Легло от кости

2

Отрязаното човешко ухо бе ясно различимо, по извития хрущял нямаше косми. Дясно ухо. Светлата кожа бе неоспорима, поне за мен. Вероятно на жена, със сигурност не бе на възрастен мъж или на малко дете, но не беше изключено да е на по-голямо момиче или момче.

Меката част бе промушена веднъж точно в центъра, а окървавеното парче от вестника, на чийто фон бе снимано ухото, лесно се разпознаваше като „Гранд Преридейли хералд трибюн”. Това трябва да е бил местният вестник, който Ема Шуберт е преглеждала, докато е работила в северозападната канадска област Пийс това лято. Не виждах дата, а само част от материал, разказващ как планинските борови бръмбари унищожават дърветата.

Какво искаш от мен?

Аз бях служител на Министерството на отбраната, по-специално на Корпуса на военните медици-експерти (КВМЕ), и макар това да разширяваше юрисдикцията ми до федерално ниво, Канада не беше включена. Ако Ема Шуберт е била убита, не бих могла да се занимавам с този случай, освен ако тялото й не се появи тук, на хиляди километри югоизточно от мястото, където бе изчезнала.

Кой ми го бе изпратил и какво се очакваше от мен? Може би онова, което вече направих снощи след 18:30.

Да уведомя правоохраняващите органи, да се безпокоя, ядосвам и чувствам безполезна.

Биометричната ключалка на съседната врата за компютърната лаборатория щракна и се отключи. Не беше Тоби или някой друг от следователите, а племенницата ми Луси. Бях приятно изненадана. Мислех, че днес няма да идва на работа. Последното, което чух за нея, бе, че отлита с хеликоптера си за Ню Йорк. Напоследък Луси беше доста заета с обзавеждането на провинциалния си дом — така наричаше огромното си имение северозападно оттук, в Линкълн. Летеше често до Тексас и обратно, за да получи пилотски права за двумоторния хеликоптер, който неотдавна й бяха доставили. Беше заета със свои грижи, както тя би казала. Племенницата ми си има своите тайни, винаги бе имала и аз винаги съм знаела, че е така.

Пратих й есемес:

Ти ли си? Кафе?

И ето я на прага на вратата ми, стройна, със забележителна атлетична фигура, в прилепнала по тялото й черна тениска, черен копринен свободно падащ панталон и черни кожени маратонки. Вените й изпъкваха по силните й ръце, а златистата й коса бе още влажна след сутрешния душ. Изглеждаше така, сякаш вече е минала през залата за фитнес и е на път да се срещне с някого, за когото нищо не знам, макар да бе едва седем сутринта.

— Добро утро — казах аз и си спомних колко е хубаво, когато тя е наоколо. — Мислех, че летиш.

— Подранила си.

— Изостанала съм с хистологията и се надявам да наваксам, макар че се съмнявам — отговорих аз. — Следобед съм в съда по случая Милдред Лот или май е по-правилно да го нарека „Спектакъла Милдред Лот“, защото призоваването ми да дам показания не е нищо повече от търсене на сензация.

— Може да се окаже по-сериозно — каза Луси и симпатичното й лице стана загрижено.

— Да… може да бъде притеснително. Всъщност очаквам да е точно така. — Наблюдавах я с любопитство.

— Погрижи се Марино или някой друг да те придружи. — Тя спря по средата на пътя по бронзовосивия мокет и погледна нагоре към стъкления глобус.

— Май теб те чувам да ходиш насам-натам през последния час — продължих аз опитите да разбера нещо. — Започнах да се притеснявам, че някой е проникнал с взлом.

Това бе моят начин да попитам какво става с нея.

— Не съм била аз — каза тя. — Дойдох току-що… отбих се да проверя нещо.

— Нямам представа кой друг е тук, нито кой е дежурен — признах си аз. — Значи не си била ти… Но защо тогава някой от дежурните ще броди из този етаж?

— Трябва да е бил Марино. По това време… Изненадана съм, че не си забелязала чудовището му на паркинга.

Не й възразих, макар че най-малко тя можеше да говори така. Племенницата ми не шофираше нищо с по-малко от петстотин конски сили мощност, обикновено V12, за предпочитане италианско, макар последната й придобивка да бе британска, но можеше и да бъркам. Не разбирах от суперколи, нямах парите й, а дори да ги имах, не бих ги харчила за ферарита и летящи машини.

— Какво ли прави тук толкова рано? — чудех се на глас аз.

— Снощи решил да поеме дежурството и пратил Томи у дома.

— Как така? Та той снощи се върна от Флорида. Защо му е да бъде дежурен? Не си спомням някога да е поемал дежурства. — Наистина беше озадачаващо.

— Добре, че не се е случило нищо сериозно, защото ако питаш мен, той е спал. Или цяла нощ е туитвал — допълни тя.

— Объркана съм.

— Не ти ли е казал, че внесе в отдел „Разследване“ надуваемо легло?

— Недопустимо е тук да има легла. Дежурните нямат право да спят. А и откога той е поел дежурства? — повторих аз.

— Откакто се скара с онази… Как й беше името?

— Коя?

— Или пък орнаментира и не желае да шофира.

Нямах никаква представа за какво говори Луси. Тя продължи:

— Само че напоследък често му се случва — погледна ме тя в очите. — Онази… нали се сещаш… запознал се с нея в „Туитър“, но трябвало да престане да я следва. Защото… тя го направила на глупак.

— Орнаментира?

— Малки, мини бутилки, които превръща в орнаменти. След като изпие, каквото има в тях. Не си го чула от мен.

Сетих се за рождения ден на Марино, 11 юли. Никога не се чувстваше щастлив и с напредването на възрастта нещата явно бяха се влошили.

— Попитай го сама, лельо Кей — допълни Луси и аз си спомних за посещението ми при него в новия му дом в Западен Кеймбридж.

В къщата му, разположена на малък парцел с лице към гората, имаше работещи камини и истински паркет, както се хвалеше той. В мазето бе монтирал сауна, работилница и боксова круша — все придобивки, с които той се гордееше. Когато спрях с колата, с кошница с домашен киш с аспержи и сладък „салам“ от бял шоколад, той беше се покатерил на стълба и фиксираше под покрива низ от светещи малки стъклени черепи, малки бутилки от водка „Кристална глава“. Поръчал ги направо от спиртоварната и ги превръщал в орнаменти, побърза да ми се похвали той, преди да го попитам. „Подготвям се за Хелоуин“, весело бе допълнил и аз трябваше да се досетя, че отново е започнал да пие.

— Не помня какво трябва да правиш днес, освен може би да пуснеш кепенците на поредната свинеферма някъде — казах аз на Луси и изтласках от съзнанието си всички ужасни неща, които Марино някога бе правил под влияние на алкохола.

— Югозападна Пенсилвания — продължи тя да се оглежда из офиса ми, сякаш в него се беше променило нещо, за което би трябвало да знае.

Само че такова нещо нямаше. Или поне аз не се сещах. Хвойната-бонзай върху желязната заседателна маса бе ново попълнение, но това е всичко. Фотографиите, сертификатите, дипломите, които тя поглеждаше, си бяха все същите, както и орхидеите, гардениите и палмата саго. Извитото ми писалище с черна ламинирана повърхност, което напрегнато разглеждаше, сякаш го вижда за първи път, си беше същото. Както и черният гранитен плот зад стола ми, който тя реши да изследва отблизо.

Преди немного време се отървах от микродисектора, за да го сменя със „Сканскоп“, който ми позволяваше да разглеждам микроскопични слайдове, и аз наблюдавах как Луси проверява монитора, като машинално го включва и изключва. После вдигна клавиатурата и я обърна, след което се премести на верния ми микроскоп „Лайка“, от който никога нямаше да се откажа, защото няма друг инструмент, на който да вярвам повече, освен на очите си.

— Прасета и пилета в област Вашингтон… както обикновено — каза тя, продължавайки да се разхожда наоколо, да гледа вторачено, да докосва и повдига разни неща. — Фермерите си плащат глобите и продължават както си знаят — допълни тя. — Трябва някой път да те взема с мен, за да видиш кочини, където животните са натъпкани като сардели. И да се срещнеш с хора, които се държат ужасно с животните, включително с кучетата… — Приглушен звук обяви получаването на текстово съобщение и тя го прочете на екрана на своя айфон. — …Вади с помия, изтичаща в потоците и реките. — Тя изтрака отговор с палците си, усмихната, сякаш онзи, с когото общуваше, бе някой, когото обича, или поне бе забавен човек. — Надеждата е да заловим задниците във flagrante delicto и да сложим край на безчинствата им.

— Надявам се да си внимателна. — Изобщо не бях въодушевена от новата за нея роля на екозащитник. — Започнеш ли да се бъркаш в бизнеса на хората, нещата бързо могат да загрубеят.

— Както с нея ли? — тя кимна към компютъра ми и изображението на екрана.

— Нямам представа — признах аз.

— На кого ли Ема Шуберт се е опитала да отнеме прехраната?

— Всичко, което знам, е, че два дни преди да изчезне при разкопките е намерила зъб — отговорих аз. — Изглежда е първият открит в последно време в костно находище. Тя и другите учени са започнали да копаят там преди няколко лета.

— Находище на кости, което може да се окаже най-богатото, откривано някога накъде — каза Луси. — Гробище на стадо динозаври, загинали едновременно, което е крайно необичайно, може би дори безпрецедентно. Това е невероятна възможност да се сглобят цели скелети и да се напълни с тях един музей — място, където да се стичат туристи и любители на динозаврите от цял свят. Освен ако районът не се окаже прекалено замърсен.

Няма как да прочетеш нещо за Гранд Прери и да не научиш за икономическото значение на добиващите се там природен газ и петрол.

— Две хиляди и седемстотин километра преносна мрежа, по която се прехвърля синтетичен нефт от битумните пясъци в Албърта до рафинериите в Средния Запад и оттам нататък по целия път до Мексиканския залив — продължи Луси и изчезна в банята, където на плота до умивалника имаше кафеварка „Кюриг“ за кафе от капсули. — Замърсяване, глобално затопляне и тотална разруха.

— Опитай „Или монодоза”… в сребърната кутия — извиках й аз. — Моето го искам двойно.

— Значи тази сутрин сме на кафе „ала кубано“.

— Нерафинираната захар е в шкафа — казах аз, докато изпих последната глътка студено кафе и щракнах пак върху клавиатурата.

Какво пропускам?

Не можех да се отърся от това тягостно усещане… Отново се съсредоточих върху преекспонираната фигура, чието лице бе скрито от лъчите на яркото слънце. Човекът не изглеждаше много едър и можеше да бъде жена, дребен мъж или по-голямо дете. Носеше шапка против слънце с воал отстрани и широка периферия, която, изглежда, придържаше с два пръста на дясната си ръка, може би заради вятъра.

Не можех да различа нито една черта в тъмното засенчено лице, нито в какво беше облечен човекът, освен че към широкополата шапка трябваше да се добави яке с дълги ръкави или широка риза. Едва забележимо проблясване около дясното слепоочие подсказваше за очила, може би слънчеви. И пак не бях сигурна в нищо. Не знаех повече, отколкото преди около дванайсет часа, когато отворих прикачения към имейла файл.

— Не съм чула нищо повече от ФБР, но Бентън ми организира среща днес по-късно, ако, разбира се, успея да изляза от съда навреме за нея — казах аз, надвиквайки изпускащата пара кафеварка. — И даже не среща, а по-скоро неофициално обсъждане, понеже все още нищо не се е случило след получаването на видеоклипа.

— Нещо се е случило — разнесе се гласът на Луси от банята. — Нечие ухо е било отрязано. Освен ако е фалшиво.