Легло от кости

40

Тя се материализира иззад бляскащите светлини и тъмнината зад тях, излезе откъм задната част на моя джип, където едва сега видях, че е спряло черно мазерати, чийто мощен двигател боботеше басово. Попита ме добре ли съм и аз я уверих, че съм наред. Хем я познавах, хем не съвсем.

— Ще вземе да го убие. Стига, Марино. Достатъчно. Не че не го разбирам… — тя гледаше в посока към склада, а аз не можех да откъсна поглед от лицето й. — Сигурна ли си, че си добре? Ще те вкараме в круизъра и там ще намеря нещо за краката ти.

Подстригала се бе съвсем късо и косата й така изглеждаше повече руса, отколкото кестенява. Беше все така красива, вече в средата на 30-те, колкото Луси. Когато я видях за последен път, едва беше навършила двайсет. Сложи ръка върху раменете ми и ме придружи до колата на Мачадо. Той изскочи от нея. Седнах на задната седалка, оставих вратата широко разтворена и започнах да масажирам ходилата си.

— Надявам се някой да ми обясни какво става — казах аз на Джанет.

Може би бяха изминали петнайсет години от последната ни среща, когато тя и Луси живееха в един апартамент във Вашингтон, окръг Колумбия. Луси тогава беше в БАТО, а Джанет във ФБР. Винаги съм я харесвала. Беше им добре заедно, никога след това не видях Луси толкова спокойна и щастлива.

— Забелязвам, че нямаш под ръка пистолет, а и не се опитваш да арестуваш някого — казах й аз, — и съжалявам, ако малко не съм наред. Главата ужасно ме боли.

— Вече не съм към ФБР, дори не съм полицай — обясни Джанет. — Адвокат съм, специализирах в опазване на околната среда и много хора ме мразят от сърце.

— Само да не осиновиш прасе. Луси ме заплашва с това. Защото аз ще трябва да се грижа за него, когато тя заминава извън града, което редовно се случва.

— Предполагам нямаш представа къде е дянал обувките ти?

— Отзад трябва да има кашон с калцуни — посочих джипа, в който допреди малко бях заложник. В този момент се сетих, че всички коли на КЦК бяха оборудвани с устройства за сателитно откриване. — Има едни с PVC подметки, с които ще мога да ходя — казах аз. — Проследила си ме дотук. Как?

— Пратила си на Луси съобщение, че ще й позвъниш веднага щом се качиш в колата — каза тя, — но не го направи.

— И това беше достатъчно да започне да ме издирва?

— Тя го прави по-мащабно, отколкото можеш да си представиш. Следи теб, мен, доста хора. Видяла е, че си била във „Фейт Хаус“, след което си тръгнала за Бостън, вместо за дома. Да не говорим, че си оставила на Бентън доста настойчиви съобщения. — Разказа, че и без това се намирали много близко до „Фейт Хаус“. Връщали Марино в дома му в Кеймбридж, като междувременно разговаряли за излизането на Милдред Лот в нощта. — Тя е помислила, че е чула Жасмин в задния двор — разкрива ми загадката Джанет. — Извикала е името на кучето.

Знаех, че Луси беше работила с британски и германски учени върху компютърно разчитане на речта по движението на устните. Джанет ми обясни, че софтуерът вече позволявал успешно разчитане при извъртане встрани на сто и седемдесет градуса. С други думи, човек едва вижда мърдането на устата, но за компютъра това е предостатъчно.

— А тя е била извърната от камерата и е гледала в посоката, откъдето е чула каквото е чула тогава — каза Джанет. — Охранителната камера я е хванала само странично и донякъде изглежда като че ли тя изрича името на съпруга си.

Потърсих с поглед Бентън и не можах да разбера дали е тук. Сигурно той беше алармирал на агентите и полицията, и ако беше така, знаех какво означава. Открил е онова, което се опасявах, че може да се окаже истина. Дъглас Бърк бе дошла тук, за да се пребори с Чанинг Лот, чиято централа се издигаше на разстояние зад кораба на плаващата болница — огромна бяла сграда отпреди войната със стотици прозорци, повечето тъмни в този час.

— Представям си как един прокурор се хваща за това — продължи да разказва Джанет: — Не Чанинг, а Жасмин. Извикала е кучето си и е изглеждала щастлива и трескаво възбудена. Сега знаем защо.

Краката ми вече не бяха така безчувствени и започваха да ме сърбят.

— Не съвсем — отговорих аз. — Защо е помислила, че там е кучето й?

— Или той е взел кучето със себе си, или е пуснал запис — каза тя. — Това би било възможно, ако е откраднал кучето преди няколко дни и го е записал да лае.

Продължих да разтривам ходилата си, а Джанет отиде до джипа и отвори багажника.

— Виж в някой от големите оранжеви сандъци — извиках аз.

Полицията беше навсякъде, а окованият в белезници Ал Голбрайт бе натикан на задната седалка на ван на ФБР.

Огледах бостънските полицаи, погледът ми мина през Мачадо… и тогава съзрях Бентън сред група униформени, които разбиваха входа на склада. От Дъглас Бърк нямаше и следа. Разнесоха се три глухи удара с тарана, вратата се предаде и крилата й отскочиха встрани. Огромното затворено пространство бе осветено и видях редици блестящи метални машини на колела, навити маркучи и стотици дървени бъчви, натрупани една върху друга до далечната стена.

Бентън и другите приближиха до затворена метална врата и аз различих оттук червеникавия оттенък на пода. Чух шум като от пароструйка. Спомних си обвинителния коментар на Бърк за „Кристал Карбон 2“ и „зеления“ й подход към индустриалното чистене. Продухване с твърд въглероден оксид, беше казала тя. Компресиран въздух, който издухва със свръхзвукова скорост фините ледени частици на въглеродния оксид — най-простото и най-често срещано съединение, предизвикващо задушаване.

Безцветен и без миризма, въглеродният оксид беше един и половина пъти по-тежък от въздуха, спускаше се възможно най-ниско, като изместваше кислорода. В затворено пространство при концентрация от 10 % човек загубва съзнание за по-малко от минута и ще се задуши. Ал Голбрайт беше прав.

Разбира се, че нищо няма да се покаже при аутопсията, освен ако човек не се изгори. При температура под минус 70 градуса по Целзий сухият лед предизвикваше измръзване, което външно изглеждаше като изгаряне и аз се сетих за странните твърди кафяви петна по ръцете и краката на Пеги Стантън, счупените й нокти и разкъсания чорапогащник.

Беше я заключил в онази стая зад металната врата и включил машината, а тя е знаела, че ще умре, ако не успее да я изключи. Приближила се е до бялата мъгла, изстрелвана през дюзата, посегнала е към нея, ритала я е и се е изгорила. Представих си я как се хвърля насам-натам, удря по вратата, съдира найлоновия чорапогащник, който дори не е бил неин, увива си ръцете в него, за да защити кожата си, и пак опитва, а концентрацията расте.

Джанет се върна с калцуни и аз ги обух, ядосана, че нямах телефон. Слязох от колата и се раздвижих, краката ми сякаш още не бяха моите. Насочих се към склада, където бяха паркирани всички камиони и откъдето иззад затворената метална врата идваше ревът на компресирания въздух.

Фини червени дървени частици покриваха като фин прах телените лавици, по които бяха подредени маркучи, дюзи, изолиращи ръкавици, скрити под слой фин прах, който покриваше металните повърхности на почистващите машини и десетките изолирани охладители и контейнери, в които явно се доставяше сухият лед.

— Ще трябва да вземете сериозни предпазни мерки, защото хората губят съзнание толкова бързо, че дори не усещат какво се случва — предупредих аз Бентън и сложих ръка върху неговата. — Трябва да се уверим, че всичкият въглероден оксид е вентилиран навън.

— Знам — отговори ми той и го видях в очите му.

Страха, че ще намери в тази стая Дъглас Бърк.

— Тя дойде тук — каза Бентън.

— Той сигурно е бил тук, след което е тръгнал за „Фейт Хаус“, за да види майка си и да остави букет за рождения й ден. Майка му живее там и трябва да ме е разпознал.

— Всички назад! — Едър полицай зае поза и замахна с тарана.

— Секретарка е казала на Дъг, че Чанинг Лот си е заминал в края на деня, и я е упътила към неговия технически директор. Тук. Било е към пет и половина.

Железният таран се заби във вратата.

— Не много след като я видях — казах аз. — Тя ме проследи и аз ти изпратих съобщенията.

— Защо държиш скалпел? — попита ме Бентън и аз разбрах, че той нищо не знаеше.

Нямаше ни най-малка представа какво бях преживяла.

— Докараха ме тук донякъде насила — отговорих му, а таранът се заби пак, и пак, и пак… и дървото се разцепи.

Резетата се разхвърчаха от дървената каса, металната врата се завъртя навътре и шумът на продухването стана оглушителен. Замръзнала пара от въглероден диоксид кондензираше влагата във въздуха и ни обгръщаше студен бял облак.

Луси криеше повече от една заблуда в дома си и аз напомних на Марино, че кучето може да е проблем, ако не се грижиш за него постоянно.

— Знам какво е пренебрегнат домашен любимец — говорех аз, докато задушавах чесъна в зехтина. — Да имаш куче е като да имаш дете. — Вече съжалявах, че не бях започнала соса по-рано.

Последните два дни бяха едно безмилостно изпитание, което не включваше готвене, спане и дори нормална храна. Питах се как ли биха се развили нещата, ако Луси не бе настояла да се инсталират проследяващи джипиес устройства на колите в парка на КЦК и ако не беше проследила джипа ми. Част от мен продължаваше да живее с кошмара на случилото се.

— Кучетата изискват много внимание — обясних аз на Марино и разбърках малко пресен босилек и риган в соса. — Поради което Брайс и Итън досега са имали само котки.

— Ти майтап ли си правиш с мен? Знам защо, по дяволите. Странните двойки имат котки, гейовете си падат по котките.

— Това е ужасен стереотип, да не говорим, че е нелепо. — Няколко щипки кафява захар и малко едро смлян лют пипер.

— Знаеш ли, че онзи, който игра Фелиск Унгър, игра и Куинси. Замисляла ли си се някога преди колко време беше това?

— Джак Клугман изигра Куинси. Не Тони Рандал — поправих го аз. — Кучето е сериозен ангажимент, Марино.

— Не знам. Странна работа, докторе. Как лети времето… Помня, че дълго време гледах един сериал, докато разбера колко тъп е бил. В един епизод ракът мутираше и започна да убива всички наред. Или друг, в който на един му пришиха обратно отрязаната ръка, а после със здравата му ръка стана нещо фатално. Господи…. беше преди трийсет години, аз още се боксирах, току-що бях започнал работа в нюйоркската полиция, дори още не бях срещал истински „Куинси“, а ето ме днес, работя за теб. Хората мислят, че само другите остаряват. После ставаш на петдесет и девизът ти става „Ебал съм го!“.

Свалих мократа кърпа от керамичната купа и проверих тестото. Марино седеше на пода. Големите му крака бяха проснати напред, а той се бе облегнал на стената и си играеше в кухнята ми с проскубаното кутре, порода немска овчарка, спасено от Луси от някаква свинеферма, затворена от Джанет два дни по-късно. Лапи, огромни кафяви очи, щръкнали ушички, черно-бежово, може би на десет месеца. Беше сгушено в скута на Марино, а до тях лежеше хрътката ми Сок.

— Кеймбридж имаше готовност за отдел за следови кучета, но после не им одобриха бюджета — Марино посегна към бирата си.

Странно, колко различен беше с кучето… Дори гласът му бе променен.

— Проблемът е с плащането на извънработното време на онзи, у когото е кучето, но в моя случай аз мога да го правя безплатно и няма да има никакъв проблем със синдикатите, защото така или иначе не съм полицай. Искаш ли да пораснеш и да станеш следово куче? — попита той кутрето.

— Охо, колко сме амбициозни — разделих аз тестото на три топки.

— Тогава ще можеш да работиш заедно с мен. Това ще ти хареса, нали? Да идваш всяка сутрин в големия ми красив дом — говореше пак на кучето с глас, за който единственото определение бе глупав, а то ближеше ръката му. — Това ще е много хубаво, нали? Аз ще го тренирам, ще го водя по местопрестъпления, ще го уча да реагира на всякакви неща. Ще бъде страхотно, а?

Не ми пукаше. Някой спеше на надуваемо легло, в офиса му имаше куче… Боже, важно ли беше това? Възпроизвеждах сцената в главата си и продължавах да не мога да отговоря на истинския най-важен въпрос: щях ли да мога да го нараня достатъчно, за да спася живота си? Не че не бих опитала. Нямах съмнение, че бих замахнала към лицето му, но острието на скалпела беше късо и тясно, да не говорим, че лесно се чупеше при дръжката.

Имах една не чак толкова удобна възможност, от която се оказа, че нямам нужда, но не можех да спра да мисля за нея, защото получих поредното напомняне, че инструментите на моята професия не могат да спасят никого. Но както си го мислех, така и знаех, че не е истина и трябва да си наложа да изляза от това проклето униние.

— Не мога да му измисля име, нищо не ми хрумва — каза Марино. — Може би Куинси. Да те наречем Куинси, а? — говореше той на кутрето, а аз не можех да се понасям, когато бях в такова негативно настроение.

Можеше да се твърди, че ако помагах да бъде спрян убиец, това бе равностойно на спасяване на живот, може би на повече от един, че онова, което правех сутрин, по обяд и следобед предотвратяваше ново насилие… Ал Голбрайт не бил приключил. Бентън ми каза, че той едва бил започнал, че възрастната му майка Мери Голбрайт била във „Фейт Хаус“ от години, но преди десет месеца получила инсулт и още не е възстановила когнитивните си функции. Това като че ли беше отприщило нещата, доколкото изобщо можеше да се обясни необяснимото.

Най-малкото дете на занимаващо се с филантропия пенсилванско семейство, което печелело от фермерство, коне и винопроизводство. Випускник на Йейл, останал несемеен, той мразел майка си от все сърце. Тя била учен, член на Обществото на историците на гражданската война, консултиращ архивист за гърлскаутите и той просто не можел да се насити да я убива.

— Какво вино? — влезе Луси с няколко бутилки.

Джанет вече бе изпила чашата си, а аз изтупах брашнените си ръце в престилката и разгледах етикетите.

— Нито едно от тези — върнах се към тестото, което ме чакаше, поръсих го с брашно, размесих го и внимателно го разточих в кръг. — Онова пино от Орегон — преместих го с кокалчетата на пръстите си, за да не го пробия. — Помниш ли онзи прекрасен кашон, който ми подари за рождения ми ден, „Домей Друин“, в мазето.

Джанет каза, че ще го донесе, а аз завъртях тестото, разпъвайки го за първата пица. Тя ще бъде с гъби, повече сос, повече сирене, повече лук, двойна порция пушен бекон и люти чушлета от туршия. Пицата на Марино. Помолих Луси да извади от втория хладилник прясно настъргания пармезан и пълномаслената моцарела и предложих на Марино да изведе кучетата в задния двор.

— Видя ли? — казах на Луси, когато той излезе. — Трябва да му кажа. Това е, което ме безпокои. А трябваше сам да се досети, че е време да изкара кутрето си навън.

— Ще се оправи, лельо Кей. Той обича това куче.

— Да обичаш понякога не е достатъчно. Трябва и да се грижиш. — Залових се със следващата подложка за пица.

— Може би това е, което той в крайна сметка ще научи. Как да се грижиш за нещо и как да се грижиш за себе си… май е време да започне да го прави. — Луси сложи купичките със сирене върху плота. — Може би се нуждае от някаква причина. Може би трябва да искаш нещо толкова силно, че най-сетне да си готов да бъдеш по-малко себичен.

— Радвам се, че чувстваш нещата така. — Разточих основата във въздуха и я сложих в подмазана и набрашнена тавичка. Знаех, че Луси говореше за себе си и случващото се в живота й. — Само не разбирам защо не си го споделила с мен. Подай ми сега гъбите и лука от първия хладилник… ще трябва да ги задушим.

— Страх ме беше… — каза тя. — Исках да видя дали нещата ще потръгнат, защото в повечето случаи нищо не се получава, когато опиташ да се върнеш при някого, с когото си била. — Тя намери дъска за рязане и извади нож. — Знам, че мислиш, че трябва да ти казвам всичко, но аз трябва самостоятелно да вземам решенията в живота си.

— Определено не държа да ми казваш всичко. — Сложих и третата основа в тавата.

Не бях виждала Бентън от вчера, когато беше при мен в офиса. Погрижих се за Дъглас Бърк, защото не мислех, че трябва да го прави друг човек. Бентън не гледаше, но беше през цялото време в залата за аутопсии. Най-вече искаше да знае дали се е борила, дали изобщо е направила опит да се отбранява. Бърк беше въоръжена с 9-милиметров пистолет и Бентън не можеше да разбере какво точно се беше случило.

Единственото, което е направила, е било да стреля в проклетата врата, повтаряше той.

Ако се съдеше по следите във вратата и касата, тя се бе целила в ключалката.

Защо, за Бога, не го е застреляла? попита Бентън сигурно над десет пъти и всеки път се опитвах да му обясня очевидното за всички.

Бърк бе толкова погълната от Чанинг Лот, толкова убедена в своето мнение, че така и не бе разбрала кой стои пред нея. Не бе схванала кой е убиецът, докато не я е вкарал в онази стая без прозорци, превърната от Ал Голбрайт в камера на смъртта — празно складово помещение с грамадни завинтени за пода хладилници, в които може да влезеш цял, и дупка в стената с дюза в нея. Струйната машина за сух лед беше от другата страна на тази стена и Голбрайт я включвал оттам — масивна агресивна промишлена система с бункер, способен да събере достатъчно пелети сух лед, за да издухва с реактивна сила въглероден диоксид часове наред.

Голбрайт бе настроил машината на минимална сила, защото целта на това оборудване не е била да сваля мухъл, утайка, грес, стара боя, лак или следи от корозия. Той използвал чудовищната машина не за да изчиства вътрешността на винените бъчви, а за да убива с нея човешки същества. Беше я настроил на налягане от 550 килопаскала, с консумация 27 килограма пелети сух лед на час, при което нивото на въглеродния диоксид в стаята бавно се покачвало със спадане на температурата в нея. Грохотът вътре от компресирания въздух сигурно е бил оглушителен.

Дъглас Бърк не бе се борила с него, не бе имала шанс. Подозирах, че я бе изиграл, за да влезе в тази стая, която след това заключил. Най-доброто, което е можела да опита, било да я отвори със стрелба, и тя беше изпразнила целия си пълнител, без да успее да отвори вратата, а е разполагала с много малко време.

Нямаше начин да разбера колко време бе останала жива. Но когато се добрахме до нея, тя вече беше наполовина замръзнала в ледената камера, в центъра на която, на покрития в червеникави стърготини циментов под, стоеше самотен стол. Тук, според Бентън, той сигурно бе казал на Пеги Стантън да седне, за да може да се гаври с нея. Тук бе седяла и Милдред Лот, която не познавах и която се отнасяла с него като с лилипут, по думите на самия Голбрайт.

Беше почти десет часът, когато Бентън се прибра. Сок стана и лениво изтича до страничната врата, а Куинси подскачаше игриво след него. Доволна бях, че са приятели. Луната изглеждаше далечна и малка над покривите на къщите зад дома ни в Кеймбридж. Френският прозорец със стъклопис бе осветен от лампите по стълбищните площадки и сцените по него с диви животни ярко блестяха като скъпоценни камъни, гледани откъм задния двор, където аз и Бентън решихме да седнем. Ниската каменна стена около магнолията бе студена и ми напомни, че е зима.

— Още не е дошъл Хелоуин, а вече е толкова студено, че може да завали сняг — казах в тъмното, а той сложи ръка през кръста ми и ме притегли към себе си.

После ми разказа как е минал денят му и сподели опасенията си за развитието на случая.

— Опитай се да не бъдеш песимистичен — посъветвах го аз. — Казвах си същото цялата вечер: „Не учи Марино“, „Не учи Луси“, „Не бъди толкова безкомпромисна към себе си и приеми, че нищо не може да промени нещата“.

— Какво не бих дал той да се самоубие в затвора… — каза Бентън, отпивайки от неразредения скоч. — Ето… Казах го. Да спести на държавата скъп процес. Но мръсници като него не се самоубиват. Все същото шоу за хората. Не мога да повярвам, че фирмата на Донахю ще го защитава и че може би съдия ще бъде пак Конри и… че може би пак ще те разкарват из съдилищата.

— Този път няма да ме призове. Това е случай на прокуратурата. Ще направят всичко, за да спечелят.

— Дан Стюард е малоумен.

Припомних му, че уликите този път бяха убийствени. Голбрайт бе убил и трите жени. Бе оставил отпечатъци по кашоните с чували за боклук, по бутилката евтин концентрат, по торбичката лакомства за котката, а дървените влакна, които сам бе донесъл от „чистилището“, както сега полицията наричаше онзи склад, са били намерени по тялото на Пеги Стантън и вътре в колата й. Отпечатъкът върху огледалото за обратно виждане също бе негов. Пръстови отпечатъци имаше дори по фалшифицираните от него чекове, с които бе плащал сметките й.

Същите оцветени от вино влакна от американски дъб бяха намерени в старата лодка за лов на раци, която Голбрайт е държал на кей, напомних аз на Бентън, опитвайки се да го окуража. Полицията намери дрехите на Пеги Стантън и нощницата на Милдред Лот в чекмедже в крайбрежната му къща в Коасет Харбър, където той бе прибрал на съхранение личните вещи на някога забележителната си майка. Дори малоумник не може да загуби подобно дело, казах аз на Бентън.

— Уверена съм, че ще извлечем и ДНК — уверих го аз. — Мостри от боята в лодката съвпадат със следите от боя по бамбуковия прът и пак същата боя е намерена по черупката, която свалих от костенурката. А това поставя лодката му в района, където бе намерено тялото на Пеги Стантън и където той се е натъкнал на костенурката. Да не говорим, че е запазил мобилния й телефон и чековата книжка. Намерихме мобилния телефон и на Ема Шуберт, както и усилвателя в склада му, за да може да влиза в безжичната мрежа на „Лоуган“. Най-сетне разобличаващото откриване на тялото на Милдред Лот.

Споменах, че дори за Джил Донахю може да се окаже трудно да обясни защо трупът на Милдред Лот беше намерен вкочанен в един от фризерите на Ал Голбрайт.

— Донахю ще каже, че Чанинг Лот има нещо общо с това или е направо виновен и тогава всички ще съжалим, че не може да бъде съден два пъти по едно и също обвинение… — гласът на Бентън бе мрачен, а брадичката му бе подпряна на темето ми.

— Да, това ще е велик аргумент. — Усетих през якето си как сърцето му бие и обърнах глава нагоре, за да го целуна. — Доволна съм, че не си ти адвокатът. Хайде да вечеряме…