щракнах електрическия ключ на стената, но нищо не се случи — крушките в полилея и аплиците по стените бяха изгорели.

— Не ми изглеждат като оставени на таймер — огледах другите ключове и стенни контакти, търсейки следи от захранващи кабели или устройства, които биха позволили на Пеги Стантън да програмира включването и изключването на осветлението в стаите. — Бяха ли тези ключове във включено положение, когато влезе тук?

— Да — каза Бърк разсеяно, докато се занимаваше с мобилния си телефон.

— И ти ги остави включени? — Попитах я, защото беше важно.

— Ако има изгорели крушки, то е заради това, че онзи, който е напуснал къщата последен, ги е оставил да светят — преглеждаше тя своите имейли.

— Вероятно може да се допусне, че или тя е оставила включено осветлението, когато за последно е била в къщата си, или го е направил някой друг.

— Прозорецът тук гледа към улицата. — Продължаваше да чете имейлите си и да бърше носа си с хартиена кърпичка. — Може да е имала навика да оставя включени лампите в трапезарията, за да изглежда, че има някой.

— Повечето хора не биха оставили включен полилея и кристалните аплици, когато излизат, особено ако заминават извън града. Смяната на изгорелите крушки е неприятна работа.

Излязох от трапезарията, пресякох антрето и се запитах каква ли част от случващото се в момента бе замислена от Бентън. Колко ми бе позволено да видя? Бърк продължи да ме развежда из къщата, възнамеряваше да ми покаже нещо.

— Ако е имала навика да се прибира и излиза с колата си, тогава би изглеждало по-логично да оставя включено осветлението в гаража. — Така или иначе споделих с нея мислите си, чувствайки се малко странно, по същия начин, както бях се чувствала днес, когато Джил Донахю ме разиграваше в съда.

Спрях до тапицирания в цветен десен диван в официалната дневна и започнах да разглеждам другите антики, вероятно все така френски — всичко безукорно подредено и прашно. До кресло с висока облегалка забелязах платнена чанта, от която надничаха кълба с прежда и куки, както и изплетен наполовина морскосин шал. Ако бе заминала за през лятото, щеше ли да пропусне да вземе със себе си недовършената работа? В камината бе монтирана газова горелка, маскирана като купчина брезови цепеници. Дистанционното за запалването й бе върху перваза.

— Камината работи, проверих я — обади се Бърк.

— Повечето хора гасят пилотния пламък през лятото и го запалват в началото на есента. Къщата на природен газ ли е? Тук е топло… — Открих термостата. — Оставено е на 21 градуса.

— Не съм сигурна дали е природен газ.

— Най-вероятно е. Пилотният пламък също гори газ и ако го оставиш така за пет-шест месеца, газът ще свърши. В такъв случай са я зареждали с газ.

— Някой е прибирал пощата й, плащал е сметките й, грижил се е зареждането с газ да не спира, отменил е абонамента й за вестника… — По никакъв начин не показваше на какви изводи я навеждаха всички тези неща и дали ги смяташе за важни. — Нямам намерение да те уча как да си вършиш работата.

— Това е добре, защото едва ли би могла да го направиш.

— Искам да кажа, че не подлагам на съмнение…

— Естествено, че подлагаш. Но давай смело напред. — Погледнах цветята на масичката за кафе, които бяха толкова повехнали, че бе трудно да се разбере какви са били първоначално.

— Сигурна ли си, че не е умряла в залива?

— Да. — Вероятно са били лалета и лилии, които свързвам с пролетта. Във вазата бе мушнат празен пластмасов калъф за картички.

— И няма начин да е била завързана, хвърлена през борда и оставена да се удави?

— Няма начин — отговорих аз. — Когато са я завързвали, вече е била мъртва. Ако е заминавала за през лятото, защо ще оставя на масата свежи цветя? Защо не ги е изхвърлила?

— И колко дълго е престояла във водата?

— По моя преценка, към момента, когато е била намерена, не е била във водата по-дълго от едно денонощие.

— Преценка въз основа на какво? Ако не възразяваш да те попитам…

— Не възразявам — казах аз, защото нямаше значение дали възразявам или не, тя така или иначе ще ме пита каквото си беше наумила. През цялото време се чудех спала ли е със съпруга ми и каква част от всичко това бе лично. — Преценката ми се основава на това, че няма следи от промени вследствие продължително потапяне или поражения от престой в море например.

— Поражения от престой…?

— Риби, раци. Не са започнали да се хранят с нея.

— Аха… Значи е умряла на друго място.

— Точно така. Умряла е на друго място.

— Тези твои изводи на аутопсията ли се основават?

— Мисля, че вероятно е била държана някъде в плен, откъдето се е опитала да избяга — казах аз. — Била е мъртва от месеци.

— Някакъв шанс да не си права? — Бърк ме оглеждаше сякаш съм пъзел, който тя можеше да разглоби и възстанови.

— Не съм сигурна за времето — признах аз, — но не е седмица, ден или час, ако това е отговорът, който очакваш. От това, което видях, ми се струва, че тя не е била у дома си от времето, когато е било достатъчно студено, за да остави отоплението постоянно включено. За тези места това означава март или април. Предполагам, че към букета във вазата не е имало картичка?

— Не съм го докосвала, а и Сил не би го направил. Значи не е имало. — Тя стисна носа си с кърпичката, изглеждаше нещастна и раздразнителна.

— Знаем ли кой и кога е доставил цветята?

— Ще обиколим цветарите в района, за да видим има ли при тях записана поръчка за доставка — каза тя. — И ще проверим плащанията с кредитната й карта, може тя да ги е купила.

— Питам се дали някой не се е грижел и за тези плащания.

— Някой с достъп до банковата й сметка — уточни ненужно Бърк.

— Повечето хора не махат картичката от букета, който са получили, и не я изхвърлят. Не и ако цветята са от някого, на когото държат.

— Още не съм проверила боклука.

— За да отговоря на въпроса ти възможно най-категорично… — продължих аз, докато разглеждах списанията върху масичката за кафе. — Като имам предвид състоянието на тялото й, според мен е мъртва от много месеци.

„Антики и колекционерство“, „Търговия с антики „Смитсониън“ — броеве от декември до април.

— Да се знае със сигурност от колко време е мъртва, наистина е важно — каза Бърк и това е, което й е нужно от мен и което възнамерява да оспорва, защото си беше наумила нещо, което търсеше и което вярваше, че може да докаже.

Някаква теория, която в момента не можех да си представя, но въобще не се съмнявах, че не това бе причината за поканата да обиколим къщата. Не бях тук, за да проверя има ли улики за насилие, асфикция или свръхдоза. Тук бях заради Марино.

Той беше онова, за което Бърк искаше да ме попита, и аз започнах да изпитвам оловната тежест на неизбежността, усещането за нещо тъмно и потискащо, което се разстилаше над мен и от което не можех да избягам. Не смеех дори да се опитам да избягам, понеже това само щеше да влоши нещата. Знаех в какво се опитваше да ме въвлече, Бентън също беше го прозрял. Той знаеше подробности от миналото на Марино, които не бяха от онези, дето можеш да ги изровиш в интернет.

— Месеци? Два, три, пет…? Как така поглеждаш един труп и пресмяташ? — интересуваше се тя. Опитах се да й обясня сложността на нещата.

Междувременно влязох в кухнята, със старинна дъбова маса и ръчно изработен полилей от ковано желязо. Двойната порцеланова мивка бе празна и суха, машината за кафе — чиста и изключена, капаците от двете страни на вратата за гаража бяха затворени. Бърк ме следваше, слушаше ме от учтивост какво говоря и продължаваше да проверява нещо в телефона си. Чувствах се предадена. Не можех да се освободя от усещането, че Бентън бе избрал на коя страна да застане и това не бе моята страна. В същото време го разбирах напълно и не очаквах нищо по-различно от него.

ФБР си вършеше работата така, както аз вършех моята, а Бърк можеше да ме пита всичко, защото не бях задържана от полицията, не бях заподозряна в престъпление, дори не бях оперативно интересно лице. Но Марино беше. Можех да спра Дъглас Бърк, когато пожелаех, но това само допълнително щеше да изостри подозренията й към него.

— Не е възможно точно да се определи колко бързо едно тяло се изсушава, ако не са известни конкретните условия — обясних й аз мумифицирането, докато тя продължаваше да поставя под съмнение всяка моя дума. — Колко горещо е било? Или колко студено? Колко влажно? Фамилията Стантън не е френска… — Огледах се. — Антиките и някои други вещи в тази къща са френски, в доста добро състояние и донякъде уникални. Как точно се е казвала?

— Маргарет Линет Бернард. Пеги Лин. Родена на 12 януари 1963 година в Ню Йорк. Баща й е антиквар с магазини в Ню Йорк, Париж и Лондон. Израсла е в града, учила е магистратура по социални дейности в „Кълъмбия“, но не е завършила, най-вероятно, понеже се е омъжила.

Беше я разработвала, ровила в архивите, реконструирала живота й с няколко натискания на клавишите от киберексперт като… Валери Хан, която подозрително отсъстваше, осъзнах аз изведнъж. А телефонът на Бърк бе буквално засипан с имейли.

— Каква саможертва. Виж само от какво се е отрекла заради него. — Тя стоеше на едно място и ме гледаше с плувнали очи. — Пилотска грешка.

Из цялата тази къща ще има ДНК на ФБР, а не на Марино.

— Това твое заключение ли е или на НКБТ[18]? — попитах аз.

— Излетял е с претоварен самолет, не е поддържал предписаната скорост на полет, възможно е да е дал на деветгодишната си дъщеря Сали да управлява…

— Самолетът е бил в ръцете на деветгодишно дете?

— Вземала е уроци, вероятно е имала усет, защото в медиите имаше доста информация за най-новата малка Амелия Еърхарт.

Поток с актуална информация от централата, помислих си. Търсачки преравяха неуморно новините, филтрираха най-интересното и го изпращаха на Бърк, за да може да ме издебне от засада, когато й се отвори възможност. А аз можех просто да си тръгна, разбира се…

— Както и да е, получил се е срив в двигателя на самолета след излитането му от Нантъкет. Стопроцентова пилотска грешка — критично заяви Бърк.

— Много тъжно. Сигурна съм, че един баща никога не би направил съзнателно това — отговорих аз. — Как ли е продължила Пеги Лин живота си, след като цялото й семейство е загинало?

— По всичко личи, че е получила няколко награди за дейността си в служба на обществото — каза Бърк. — Доброволческа работа, свързана с възрастните — учила ги на различни хобита, изкуство и занаяти. И откога точно смяташ, че е мъртва? — внезапно ме попита тя, сякаш още не бях й отговорила.

Черният гранитен плот бе почти празен, ако не броим купчето хартия и химикалката до телефона. Забелязах и 180-грамов пакет с овкусени със сьомга котешки деликатеси, който е бил разпечатан и запечатан отново.

— Мисля, че това трябва да бъде прибрано — побутнах аз пакета, под който нямаше и следа от прах.

Бърк погледна пакета на плота, без да се приближи, без никакво изражение на покритото й с червени петна лице.

— Котката, както се вижда, я няма — напомних й аз. — Изглежда, че някой я е хранил, а това подсказва, че е била тук, когато къщата все още е била обитавана.

— Щеше да вземе котката си закъдето и да тръгне. Очевидно доброволно е напуснала сама дома, искам да кажа, че не е била похитена. — Изстреля това, сякаш бях поставила на изпитание търпението й и то вече се бе изчерпило.

— Значи напуска с котката, но без колата, вероятно на път за Флорида или Илинойс, но се случва нещо, което завършва с изхвърлянето й в залива — резюмирах аз нелогичното.

— Не можем да предполагаме, че не се е срещнала с никого. — Тя извади нова кърпичка от ръкава си. — Някой, който може би я е взел оттук, което обяснява защо колата й е в гаража. Някой „лош“ например — човек, с когото се е запознала в интернет.

Котешките купички бяха на постелка върху пода до външната врата. Едната беше празна, а в другата имаше твърд остатък от някога влажна храна.

— Познаваш Пийт Марино отдавна — каза Бърк.

— Бих я прибрала — повторих аз предложението си за котешката храна. — Дразни погледа ми като нещо, което не е на мястото си. Нищо друго не е оставено и отворено. Трябва да я изпратим в лабораторията и да проверим за пръстови отпечатъци и ДНК. Ще бъде най-добре, ако не докосваш нищо.

Избърса си носа и кихна. Ръкавиците й не бяха чисти.

— Бентън ми поразказа някои неща за него.

— Едната купичка е празна, защото водата в нея се е изпарила — продължих аз. — В другата е имало храна и тя не е измита. Понякога помагат малките, привидно несъществени неща.

— Труден, крехък брак, грубо поведение със съпругата.

— Не ми е известно да е бил груб с Дорис. Поне не физически — казах аз и дори не можех да си представя шока, който щеше да изпита Дорис, когато вдигне телефона или отвори вратата и на прага й се появят от ФБР с намерението да я разпитват за Марино.

— Син, забъркан с организираната престъпност и убит в Полша — гледаше телефона си Бърк.

Можех и сама да се погрижа за плика с веществени доказателства, но предпочитах да не го правя. Не беше свързано с трупа и не беше с биологичен произход. Отворих куфарчето с инвентара. Бърк не ми бе оставила избор. Прибрах котешките деликатеси, надписах плика и поставих инициалите си.

— Не бива да отхвърляш възможността онзи, който може би стои зад случилото се, да е бил в къщата след това. — Продължих да мисля за липсващите ключове от дома и отсъствието на бележник. Мислех си за ключа от колата, оставен демонстративно в скъпа стара купа на „Лалик“. Един придирчив към вещите си човек като нея никога не би оставил нито ключове, нито каквото и да било, ако то би могло да счупи нежната стъклена повърхност или надраска полираното старо дърво.

— Случаят във Вирджиния преди девет години, когато Марино вече е работел за теб… — Бърк бе неумолима, забравила за деликатността. — Върнала си се в Ричмънд, била си извикана като консултант във връзка с неразкритата смърт на малко момиченце на име Джили Поулсън. — Значи търсачките стигнаха и до там, помислих си аз, а тя продължи: — Докато двамата с Марино сте били там, той е имал проблем.

Това обаче вече нямаше как да го има в интернет и нямаше начин Марино да й го е казал. Но може би Бентън го беше направил. Възможно бе също майката на Джили Поулсън да е била разпитана. Луси знаеше в какво бе обвинен Марино, но тя никога не би разговаряла с Дъглас Бърк, ако ще и само за да й каже коя дата сме.

— Обвинение, за което се доказа, че е абсолютно безпочвено — опитах се да не бъда непреклонна и да не издавам, че се досещам какво ще последва.

— Случаят не е бил заведен в полицията — бързо изтрака нов имейл тя.

— Не е бил заведен, защото ставаше дума за измислено обвинение, направено от психически обременен човек, с когото Марино бе имал непредпазливостта да се забърка — обясних й аз.

— Той изглежда има навика да прави неразумни неща.

— Във взаимоотношенията между хората често има доста неразумни неща.

— Не мисля, че неговият списък е типичен.

— Не, вероятно не е — съгласих се аз и отворих вратата на хладилника.