Легло от кости

28

Паркирах и огледах колите на паркинга. Веднага можех да преценя кои от служители бяха тук: Люк и Ан, Ърни, Джордж и Сибил. Забелязах и пикапа на Тоби. Той бе дежурен довечера и би трябвало днес да не е на работа. Червената му „Такома“ беше паркирана до бялото „Тахо“, с което пътувах вчера. Мислех си за думите на Луси по време на късния ни среднощен разговор.

Съобщи ми, че причината да е будна в един през нощта — сякаш това се нуждаеше от обяснение, — бе, че двамата с Марино яростно спорили. Той отказал да остане у дома й, тя пък отказала да го закара както до КЦК, откъдето да вземе колата си, така и до дома му в Кеймбридж. От това предположих, че е пил или че не е било възможно да му има доверие по една или друга причина. Докато Луси описваше всичко това, чувах някой край нея, но не беше Марино.

Нисък, спокоен глас, който не успях да разпозная. Луси най-сетне стигна до същественото — Марино се съгласил да остане в конюшнята — отделна постройка, която сега беше превърната в автомивка и сервизна работилница, с прилежащо подземно стрелбище. На втория етаж имаше апартамент за гости.

От доста време не бях гостувала в провинциалната къща на Луси, както тя наричаше това над 25 декара имение на брега на река Съдбъри, западно от Бостън. Цялата минала година тя ремонтира и преобзавежда бившата конеферма, за да стане подходяща за всичките й отправящи предизвикателство на гравитацията машини, при което хамбарът се превърна в чудовищен гараж, а ограденото място за разхождане на конете стана бетонна хеликоптерна площадка. Марино бил приемливо добре и не трябвало да се тревожа, информира ме Луси. Последният път, когато ми беше известно да излиза с някого, бе в началото на лятото — някой, с когото се бе виждала в Провинстаун повече от веднъж.

А Марино, естествено, беше разстроен и сърдит. Не можех да спра да мисля за златния пръстен с монограм, който тя носеше вчера. Тогава не я попитах. Изглеждаше неспокойна и сдържана и ми мина мисълта, че за каквото и да са се карали двамата с Марино, то може би нямаше нищо общо с кашата, в която се бе забъркал. Може би беше отишъл в конюшнята заради онзи, с когото тя е била — явно човек, за когото не искаше да говори, а Марино не одобряваше. Той никога не се колебаеше да каже на Луси мнението си за нейния избор относно каквото и да било.

КЦК изглеждаше опустял, отсъствието на Марино създаваше осезаем вакуум. Влязох в сградата през отделението. Не видях колата на Луси, но тя със сигурност пътуваше за насам и щеше да ми помогне за онова, за което я помолих. Исках да разбера как може да се проследи в „Туитър“ измамник, представящ се за друг, и възможно ли бе човекът, изпратил ми видеоклипа и снимката на отрязаното ухо, да е същият, който се бе престорил на Пеги Стантън и бе туитвал с Марино. Изглеждаше невероятно, ако не беше съвпадението във времето и това, че толкова ужасни неща се случиха едновременно.

Отключих вратата на етажа за аутопсии, спрях при охраната, за да проверя дневника. Миналата нощ бяха постъпили пет случая — две възможни свръхдози с наркотици, убийство след прострелна рана, внезапна смърт на паркинг, прегазен от избягал шофьор пешеходец. Аутопсиите вече бяха започнали. Бях наредила на Люк да не ме чакат и му бях напомнила, че искам в един момент да обсъдим Хауърд Рот. Исках да прегледам всяка снимка от местопрестъплението, да огледам дрехите му и пак да видя трупа, преди да го освободим. Исках възможно най-подробна предистория, защото не вярвах, че беше получил тези наранявания заради падане по стълбището за мазето.

Слязох през друга врата по рампата — отделението за веществени доказателства беше заградено от четири стени без прозорци, където в момента работеха моите хора, всички в бял тайвек и с визьори. Целите бяха покрити с водоустойчива антибактериална полиетиленова бариера, която използваха и за опаковане на къщи, търговски сгради, лодки, коли и поща. Лицата им зад маските бяха като бели пашкули и аз почти не можех да ги разпозная. При движението им тъканта издаваше леко скърцане.

Те монтираха цианоакрилатни изпарители с вентилатори и овлажнители около бледожълтия „Мерцедес“, модел 1995, чиито врати и багажник бяха широко разтворени. Ърни Копел — експерт-трасолог, беше с оранжеви защитни очила. Облякох костюм и си сложих ръкавици. Попитах го какво бе направено до момента.

— Исках да прегледам всичко най-внимателно, преди да я опушим — обясни той. Качулката прикриваше плешивостта му и раздуваше и без това пълните му бузи, а зъбите и носът му изглеждаха неестествено големи. — Не е зле да сложиш това, ако искаш да виждаш — подаде ми той очилата, както правеше винаги, сякаш не знаех, че трябва да ги сложа, когато използвахме изискващи филтри дължини на вълните.

Клекнал до отворената шофьорска врата, той местеше водача — конична лампа с дълъг шнур. Осветяваше с ултравиолетова светлина кафявия мокет, протрит и на петна, а аз изразих на глас учудването си, че няма стелки, а може би някой ги бе извадил. Може би убиецът, когато бе върнал колата в гаража. Реших, че ако и токсикологията върне негативен резултат, ще обявя случая за убийство с неизвестна причина за смъртта.

— Когато донесоха колата, нямаше стелки нито отпред, нито отзад — каза Ърни. — Не мога да кажа дали някога е имало, но имам чувството, че по-скоро не е имало, като имам предвид това, което виждам — и той насочи светлината, за да ми покаже: — Най-вече в тази зона… — показа ми страната на шофьора.

Влакната изглеждаха като ивици бяла, оранжева и неоновозелена флуоресцираща светлина, но всъщност тук присъстваше цялата дъга при преминаването на лъча през тях. Ърни бъркаше с адхезивни карбонови лепенки, за да ги обере от пода, и ми ги подаваше, като приключеше с всяка. Аз ги слагах в стъклени съдове с капак на винт, запечатвах ги с пликове, на които надписвах мястото, от което са били взети, и друга информация, която Ърни ми диктуваше.

— Вече обработих задната и пасажерската седалка. — Комбинезонът и обувките му издаваха пластмасов звук, а гласът му заглъхваше в моментите, когато завреше главата си в колата. — Първо с бяла светлина, след това със синя, в случай че има фини пръски кръв или паднал нагар от изстрели. Опитах със зелена — за латентни, УВ — за сперма, слюнка и урина. До момента не открих никакви следи — една прашна и самотна кола, каквато е колата на възрастен човек.

— Тя не е била стара, но мисля, че е живяла като такава.

— Открих нещо, което напомня котешка козина… сиво-бяло — каза той. — На мокета отзад, където може да се очаква, че е била оставяна кошница с любимец.

— Почти съм сигурна, че е имала котка. — Трябваше да говоря с Брайс да закара Шоу на ветеринар.

— Възможно е да е била единственият й пътник — предположи Ърни. — Това показва колата й. Има висока концентрация на влакна, косми и други замърсявания, обикновено прехвърляни на шофьорската седалка, а след това нападали на мокета, който мога да изрежа, но предпочитам първо да се задоволя с очевидното. Онова, което забелязах, и което най-много ще те заинтригува, е ето там. — Подаде ми лепкава лента. — Ще ти трябва лупа, за да видиш за какво ти говоря — каза той. — Не флуоресцира, понеже абсорбира УВ-то, затова изглежда черно, почти както е при кръвта, но не е кръв. На нормална светлина и под лупа е тъмночервено. Има доста от него по мокета край ръчната спирачка, сякаш някой го е внесъл с обувките си.

Свалих защитните си очила, взех увеличително стъкло от количката и огледах лепенката. Съгласих се с Ърни, че не е кръв. Дървеният материал обаче ми бе познат.

— Прилича ми на мулч — каза той.

— Може ли да разберем от какво дърво е?

— Изследването на химическия спектър може да отнеме ден-два. Особено ако искаш да знаеш дали всичко е от едно и също място, например едно дърво.

Джордж и Сибил от трасологията искаха да знаят кога могат да започнат да опъват палатката. Тя напълно щеше да покрие колата, така че никой да не вдиша от парите на суперлепилото. Казах им, че още не сме готови.

— Да се определи с такава точност…? Ще зависи от поетото от почвата, от съдържанието на различни елементи в нея. Истината, че сме онова, което ядем, се отнася и до дърветата — каза Ърни от вътрешността на мерцедеса и аз знаех, че той си мислеше за онова, което бях извадила от тялото на Пеги Стантън.

Влакнестият червен материал от подметките й и под ноктите й изглеждаше идентичен с намерения в колата.

— Ако държиш на такива подробности, ще се наложи да изпратя мостра в лаборатория, която е специализирана в анализа на дървен материал. — Той продължи да осветява отвътре мерцедеса. — Излишно е да пояснявам, че при тези количества анализът не може да включва и годишните пръстени.

— Достатъчно е да знам само вида на дървото. Бор, секвоя, кипарис, кедър… Но наистина много прилича на мулч.

— Мулч от сърцевината или от кората — конкретизирах аз.

— Не видях мулч от кора — каза Ърни.

— На мен ми се струва смляна слама от пшеница — продължих да разглеждам. — Влакнест материал, с косъмчета, подобен на памук, а не смляна дървесина от отсечено с трион или машини дърво. Но е много фино… Без лупата изглежда почти като почва или фино смляно кафе, само дето е тъмночервено.

— Не, не е смляно. Структурата му е нехомогенна. Червеният мулч и изобщо мулчът се прави от изхвърлени палета или други дребни парчета дърво. — Главата му бе наклонена към седалката на шофьора. — Хората много не го харесват, защото изпуска боя под дъжда, а боята маскира обработените стебла, което не е желателно в двора и най-малко в овощната градина. Мога със сигурност да заявя, че в това чудо няма и следа от рециклиран хроматиран меден арсенат. Особено ако приемем, че е същото като намереното от теб по тялото. Намерих обаче железен оксид, който може да е от боя или най-обикновена пръст.

Казах му, че би било от голяма полза, ако може да изследва максимално бързо всичко намерено в колата. Добавих, че всичко това може да се окаже много важно и той ми обеща, че когато се върне в лабораторията, ще погледне през стереомикроскопа, микроскопа за поляризирана светлина и спектрометъра на Раман.

— Дърво с червени петна, но боята не е проникнала в цялата дълбочина — огледах аз ново парче, което той ми подаде. — Ако е било в земята и напръскано с боя, дали би изглеждало така?

— Може би. Когато изследвах онова, което доктор Зенър ми даде вчера, забелязах, че някои от влакната са овъглени. Но всичко зависи от какво е направено. Отпадъци от разрушена сграда, където може да е имало пожар например? Аз също намерих въглени и голям брой минерални примеси.

— Въпросът е дали овъгляването и минералите са характерни за този мулч, или са от замърсяване с пръст по пода или мокета.

— Да, това е въпросът — Ърни стана и разкърши вдървения си гръб. — Когато започнеш да изследваш дърво под микроскоп, виждаш сол, силициев диоксид, желязо, арсен, парченца от насекоми, клетки от кожа, косми, влакна.

— По всичко изглежда, че някой е карал колата й — вече бях по-сигурна в това. — Откарал я е някъде, където има от този червеникав материал.

— Може да е място, където се извършва благоустройство или се използва голямо количество оцветен в червено мулч. Голф игрище, жилищен комплекс, парк. Или там, където се прави мулч. Има ли такива места около дома й?

— Не. Били са там, стъпили са върху него, а след това са го внесли в колата. Тези трески могат лесно да проникнат в дрехи, мокет, кожа, коса и да полепнат по велкро например.

— Има някакви синтетични влакна по кожените седалки — съобщи Ърни и продължи да разглежда. — Сигурно от облекло… а и доста бели косми навсякъде.

— Косата й е била бяла. Дълга… До раменете.

— И малко от все същите дървени влакна. Сигурно прехвърлени от дрехите. Нейните или на други хора. — Завъртя копчето, за да смени дължината на вълната, и светлината стана синьо-зелена.

Сложих си обратно очилата — оранжевият филтър блокира неабсорбираната светлина, и се върнах при колата. Ърни осветяваше волана, таблото, конзолата, металната тока на колана, зоните, от които ще се опита да снеме ДНК. Изпъкваха някакви петна, нищо различимо, без латентни отпечатъци, които да ни бъдат полезни, и не бях изненадана.

Може би ще имаме късмет, когато опушат отвън и отвътре колата с цианоакрилат, но нямах големи надежди. Не можех да си представя, че убиецът шофира мерцедеса на Пеги Стантън или оглежда къщата й, без да си е сложил ръкавици, да е покрил с нещо ръцете си или без да е избърсал внимателно всичко след като е приключил. Лошите хора можеха да бъдат невероятно глупави, особено арогантните, за които няма нищо в базите данни.

— Винаги се чувствам като йети в този проклет костюм — оплака се Сил Мачадо, който се приближаваше към нас. — Или като дебело човече от реклама.

Ърни му обясни какво сме намерили, а телефонът ми издаде сигнал за текстово съобщение. Третото от Луси. Искаше да се видим горе.

— Не видях нищо подобно в дома й — каза Мачадо. — Нито в мазето, нито в гаража. Никакъв червен мулч. Нито дори стар мулч. Една минутка…? — обърна се той към мен. — Всъщност май ще ми трябва повече от една.

— Аз се качвам, за да свърша още нещо — казах аз. — Ела с мен.