Легло от кости

5

Влязох в асансьора до стаята за почивка, облечена в памучно облекло за работа на открито, с герба на КЦК на блузата и върху якето ми. Марино остави на пода два пластмасови куфара „Пеликан“ и заби палец в бутона за долното ниво.

— Разбрах, че си бил тук цялата нощ — казах аз, а той нетърпеливо отново натисна бутона.

— Имах да оправям разни документи и други неща. Беше по-лесно да остана.

Той мушна големите си ръце в страничните джобове на панталоните си и коремът му увисна над колана. Беше надебелял, но раменете му продължаваха да са внушителни. По всичко личеше, че продължава да вдига тежести в залата на „Сентрал скуеър“, където имаше абонамент, която освен това бе боен клуб, или както там го наричаха, и се посещаваше предимно от полицаи, повечето от които от специалните части.

— По-лесно от какво? — долових лек дъх на пот, примесен с афтършейва му, или може би е пил цялата нощ и е изпразнил кашон мини-черепни орнаменти с водка „Кристална глава“. Не можех да бъда сигурна. — Вчера беше неделя — продължих аз с мек глас. — След като по график не е трябвало да идваш този уикенд, а и току-що си се върнал от командировка, какво по-точно му е било по-лесното? И докато сме на тази тема, от доста време насам не получавам актуализираните графици на дежурствата, така че нямаше как да зная, че и ти поемаш дежурства, което явно правиш…

— Електронният календар е дивотия — прекъсна ме той. — Цялата тази автоматизирана мигновена измислица… Какво не бих дал Луси най-сетне малко да се усмири. Трябва да знаеш онова, което наистина трябва да знаеш, а то е, че някой прави очакваното от него. Под „някой“ имам предвид себе си.

— Не знаех, че шефът на разследването дава дежурства. Това никога не е било наша практика, освен в случаите на криза. Както не е наша практика да сме пожарна команда и да спим на надуваеми легла в очакване камбаната да удари… образно казано.

— Виждам, че някой ме е наклепал. Но вината е нейна. — Той си сложи очилата — „Рей-Бан“ с телени рамки, които носи откакто го помня. Брайс им казва „Смоуки и бандита“.

— Дежурният следовател трябва да бъде буден и готов веднага да поеме обаждане — с равен глас продължих аз, без да му отправям покана за спор, какъвто той въпреки това водеше с мен. — И кое чия вина е?

— Шибаната Луси ме хвана в „Туитър“ и оттогава се почна.

Каза „шибаната Луси“, но аз знаех, че не го мисли. Двамата бяха близки.

— Не мисля, че е справедливо да я обвиняваш за „Туитър“, ако си си туитвал, което за мен е очевидно — изтъкнах аз с все същия равен тон. — И не те е „наклепала“, защото иначе щях да науча за разни неща много по-рано. Каквото и да е казала, то е защото е загрижена за теб, Марино.

— Тя е извън картината и това е така от седмици, а освен това не искам да говоря на тази тема — заяви той, докато продължавахме бавно да се спускаме с асансьора.

— А кой е? — недоумявах аз.

— Шундата, на която туитвах, и повече няма да кажа нищо! Ти наистина ли вярваш, че хората не спят, когато са дежурни? Мога да те уверя, че снощи не съм пропуснал нищо. Всеки път, когато телефонът звъннеше, аз отговарях и реагирах на обаждането. Само че единственото, което заслужаваше някаква реакция, бе падането на някакъв по стълбите и Тоби пое случая… напълно ясен битов инцидент. После го изпратих у дома. Нямаше никакъв смисъл да висим и двамата. Да не говорим, че и той ми лази по нервите… Или не мога да го намеря, където трябва да бъде, или не мога да се отърва от него.

— Просто се опитвам да разбера какво става. Това е всичко. Искам да се уверя, че всичко с теб е наред.

— Че защо да не е? — Той погледна право напред към гладката стоманена стена и светещия знак на най-долния етаж, към който пълзяхме. — И друг път ми се е случвало да имам дребни проблеми.

Нямах представа за какви проблеми или за кого говореше, а и сега не беше моментът да го притискам да ми разказва за някое запознанство по интернет, за каквото подозирам, че неясно намекна. Но трябваше да говоря с него за онова, което можеше да се окаже нарушение на професионалната тайна и конфиденциалност.

— Знаеш ли, питам се защо изобщо си в „Туитър“ или защо Луси би окуражила подобно нещо. Не желая да се ровя в личния ти живот, Марино, но не одобрявам висенето из социалните мрежи, освен ако е с цел научаването на новини и това е единствената причина, поради която аз следвам едно или друго нещо в „Туитър“. Тук нито се занимаваме с маркетинг, нито имаме за цел да споделяме подробности за нашата дейност, а най-малко от всичко искаме да открием приятели точно там.

— В „Туитър“ не се представям като себе си, нито е възможно някой да ме идентифицира. С други думи, никой не вижда името ми, а само „Пичът“…

— „Пичът“?

— Заимствано е от „Великия Лебовски“. Ролята е изиграна от Джеф Бриджес, а аз използвам аватара. Искам да кажа, че няма начин да се разбере как си вадя хляба, освен ако някой не потърси конкретно „Питър Роко Марино“, което не виждам как може да се случи. Аз поне не използвам като теб някой от готовите яйцеглави аватари, което е малоумно.

— Значи се представяш в „Туитър“ чрез снимката на филмова звезда, играеща във филм за боулинг…

— Един от най-добрите филми, правени някога — отбранително заяви той, а асансьорът най-сетне спря и вратите се отвориха.

Марино не ме изчака, нито ми предложи нещо повече като обяснение, просто сграбчи куфарите с инвентара и излезе от кабината, нахлупил бейзболното си кепе върху загарялата си плешива глава, скрит зад старите си очила. Познавах го толкова отдавна, и аз не знаех колко години, сигурно над двайсет. Не беше трудно да разбера кога е засегнат или обиден, макар че този път нещо сякаш ми убягна. Не беше в настроение още при появата си в офиса ми, но изглежда, ставаше нещо друго. Какво, по дяволите, направих този път? Бих искала да знам…

Цялата минала седмица него го нямаше, беше на конференция във Флорида, така че беше невъзможно да съм направила нещо през това време. Преди това Бентън и аз бяхме в Австрия и изведнъж ми хрумна, че може би това е обяснението за киселото настроение на Марино. Разбира се, какво друго…! Двамата с Бентън бяхме с моя помощник-главен патоанатом Люк Зенър във Виена на погребението на леля му. И пак започвах да се ядосвам. Все същото…! Марино с неговата ревност, че Бентън беше по-различен. Мъжете в живота ми ще ме довършат…

Внимавах какво казвам на Марино, понеже имаше хора наоколо. Криминолози, обслужващ персонал и следователи влизаха в сградата откъм задния паркинг, крачеха по широкия коридор без прозорци. Без да си говорим, минахме покрай помещението на комуникационния център и заключената метална врата на голямата механична работилница, след което се намираше лабораторията по одонтология. Всичко в кръглата сграда на КЦК бе разположено в кръг, което на моменти ме объркваше, особено когато се налагаше да упътя някого. Нямаше такова нещо като първи или последен офис вляво или вдясно, както и в средата.

Завихме, минахме покрай залата за аутопсии и рентгена. Гумените ни подметки издаваха специфичен приглушен звук. И ето ни най-сетне в приемната, където се издигаха стени от хладилници и фризери за разложени органични материали, с цифрови дисплеи в горната част на високите им врати. Поздравих персонала, с който се разминахме, и уведомих охранителя — бивш военен полицай, че се очаква пристигането на потенциално деликатен случай.

— Нещо, което може да има отношение към необичайни обстоятелства — казах аз на Рон — добре сложен мургав мъж, който никога не се вълнуваше за нищо отвъд прозореца на кабината си. — Искам да си в течение, в случай че се появят медии или кой знае кой още. Опасявам се да не стане цирк.

— Ясно, мадам.

— Ще ти се обадим, когато разберем какво ще тръгне за насам.

— Разбрано, мадам — отговори ми той. За него аз винаги бях „мадам“ или „шефе“ и имах усещането, че ме харесва, макар никога да не го демонстрираше.

Проверих дневника за завеждане — голяма черна книга — един от малкото документи, които никога не бих разрешила да станат електронни. Видях ситните ръкописни криволици на Марино за тела, постъпили тук след моето пристигане в пет часа сутринта. Подмятането на Луси не беше съвсем истина. Макар да не беше необходимо следовател да реагира на случаи извън работното време, имало е няколко — впрочем четири на брой, — които са изисквали аутопсии. Дежурният следовател е трябвало да реши дали дадено тяло следва да се изпрати за аутопсия, а това е бил Тоби — за случая с травмата в резултат на предполагаемо падане, и Марино — за останалите.

Случаите бяха смърт в местни болници или починали по пътя — две пътни произшествия с летален изход, и предполагаемо самоубийство със свръхдоза наркотик. Посещението на мястото не би било необходимо, освен ако не е поискано от полицията. Марино трябваше да е получил информацията по телефона и аз се обърнах към него, за да го попитам за днешните случаи. Изненадах се, когато на сантиметри от мен видях Люк Зенър, сякаш с Марино бяха разменили местата си или той се бе материализирал от нищото.

Беше в бяла риза, с навити до лактите ръкави, с тясна вратовръзка на червено и черно райе, гуменки и джинси, с куфарчето си в ръка.

— Не исках да те плаша.

— Извинявай, взех те за Марино.

— Току-що го видях в паркинга да избира най-добрия, най-голям и най-мощен джип. Но ти благодаря, че ме взе за него — иронично се усмихна той с топъл поглед. Британският акцент винаги маскираше австрийския му произход. — Ще го приема като комплимент — допълни малко сухо.

Не бях сигурна дали той не харесваше Марино толкова, колкото Марино не харесваше него, но подозирах, че чувствата им са взаимни.

Люк Зенър беше сертифициран сравнително наскоро, само преди три години, а аз го наех този юни, въпреки възраженията на Марино. Талантлив патоанатом-експерт. Люк, освен това беше племенник на моя приятелка, на чието погребение бяхме буквално преди дни — доктор Ана Зенър, психиатър, с която се сближих преди повече от десет година, по времето, когато бях в Ричмънд. Точно тази връзка бе в основата на възраженията на Марино, или поне той така твърдеше, макар по-скоро неприязън да беше причината за откровено нелюбезното му и неотзивчиво поведение към един млад, русокос и синеок лекар, гражданин на света, който по никакъв начин не беше свързан с мен.

— Накъде си тръгнала? Местопрестъпление? Ситуация със специалните сили? Стрелковия полигон? Риалити шоу? — Люк внимателно ме огледа и не пропусна нито сантиметър от мен. — Съдът май ти се размина?

— Имам случай в Бостън с тяло във водите на пристанището. Изваждането може да се окаже трудно заради някакви рибарски такъми или в каквото там е заплетено. Не знам за съда, но вероятно ще трябва да отида и там. Вече май не ни оставят да избираме.

— На мен ли го казваш… — Той се загледа в групата криминолози, отправили се към асансьора, все млади жени, които ни поздравиха срамежливо и го поглъщаха с погледи. — Достатъчно е само да поставиш инициалите си на лист хартия и няма начин да не те призоват. — Вниманието му се задържа върху жените, което ми напомни за обвинението на Марино, че Люк взема каквото пожелае, без значение коя е тя или какво е семейното й положение. — И това ако не е тормоз…

— Понякога да — съгласих се аз.

— Мога да дойда с теб, ако се нуждаеш от помощ. За какъв случай става дума? Удавяне? Да ти напомням ли, че съм лицензиран леководолаз? Можем да се гмурнем двамата. Видимостта в акваторията на пристанището е лоша, а и водата е адски студена. Не може да си сама. Марино не е леководолаз. Ще ми бъде приятно да дойда.

— Не съм много сигурна в момента каква точно е ситуацията, но мисля, че ще се справим — отговорих аз. — На теб ще оставя сутрешната обиколка и разпределението на случаите между лекарите. За което ще ти бъда благодарна.

— Разбира се. Когато имаш време, ще може ли да поговорим за графика на дежурствата или по-точно липсата на такъв?

Отворих вратата за към приемното и го погледнах — будното му лице толкова силно ми напомняше за леля му, намирах го за свръхестествено. Или може би се дължеше на начина, по който ме гледаше, по който се държеше с мен, по който ме караше да се чувствам.

— Има малък проблем — каза той и в първия момент не разбрах за Марино ли говори, или има нещо друго предвид.

„Нещо друго“ беше онова, от което се страхувах. Спомних си за Виена, когато след опелото Люк ни поведе двамата с Бентън по прекрасните алеи на „Централфридхоф“, за да ни покаже гробовете на Брамс, Бетховен и Щраус. Бентън беше недоволен. Усещах това негово състояние като лепкав сняг по лицето си.

— Разбирам и възнамерявам да обсъдя това с него.

Обещавах на Люк да реша проблема с електронния календар и че ако се наложи, ще възложа на Брайс да отговаря за него. Докато говорех, в главата ми се завъртя картината на онова, което се случи.

Беше ужасно. Видимото неудоволствие на Бентън се задейства от такава дреболия като способността на Люк да говори перфектно английски и немски и да бъде загрижен, мил гид въпреки тъжния повод — погребението на леля му, която аз толкова обичах. Люк, единственият й племенник, беше любезен и толкова очарователен, а когато спряхме пред паметника на Моцарт, където хората оставят свещи и цветя, Люк ме прегърна през раменете, за да ми благодари, че съм дошла за погребението на Ана.

Това беше всичко — невинна прегръдка за един кратък, нежен миг. Само че тя се оказа предостатъчна.

След като с Бентън се върнахме в хотела ни на „Рингщрасе“, пихме и се скарахме.

— Замисляш ли се изобщо? — започна да ме напада той. — Май наистина не разбираш, Кей. — Крачеше нервно из стаята, докато се мъчеше да отвори следващата бутилка шампанско. — Да ти го кажа направо, така се започва — каза той, без да ме поглежда. — Племенник на приятелка, а ти се държиш с него, като че ли е член на семейството, даваш му работа и после…? — Той изпи наведнъж половината от съдържанието на чашата си. — Той не е Луси. Но в съзнанието му ти си му единствената леля, както беше Ана, а това някак те прави едва ли не негова майка, също както си де факто майка на Луси, и после…?

— И какво „после“, Бентън? Скачам в леглото с него? Това ли следва логически, ако съм наставник на някои хора и съм де факто тяхна майка?

— Искаш го. Искаш някой по-млад. Така става, когато започнем да остаряваме, винаги става така, защото сме се вкопчили в жизнеността, борим се за нея, искаме си я обратно. Това е проблемът… винаги ще бъде проблем и може само да се влошава. Всички млади мъже те искат, защото си трофей.

— Никога не съм гледала на себе си като на трофей.

— И може би ти е скучно.

— Никога не ми е било скучно с теб, Бентън.

— Не казах „с мен“.

Вървях през боядисаното с епоксидна боя приемно отделение с размерите на малък хангар и през главата ми мина мисълта — тя впрочем ме споходи няколко пъти миналата седмица, — че нито работата ми, нито животът ми бяха скучни, както и това, че никога не ми е било скучно с Бентън. Нямаше как да ми доскучае с такъв интелигентен, елегантен мъж, когото винаги съм намирала за страшно привлекателен, а и невъзможно да бъде притежаван изцяло, у него винаги има някаква малка част, която остава недостъпна.

Но е истина, че забелязвах и други красиви човешки създания. При това забелязвах, когато и те ме забелязваха, а тъй като вече не бях толкова млада, това може би ставаше още по-важно. Но изобщо не беше вярно, че не се замислях над същността на проблема. Замислях се и още как, замислях се достатъчно, за да знам, че за жените е много по-трудно. Трудно в смисъл, който мъжете никога няма да проумеят, затова ми беше неприятно да си спомням как завърши разправията с Бентън — неговото твърдение, че не съм честна пред себе си.

Осъзнавах, че човекът, с когото бих могла да бъда съвършено откровена, е същият, който неволно бе предизвикал самия проблем — Ана Зенър, жената, с която отдавна споделях всичко, която ми бе разказвала истории за племенника й Лука, или Люк, както всички го наричаха. Напуснал Австрия, за да учи в елитно училище в Англия, после Оксфорд, след това Кралския колеж по медицина в Лондон и накрая дошъл в Америка, където специализирал съдебномедицинска патология при главния медицински експерт в Балтимор, в една от най-престижните институции в света. Беше с отлични препоръки, получи толкова много предложения за работа на други места, не ми създаде никакви проблеми и наистина не разбирах как някой може да поставя квалификацията му под съмнение или да смята, че съм го назначила, за да му направя услуга.

Вдигащата се на ролки врата на приемното бе отворена и навън се виждаха плацът и чистото синьо небе. Колите — частни и служебни — без изключение бели, блестяха под есенното слънце. Паркингът бе с ограда с покритие против катерене, над която се виждаха лабораториите от тухли и стъкло, с радари и антени на покрива. На запад бе Харвард, чийто богословски факултет е в съседство с дома ми, само че аз, разбира се, не можех да го видя през барикадата на тъмната ограда, охраняваща света от поверените ми пациенти… до един мъртви.

Излязох на плаца и към мен се насочи бяло „Тахо“. Въздухът бе прохладен и чист като стъкло. Облякох якето, благодарна на Брайс. Улових се колко неочаквано е за мен да имам началник на кабинета, който да се грижи и за гардероба ми. Онова, на което първоначално се съпротивлявах, сега вече ми харесваше, макар грижите му да ме караха да забравям за елементарни неща и дреболии, които той така лесно вършеше вместо мен. Но беше прав — щях да имам нужда от якето, защото на катера ще бъде студено и е много вероятно да се измокря. Ако някой ще влиза във водата, щях да бъда аз. Вече бях почти убедена в това.

Исках да видя с очите си с какво точно имаме работа и да се погрижа всичко да бъде направено така, както трябва — прецизно и с уважение, без ни най-малка възможност за упрек или каквито и да било обвинения в закононесъобразност. А такива винаги имаше. В каквото и да ми помогнеше Марино, той не беше гмуркач и не се чувстваше добре в никакъв костюм — било то водолазен или леководолазен. При това не умееше и да плува. Така че той щеше да остане на борда, а аз трябваше да се погрижа сама за останалото. Не смятах да споря нито с него, нито с някой друг. Писнало ми беше от разправии за щяло и нещяло, което можеше да бъде грешно разбрано. Например от рода на това, че мога да завъртя връзка с племенника на Ана Зенър, който — дори ако бях неомъжена — щеше да бъде много по-подходящ за Луси, стига мъжете да я интересуваха.

Онова, което продължаваше да не ми дава мира, беше намекът на Бентън, че съм стара.

Стара като шрифт Eurostile от едно минало време, това на 50-те и 60-те, за което си спомнях съвсем смътно и с което не исках да повярвам, че имам нещо общо.

Усещах внушението на Бентън като вътрешна рана, която ме гложди, като потискащ симптом, че съм повредена, без да съм го осъзнавала, докато не ми го е разкрил гневно във Виена. Възприемах себе си различно, след като ми го каза и не съм сигурна, че можех да го забравя.