Легло от кости

31

Тоби беше в коридора. Носеше яркочервените торби с опасни биоотпадъци, предназначени за автоклава. Казах на Луси, че ще се видим в идентификационното. Той веднага съобщи, че току-що е излязъл от склада за веществените доказателства, но за мен не беше проблем да забележа гузната му съвест.

— Предполагам си наясно какво се случи днес в съда — казах му аз. Бяхме сами, никой не ни чуваше, само Рон от охраната беше зад стъклената стена на известно разстояние от нас.

— В съда…? — Тоби беше в работен комбинезон и с нитрилови ръкавици. Татуировката и обръснатата му глава биха го направили да изглежда зловещ, ако не беше погледът му.

— Да, говоря за оправдателната присъда и изтичането на информация оттук — съобщих му аз след опита му да се направи, че нищо не разбира. — Надявам се знаеш, че комуникациите през сървъра на КЦК не са лична собственост и дори изтрити, продължават да съществуват.

— Какво…? — огледа се той нервно наоколо. — Какви комуникации?

— Казано по-просто, имейлите на КЦК нито изчезват, нито се разглеждат като изцяло лични. Служителите не могат да използват електронната поща за лични цели. Тези имейли могат да послужат като доказателствен материал в дисциплинарно разследване относно злоупотребата с правителствени ресурси и в нарушение на поверителността на данните, и най-общо на политиката на КЦК. — Погледнах го, а той продължаваше да отбягва погледа ми. — В такива случаи личната комуникация подлежи на огласяване съгласно Закона за разкриване на личната информация.

— Не знам за какво говориш. — Знаеше и почервенялото му лице го издаде.

— Защо? — попитах го аз и той осъзна, че наистина знам какво го питам.

— Защо богатият се измъкна ли? — намръщи се той, но беше изплашен и продължаваше да се преструва, че не разбира.

— Щях да ти дам добра препоръка, Тоби. Не бих задържала някого насила. Трябваше само да ми кажеш, че не си бил доволен, или че се чувстваш недооценен и искаш да потърсиш по-добри възможности.

Той веднага схвана, че говоря за работата му в минало време. Прехвърли червените торби в другата си ръка, а погледът му продължаваше да шари наоколо.

— Поне госпожица Донахю чудесно знае какво прави — добавих аз. — Но само ще изтъкна очевидния факт, че ако си постъпил по този начин с мен, ще го сториш и с нея. Тази мисъл няма как да не й мине през ума и по-скоро съм склонна да предположа, че вече й е хрумнала.

— Аз поне не спя на работа, защото не мога да се прибера вкъщи — опита се той да уязви Марино.

— Не, ти спиш с врага, а това е по-лошо — отговорих аз. — Желая ти успех в следващото ти начинание, каквото и да е то. Най-добре ще е да си събереш личните вещи веднага.

— Разбира се. — Явно нямаше да спори.

А може би дори изпитваше облекчение.

— Дай ми картата си за влизане — протегнах аз ръка и той я свали от врата си. — Докато тече разследване, не може да си тук. — Исках да е наясно с това изискване.

— Така или иначе щях да напусна.

Придружих го до изхода и поисках съдействие от Рон.

— Да, мадам.

Той стана от мястото си, излезе при нас в коридора и по изражението на лицето му разбрах, че не само знае какво се случва, но може би е бил наясно с подозрителното му поведение.

— Тоби вече не е част от персонала на КЦК — съобщих аз официално на Рон. — Погрижи се да предаде всичко, каквото трябва, и да мине през Брайс за интервю при напускане. Знаеш процедурата.

Дадох на Рон картата за влизане и му казах да съпроводи Тоби до стаята за отпадъци, където да остави торбите за автоклава. После си тръгнах и изпратих есемес на Брайс, трябваше да го известя за случилото се. Както винаги в подобни случаи недоумявах какво съм направила, за да заслужа подобна пълна нелоялност, такова неуважение.

Тоби беше помощник на лекарите, без обучение за т. нар. медикоправно разследване на смъртни случаи, което беше мечтата му — поне както той беше споделил с мен, когато го интервюирах за постъпване на работа при нас преди няколко години. Тогава поех риск. Изпратих го в академиите по криминология в Ню Йорк и Балтимор за основно и допълнително обучение. Грижех се за него, водех го със себе си и го обучавах, загубих много време да му обяснявам тънкостите на аутопсията и задълженията му като помощник.

— Пари и късогледство — каза Луси, когато влязох в антрето, където тя ме чакаше, облечена изцяло в бяло. Тя, разбира се, веднага бе доловила настроението ми. — Хората са задници.

— Защо обаче на мен винаги ми се струва, че става дума за нещо повече от това да се държат като задници? — Взех облекло от рафта. — Защо имам усещането, че нещо съм сбъркала?

— Не е лично, лельо Кей.

— Добре де, но защо се чувствам така?

— За теб всичко, което се случва тук с някого, е лично. — Луси не притежаваше дарбата да смекчава обвиненията си. — Само че твоите чувства никога не срещат реципрочност.

— Добре де, но дяволски е депресиращо, ако намекваш, че на всеки мой настоящ или бивш служител изобщо не му пука за нищо друго освен за собствените му амбиции и личната му изгода.

— За тях никога не е толкова лично, колкото ти си представяш, защото повечето хора имат за цел да осъществят желанията си и пет пари не дават за никого другиго.

— Не вярвам, че всички са такива.

— Не казах всички. Аз не съм.

— Ти определено не си. Аз дори не ти плащам. — Най-сетне намерих ръкавици и маска.

— Не би могла да си го позволиш.

— Никой не би могъл.

— Има лимит на онова, което Тоби би могъл да печели в обществения сектор, сравнено с това, което би могъл да получава като следовател при такива като Джил Донахю — каза Луси и, разбира се, бе права. — Предстои му да създаде семейство, иска да има деца, а с купуването на онзи пикап здраво се е охарчил. Според мен проблемите му започнаха точно с това, вечно се оплакваше. Изглежда дължи доста за машината. Да не говорим какви пари пръсна за татуировки.

— Крайно потискащо. Предателство заради татуировки и пикап…

— Американската мечта. Купувай всичко на кредит и отпътувай към залеза с нарисувано тяло и пиърсинг, за което цял живот ще съжаляваш.

— Няма извинение за постъпката му. — Отключих вратата на склада за веществени доказателства. — Освен това, срам и позор за Джил Донахю.

— По-скоро гениално измислено — влезе след мен Луси.

— Люк трябваше да изпрати снимки, а очаквам и от Мачадо. Би ли проверила? — Не ми се слушаше колко гениална е Донахю.

— Играта е честна. Опитен адвокат на защитата използва предоставените й от съдбата ресурси. — Скритите в сини ръкавици ръце на Луси въвеждаха на биозащитената клавиатура данните за влизане в пощенския ми акаунт. — По случайно стечение на обстоятелствата клиентът й притежава хеликоптер, от който може да се заснеме филм.

— Съжалявам, че съдия Конри не знае какво е направила.

— А трябва ли да му пука?

Добър въпрос. Всъщност съдията разреши възпроизвеждането в съдебната зала на видеоматериал от новините. Не е разрешавал видеообект, заснет от хеликоптера на обвиняемия — това всеки съдия би счел за недопустимо. Но източникът на новинарския материал не беше известен, нито бе поискано да бъде огласен тогава, а сега вече беше много късно.

— Няма нищо незаконно — каза Луси. — И дори няма нищо нередно от правна гледна точка.

— Звучиш сякаш едва ли не аплодираш.

— Може би аз самата бих постъпила по същия начин.

— Нямам съмнение, че би направила същото — казах аз, но не желаех да задълбочавам в това какво тя би или не би направила.

Дрехите на Хауърд Рот изглеждаха мръсни, безформени и някак забравени върху бялата непромокаема хартия: голяма черна тениска, чифт боксерки от нетъкан памук в мотив на червено шотландско каре, бели чорапи, напръскани с кръв, която вече почти беше почерняла. На друга маса до далечната стена се виждаха кучешкият кафез и подгизналите торбички с абсорбиращи стърготини, жълтото въже, старите рибарски такъми и жълтият фендер, който бе леко одраскан — подробност, която не бях забелязала, когато беше мокър.

— Няма нищо нередно в това тя да каже на Тоби, че всичко, което дочуе тук, може да се окаже от полза — Люси разиграваше сценария на онова, което според нея може би се беше случило. — Той пък, от своя страна, е искал справедливостта да възтържествува. Чудя се дали му е харесвало да работи в КЦК и замислял ли се е за бъдещето си? — Тя продължаваше да описва какво Донахю би могла да каже на Тоби, докато аз търсех измерителна лента. — Та значи, седи си тя с нейния клиент преди съдебното прослушване вчера сутринта, а може би дори вече е на масата в залата до него, и получава имейл от Тоби. Току-що в залива е открито женско тяло. Може би дори е научила, че ноктите на жертвата са лакирани и има дълга бяла или руса коса. Дар от съдбата.

— Въобразяваш си какво може да се е случило или знаеш? — Отворих чекмеджето и намерих каквото ми беше нужно — пружинна ролетка от онези, които използвахме на местопрестъпленията.

— Знам какво пилотите на хеликоптера „Сикорски“ са казали на авиодиспечерите — отговори Луси. — Току-що го изтеглих от „Ханском“ и освен това прослушвах комуникациите на „Лоуган“ по „Ком-2“, когато S-76, за който впоследствие установих, че е хеликоптерът на Чанинг Лот, се е свързал със „Захождане“, за да съобщи, че са напуснали Бевърли и искат да заснемат нещо в периферията на залива. — Избърсах металната лента с дезинфектиращ спрей, за да съм сигурна, че е чиста. — Уха… я виж каква дълбока прорезна рана има отзад на главата — възкликна Луси.

— По кое време си чула пилотите по радиото? — Погледнах снимките от аутопсията на екрана на компютъра й.

— Около два часа след като ти получи обаждането за трупа в залива.

— От тъпо оръжие, а не с острие — констатирах аз.

— Можеш да видиш къде е разкъсана тъканта и как в дълбочина има свързване на двете страни — посочих нервите, кръвоносните съдове и другите меки тъкани, чиито краища стърчаха към вътрешността на зейналата рана. — Главата му се е ударила в повърхност без ръбове.

— Значи причината не е бетонно стъпало, улучило го точно в основата на черепа.

— Сериозно се съмнявам, че е това.

— Не виждам как точно тази част на главата може да се удари в пода — Луси опипа тила си в мястото, където черепът се свързваше с ямката на врата й.

— Обезпокоително е — съгласих се аз. Наведох се към нея и прещраках с мишката останалите снимки от аутопсията. — Отворена, леко вдлъбната фрактура с раздробяване. Интракраниално и интрацеребрално кървене. — Продължих да ги разглеждам с ръка върху рамото на Луси. — Субдурален хематом над травмите, кръвоизливи. Силен удар в тила, но с незначителен оток. Не е живял дълго. — Отидох при фендера и започнах да го измервам. — Марино знае ли какво е направил Тоби?

— Вероятно е най-добре пътищата им да не се пресичат през следващите стотина години.

Фендерът бе от износоустойчив винил, 215 на 45 сантиметра, и аз попитах Луси има ли в размера нещо особено. Тя зачатка по клавиатурата, за да направи справка в интернет.

— В света на мореплаването се счита за свръхголям — каза тя. — Фендер за яхти.

— И не е надуваем — изтъкнах аз. — Значи ако подобен фендер е бил складиран на морски съд, той трябва да е бил голям. Първоначално предположих, че извършителят го е закупил нов. Като кучешкия кафез и торбичките с гранули за тоалетната. Реших, че е купил нови неща, които да не бъдат проследими. — Избърсах лентата на ролетката, върнах я в чекмеджето и смених ръкавиците си. — Но се вижда, че този фендер се е търкал в нещо, което подсказва, че не може да е нов — обясних аз. — Бил е използван. Може да е бил свален от по-голям морски съд.

— Някой с пари — констатира Луси. — Чанинг Лот притежава 45-метрова яхта, която държи на кей в Бостън. Понякога е в Глостър, където добре я познават.

— Защо спомена летището в Бевърли? — Интересуваше ме има ли някаква специална причина хеликоптерът да бъде държан там.

— Той има хангар в Бевърли, всъщност има хангари на много места — обясни Луси. — Бевърли е удобен за Глостър, където се намира крайбрежното му имение, от което впрочем е изчезнала жена му.

Отворих голям черен пластмасов куфар, от който извадих преносима ръчна лампа и очила, а Луси намали осветлението в стаята. Започнах с дължината на вълната за синия цвят и осветих черната тениска. Пламна разноцветна галактика от влакна и замърсявания в пъстри и различно интензивни светлинки. Оранжево огнените и многоцветни къдри вероятно бяха на синтетиката, а по-грубите и твърди сигурно бяха влакна от мокета. И отпред, и отзад тениската бе замърсена с прах и боклуци от строеж, люспички боя, парченца стъкло, животински и човешки косми, голяма част от които вероятно бяха дошли от контакт с пода.

Напипах втвърдената засъхнала кръв, която иначе едва се забелязваше върху тъканта — тъмни пространства, където най-вероятно кръвта бе капала от наранената глава на Хауърд Рот, и помолих Луси да запали отново осветлението. Повечето от кръвта беше отзад на яката и по раменете, сякаш бе кървял откъм тила, докато е лежал по лице и кръвта постепенно се е събирала под него. Разбрах защо Луси предположи, че нараняването се е случило, когато тялото е спряло на пода в мазето в основата на стълбището, но не ми се вярваше да е станало точно така.

— Сигурно ти е хрумнало, че случилото се с неговата съпруга е сходно на доста други — Луси продължи да говори за Чанинг Лот.

— Трябват ми снимки на тялото на Рот както е било намерено. Провери дали Мачадо не ги е изпратил най-сетне.

— Тя в никакъв случай не би била сметната за високорисков случай, по-скоро точно обратното. Снимките са пристигнали. Отварям ги…

— Как лежи — по гръб, странично или по лице? — Отворих шкафа и потърсих трипроцентов водороден прекис.

— По гръб на левия хълбок… някак извит и на купчина — отговори ми тя.

Отидох при компютъра, за да видя с очите си. Тялото на Хауърд Рот бе извито странично на пода на мазето в самата основа на стълбището. Втренчил бе безжизнения си поглед нагоре, коленете му бяха присвити, ръцете му — извити покрай линията на тялото, съсирена кръв имаше под главата — петно, което се скриваше под раменете. Напълно бях сигурна, че след като е спрял в това положение повече не е помръднал.

— Безпокои ме, че единствената причина, поради която Чанинг Лот е заподозрян, е размяната на имейли между него и онзи, за когото смятат, че е искал да наеме — каза Луси. — Съзнаваш това, предполагам?

— Не бих казала. — Върнах се при шкафа и намерих буркани с натриев ацетат и сулфосалицилова киселина.

— Ще го изтегля от онлайн новините — каза тя. — Значи… говорим за четвърти март, неделя, нали така? До личния акаунт на Чанинг Лот е изпратен имейл от потребител, когото впоследствие той заявява, че не познава. Предполага се, че това е някой от офисите на транспортните му компании. Той е заявил в пряко дадени показания, че не е възможно да знае имената на всички работещи за него по всички краища на света. Луси прочете цитираното в разказа.

Знам, че е неуместно да се свързвам с вас пряко по електронната поща, но трябва да получа потвърждение на партньорството ни и бъдещата размяна на имейли, преди да премина към действие.

— И какво е отговорил на това Чанинг Лот? — Разтворих сулфосалициловата киселина във водородния прекис.

— Написал е:

Все още ли сме съгласни с възнаграждението от сто хиляди долара?

— Определено звучи инкриминиращо. — Проверих реагента, за да се уверя, че не е пожълтял, а е бял и свеж.

— Решил, че разменените имейли са във връзка с награда, която транспортната му компания предлага — съобщи ми тя. — И че в партньорство с други транспортни компании давали награди на учени, предлагащи приложими решения за намаляване на изхвърляните в атмосферата парникови газове. — Налях катионен триметилетанов оцветител и разбърках с магнитна бъркалка. — Стойността на наградата наистина била сто хиляди долара — потвърди Луси.

— Звучи като аргумент, който Джил Донахю не би пропуснала да изтъкне. — Прехвърлих част от разтвора в бутилка за спрей.

— Само че наградата „Милдред Вивиан Чиприано“ съществува вече от цяло десетилетие — уточни Луси.

— Така че не е била измислена, за да може защитата да обясни имейлите. И понеже досега няма арестуван за изпращането на първоначалния имейл, предполагам, че той е бил непроследим. Звучи ти познато, нали?

— Би ли бръкнала в онзи шкаф, за да ми донесеш D-70 — казах й аз кой обектив ми бе необходим. — Ще опитаме с инфрачервена светлина, за да проверим дали няма следи от кръв, които не биха се показали с други методи върху черния памук.

Започнахме да снимаме, използвайки различни филтри, скорости на затвора и разстояния. Първо пробвахме без химия и открихме върху предната и задната страна на тениската, както и върху боксерките, размити области, където остатъчна кръв е била пренесена върху тъканта от нещо, което е влязло в контакт с нея. После напръскахме с LCV-спрея, който реагира с хемоглобина в кръвта и този път получихме различими и озадачаващи петна.

Изображения по краката, подметката, тока, пръста, които засилват във виолетово. Кървави петна, наложени едно върху друго и подсказващи, че някой многократно бе ритал Хауърд Рот по гръдния кош, корема, странично, в слабините, вероятно докато вече е лежал на пода в мазето. Кървял бе от раната на главата, от носа и устата, кървава пяна бе бликала през раздробените му ребра, пробили дробовете му. Мъчех се да си го представя.

Бил е пиян и разсъблечен и не вярвах да е бил в леглото, когато се е появил убиецът му. Повечето хора не си лягат с чорапи, особено при топло време. Превъртах в съзнанието си кадър по кадър сцената, сглобена от снимките на аутопсията и… не бях доволна.

Обадих се на Сил Мачадо.

— Свободен съм като птичка — бяха първите му думи. После добави: — И Донахю ти отдава дължимото.

— Прекрасно.

— Казва, че си напомнила на съдебните заседатели, съвсем правилно при това, че на този етап не може да бъде доказано, че Милдред Лот е мъртва, а още по-малко, че е убита от съпруга си.

— Къде си в момента?

— Какво ти трябва?

Уговорихме се да се видим в дома на Хауърд Рот. Докато с една ръка събличах защитното облекло в антрето, вратата към коридора се отвори и се появи Бентън.

— Дай ми двайсетина минути — казах на Мачадо. — Ако пристигнеш там пръв, ще те помоля да изчакаш отвън. — Срещнах погледа на Бентън. — Изглежда Хауърд Рот е имал гост точно преди да умре. Онзи чек, който намери в кутията за инструменти…? Предаде ли го вече?

— В „Отпечатъци“ е — съобщи ми Мачадо. — Между другото, когато опушиха колата, откриха отпечатък на огледалото за обратно виждане. И не се оказа на Пеги Стантън.