Легло от кости

15

Потъмнял месинг с едва забележим намек на позлата. Всяко копче имаше откъм предната си част някакъв орлов мотив, а отзад — вдълбана метална ос, която изглежда е била зашита за тъканта със здрав тъмен конец.

— Гражданската война. Оригинална изработка. От същия период като монетата на пръстена й — Марино се наведе и заразглежда отблизо през очилата си за четене. — Мили Боже, това е ценно!

Върнах се при носилката. Задавящата миризма се засилваше, докато разкопчавах блузката. Разлагането бе в ход и се разгръщаше като чума от невидими насекоми още докато работим. Времето ни изтичаше и трупът бе все по-близко до пълно разпадане, а аз все по-близко — до обвинение в незачитане на съда.

— Може да не са на редови пехотинец. Най-вероятно са офицерски копчета — Марино посегна за ръчната лупа и в тона му се прокрадна нотка съмнение. — Повечето колекционери на стари копчета не ги зашиват по дрехите си. Никой нормален не би постъпил така.

— Наистина изглежда малко необичайно — отбелязах аз. — Да се носят антични или семейни бижута е едно, но да се зашиват по дрехите — съвсем друго, предполагам.

— Правилно разсъждаваш, колекционерите на копчета не го практикуват. — Гласът му бе твърд от обзелото го неодобрение, сякаш току-що бе стигнал до някакво внезапно неоспоримо заключение. — Излагат ги на показ, слагат ги във витрини, разменят си ги, продават ги, може би ги подаряват на музеи — каза Марино. — Виждал съм подобни копчета да се предлагат за стотици, дори хиляди долари. — Разгледа копчетата отблизо под лупата и побутна всяко от тях с пръст. — Ако ги погледнеш отстрани, изобщо не са огънати или деформирани, напротив, в чудесно състояние са и това увеличава стойността им. Никога няма да видиш подобно нещо на сако или жакет. Кой, по дяволите, постъпва така?

— Ами… тя го е направила. Или някой друг — отговорих аз.

Свалих блузата й и реших, че е виолетова, а не бордо. На етикета на гърба имаше надпис: „Одри Марибет, размер 36“.

— Може да се е занимавала с антики — добавих аз. — Да е била колекционер или дилър, а може и копчетата да са принадлежали на някой в семейството й.

Сутиенът под блузата бе халтав, „чашките“ му бяха няколко размера по-големи и това ми даде основание да преценя, че тялото бе загубило поне двайсет процента от влагата си вследствие на дехидратация. Жената бе изсъхнала, докато е била скрита във фризер или хладилна камера — място, достатъчно студено, за да се попречи на бактериите да създадат колонии и да предизвикат разлагането, което в момента се разгръщаше с пълна сила пред очите ни. Миризмата се засилваше с всяка изминала минута, а аз продължавах да си търся белята. Съзнанието ми рисуваше картина, в която съдия Конри привиква адвокатите при себе си и първо дискретно, а после все по-недоволно пита къде съм.

— В тази част на света има много колекционери — обяви Марино с каменно лице и кисело настроение. — Влез в някой от онези магазини за вехтории и ще си купиш оригинални копчета, при това каквито си пожелаеш — полицейски, пожарникарски, железничарски, армейски. Но не е прието да си ги зашиваш на дрехите, та дори и никелираните, дето вървят за по пет долара парчето. Това не се прави дори с най-скапаните, които се предлагат на кило.

— Ти откога стана експерт по оригинални копчета? — поинтересувах се аз и разстлах блузата до блейзъра.

— На теб пък какво ти пука? — погледна той към часовника, който показваше точно два часа.

— Онова, за което ми „пука“ точно в този момент, е да извлечем нужното, докато все още има някакъв шанс да го направим.

Мислех си най-вече за ДНК-пробата. Имала бях случаи, в които беше възможно след доста дълъг период от време да се извлече сперма от телесни отвори, от стомаха, въздухопровода, дълбоко от вагиналната кухина, затова не смятах, че е твърде късно да се спаси нещо от това тяло, без значение кога е настъпила смъртта. Основното ми притеснение сега бяха бактериите, буквално щяха да я изядат съвсем скоро до костите.

Като експерт можех да преценя степента на разлагане на тъканите по начина, по който мирише — умерено неприятно в началото, все по-силно впоследствие и бързо преминаващо в задушаваща воня. Дължеше се на бактериите, които са се намирали в червата й, но са били в пасивно състояние, докато е била на сухо и много студено място. С началото на затоплянето на тялото — първо в залива, после на катера, след това във вана и сега в тази зала, причиняващите разложение бактерии, освободени на воля, можеха да правят с него каквото могат. Беше започнал процес, който можех леко да забавя чрез охлаждане, но определено не бях в състояние да спра. Трупът се разпадаше буквално пред очите ни.

— Помниш ли, когато се залових за първи път с металните детектори? — попита ме Марино за нещо, което въобще не можех да си спомня.

— Смътно. — Бръкнах отдолу, за да сваля ципа на дългата й сива пола и открих неравна част на колана й, която бе допълнително пристегната.

— Защо, по дяволите, са направили това? — погледна ме Марино.

— Както казах, тя вече не е с размер трийсет и шест.

— Ако изобщо някога е била.

— Приживе — отговорих аз. — Това е неоспорим факт.

— Но ако полата й се е смъкнала, защото й е била твърде голяма, тя така или иначе нямаше да се загуби заради въжето през глезените и кучешкия кафез — каза той. — Защо им е трябвало да се главоболят?

— Зависи кога е станало. Единственото, което мога да кажа със сигурност, е, че някой е направил колана й по-тесен.

Дръпнах полата надолу през сбръчканите й голи бледи крака и се изненадах да открия остатъци от чорапогащника й — дрипа, скъсана по средата на бедрата й. Изведнъж си я представих жива. Ужасена, заключена и опитваща се да избяга.

Драска с нокти, удря по вратата, чупи си ноктите. Трескаво ходи насам-натам боса по някаква повърхност, покрита с нещо червено.

После нищо — картината избледняваше. Не можех да си представя какво се бе случило с чорапогащника, но бях сигурна, че не е бил срязан с нещо остро. Найлоновата тъкан бе набраздена с бримки до колана, а останалото по бедрата бе на неравно разкъсани ивици, наподобяващи прозрачен тензух по мъртвата й кожа. Тя ли бе скъсала чорапогащника по средата на бедрата? И ако да, защо?

Или го е направил някой друг?

Същият, който е хванал с телбод полата за колана й и е поставил бижутата така, че да не паднат и да не се загубят.

Полата също беше стилна, състоеше се от две половини, свързани в съзнателно груб подгъв, марката бе „Перуанска връзка“, а размерът — естествено трийсет и шест. Разстлах я на чаршафа, за да изсъхне, а Марино възобнови спомените си за ранните ни дни заедно в Ричмънд. Тогава беше се превърнал в истински търсач на съкровища с металния детектор. Държеше го в багажника на форда без отличителни знаци, за да претърсва местопрестъпления, най-вече такива навън, за метални улики, основно гилзи от изстреляни куршуми.

— Тогава работех най-вече нощна смяна и разполагах с голяма част от деня си — каза той, но сякаш споменът не го радваше и оживяваше, както нормално се случваше, когато говореше за нашето минало. Гласът му бе твърд, с някакъв безжалостен звън, напомняше ми удряща се в камък лопата: — Излизах рано сутрин по местата на някогашни сражения, в гори и по речни брегове, за да търся монети, копчета и каквото изобщо успея да открия. Веднъж намерих тока за колан, която се изчисти и блесна. Сигурно си я спомняш. — Нямах такъв спомен, но благоразумно премълчах. — Донесох я в офиса ти и ти я показах — продължи той. В интерес на истината винаги е харесвал масивните токи, особено такива за мотоциклетисти. — Овална, с надпис U.S. с едри букви върху отлят месинг.

Сложих бикините, чорапогащника и сутиена на отделен чаршаф и приближих хирургическата лампа към тялото. Огледах за синини, докато в същото време Марино отново разгледа отблизо старинните копчета, като ги осветяваше с друг източник.

— Няма антериорен ливор — отбелязах аз.

— А какво става с труп, престоял дълго в хладилник или дори фризер? Може би в този случай няма такъв.

— За разлика от ригора, ливорът не изчезва напълно. Винаги оставя някаква следа.

Бавно я прегледах от главата до пръстите на краката — лукс, който не можех да си позволя — като местех лампата над главата в търсене на дори най-малкия признак на петно от спиране на циркулацията и стичане на кръвта вследствие на гравитацията.

— В крайна сметка я продадох за петстотин долара. Сега съжалявам, защото вече сигурно струва много повече — продължи Марино историите си от своя иманярски период. — Или онази двойна тока от времето на Гражданската война, която намерих в Динуиди. Би ми донесла поне два бона, ако тогава не ми трябваха бързи пари, след като Дорис ме напусна и ме остави затънал в дългове. Тя, разбира се, е все с онзи нещастник, търговеца на коли, който вече май продавал здравни застраховки.

— Може би трябва да провериш.

— Как ли пък не! От нея се извъди голям предприемач, да знаеш — подхвана той темата саркастично: — Завива тухли в плат и ги продава като ограничители за врати, без майтап! Представяш ли си? За мен в това има нещо символично: нещо, което пречи, препятствие, препъникамък. Не че тя го вижда по същия начин, разбира се.

— Не е ли най-добре да поговорите и да чуеш от нея как тя вижда нещата.

— Има го в интернет — гневно възрази той. — „Отвори се“, така се казва уебсайтът й. Ще отворя света ви за възможности. Просто не е за вярване.

Имаше някаква логика в това, че отвори дума за бившата си сега, когато нямахме време да я обсъждаме. Обърнах тялото на лявата му страна. То бе толкова леко, че ми се стори кухо.

— Има много пари в антики като копчета, медали, стари монети, но съществува също и такова нещо като уважение — върна се той на първоначалната тема. — Не е прието да зашиеш стари войнишки копчета на жакет, за да отправиш шибано модно послание!

— Аха… ето, вижда се тук. Следи от ливор на хемолизирана кръв — натиснах с пръсти различни части на гърба. — Няма изсветляване, защото кръвта се е просмукала през стените на съда. Значи след като е умряла е останала по гръб колкото е било нужно за установяване на ливора… може би дванайсет часа, а може и повече. Може да се окаже, че е лежала по гръб през цялото време след смъртта си, затворена някъде до момента на преместването й, за да бъде изхвърлена в залива.

— Как, по дяволите, ще занесеш сако на химическото, ако на него са зашити копчета за хиляди долари? — не се уморяваше той. — Не че става дума за парите, разбира се.

— Средна степен на мумифициране, кожата е влажна, но твърда, а по сухите места има слаби следи от бял мухъл по лицето и шията — диктувах аз, а Марино записваше. — Очите са потънали, спукани… — Разтворих със сила устата й. — Бузите са вдлъбнати… — Взех натривка от вътрешната им страна. — Няма следи от нараняване по езика, устните или венците — проверих това с помощта на лампата. — По шията няма следи от обезцветяване… — Погледнах часовника.

Два и единайсет. Преместих се надолу и открих нови следи от умерено мумифициране, но без наранявания. Разтворих краката й. Казах на Марино да ми донесе комплекта за снемане на физически улики, който много полицаи наричат „набора за изнасилване“. Наблюдавах го с любопитство, докато се отправяше към един от шкафовете. На лицето му бе изписано недоволство и обида, сякаш около случая имаше нещо, което лично го засягаше.

— На всяка цена ще изпратим имейли със снимки на копчетата и бижутата й за анализ — казах аз. — Тези подробности изглеждат толкова уникални, че със сигурност са от значение, особено щом е необичайно да се зашиват към дреха стари ценни копчета.

— Това е дяволски неуважително! — Подаде ми пластмасовия разширител и разтвори белия кашон. — Някой е бил убит по време на битка и тялото му е било изоставено на бойното поле или в някоя гора. — Марино започна да подрежда върху чистия чаршаф пликове, натривки, гребен. — Сто и петдесет години по-късно идва някой с метален детектор и започва да изкопава копчетата от униформите им, токите на коланите им. Когато намериш такива неща, трябва да се отнасяш към тях както при разкопаване на гроб, защото всъщност точно това си направил.

Отново погледнах часовника на стената и започнах да репетирам наум онова, което ще кажа на Дан Стюард и Джил Донахю, когато ги видя — извинително обяснение, което ще очаквам един от двамата да предаде на съдията. Изборът ми е бил да загубя потенциално критични веществени доказателства или да закъснея за съда и ще им го кажа много ясно.

— Дори да става дума за неща, свалени от тавана — каза Марино, — всичко опира до уважението, защото те са принадлежали на човек, направил върховна жертва. — Той започна да попълва формулярите с оскъдната информация, с която разполагахме, без да спира да дърдори: — Не е прието да зашиваш копчета или пагони на раменете на сакото си, да запасваш на шибания си колан чантичката с капсул-детонаторите на загинал войник, нито да обуваш проклетите му окървавени чорапи. Не бива да срязваш старите униформи с извезаните им имена, за да съшиваш от парчетата им кувертюра. — Подаде ми пликовете за натривки. — Ако не си бил на остров Парис или не си ходил в кадетска школа, тогава не обличай камуфлажната униформа на морските пехотинци и за Бога, не си ший от тях чанта! Що за човек трябва да си, Господи, за да правиш подобни дивотии!

— Няма находки за сексуално насилие. Това, разбира се, не означава, че не е имало такова. — Извадих разширителя и го хвърлих в кошчето. — Но краката й изглеждат обръснати не много преди да умре. — Разгледах през лупата тъмните точки от наболи косми, показващи къде бе минала самобръсначката. — Съдейки по дължината на новопоникналите… няколко дни преди смъртта й — допълних аз. — Космите очевидно изглеждат по-дълги заради общата й дехидратация. Ако е била отвлечена, не са я държали дълго. — Лицето на Марино бе тъмночервено, а очите му — широко отворени, сякаш му е било припомнено нещо, което наистина го разстройва: — Какво ти става? — попитах го и вкарах игла 18G в лявата феморална артерия.

— Нищо — каза го така, сякаш имаше нещо.

После опитах вената, вкарах иглата под ключицата. Нямах късмет и опитах скосението на иглата, за да пробия вената, което ми позволи да се сдобия с няколко капки. Когато я отворех по-късно същия ден, щях да установя, че кръвоносните съдове са почти изцяло празни, а стените им — оцветени от хемоглобина, който приличаше на ръжда. Можеше да се каже, че единственото останало нещо бе желязото.

Изтеглих в спринцовката гъста, тъмна кръв, капнах я върху две зони за проби на микрокартата FTA и я сложих под химически капак да се изсуши на въздух.

— Вкарай я сега обратно в хладилника и искам тази стая да остане заключена. Никой да не влиза в нея — наредих аз на Марино и съблякох лабораторната манта. — Обади се и предай на Глория да вземат картата до един час. Дотогава трябва да е вече суха. ДНК-профилът ни трябва за вчера, а данните трябва да бъдат въведени в базата данни с минимално закъснение.

Захвърлих мантата, калцуните и ръкавиците в яркочервеното кошче за опасни биоотпадъци, бутнах вратата, за да изляза в преходния хол, който осигуряваше въздушна изолация на залата, и минах през втората врата, която ме изведе в коридора. Вече бе два и двайсет. Не можех да си спомня последния път, когато бях закъснявала толкова много за съда. Пресмятах наум, че ще бъде поне два и петдесет и пет, а може би дори три и петнайсет, когато Марино ще успее да ме закара до „Фен пиър“ на бостънското крайбрежие, и то само ако трафикът не ни изненадаше.

Вратата на асансьора се отвори и аз се понесох по коридора, без да ми пука колко нелепо изглеждах в сивия костюм за гмуркане, войнишките боти, преметнала през ръка оранжево яке и торбичка за боклук. Сканирах палеца си, за да отключа офиса си, и нахлух в него в мига, в който Брайс излезе от банята. Бе по палто, вдигнал слънчевите си очила на темето, понесъл в ръка лъскава метална кана и чашите за кафе, в които с Луси пихме „Кубано“ преди… струваше ми се години.

— Мислех, че си при ветеринаря. — Хвърлих на пода якето и торбичката за боклук, в която бяха мокрите ми дрехи, и се наведох, за да изуя ботите. — Страшно закъснявам! Обаждал ли ти се е Дан Стюард? Как е котката ти?

— Мили Боже, в какво си се облякла? — Брайс ме огледа неодобрително. — Да не си избягала от някое село в Озаркс? От военнопленнически лагер? Биологично опасна ли си? Всъщност донякъде тази мъхната „кожа“ за гмуркане изглежда секси, но защо сива? Нося тези чаши за съдомиялната машина. Нека позная: чистила е Луси, нали така? Млечна пяна по плота, достатъчно лепкава, за да привлече тук ято колибри.

— Закъснявам за съдебно заседание, а ти трябва да се махнеш, за да мога да се приготвя. Какво изобщо правиш тук и има ли Дан представа какво става?

— Кафето ни е на приключване, както и бутилираната вода, ядките са се изпарили, да не говорим за сладкишите без захар, протеиновите напитки и онези ужасни солети, които ти обожаваш и за които се предполага, че са пълнозърнести, оризови или талашитени. Междувременно Дан разпъва на кръстосан разпит свидетеля, който е точно преди теб…

— Слава Богу… — приближих боса бюрото си и започнах да ровя из папките.

— Но съдията вече се е поинтересувал къде си… Дан му е обяснил, само че на съдията му е през оная работа, когато чуе извинения, така че бързай, за да стигнеш навреме.

— Виждал ли си папката ми за Милдред Лот?

— Така че се отбих в „Хол фудс“ и влязох тук точно преди минутка — и той отвори вратичката на дрешника ми. — И, разбира се, забелязах бъркотията в кухненския бокс, който винаги е в това състояние, когато Луси се е възползвала от него. — Извади костюма ми и някаква блуза. — Не знам какво си направила с чорапогащника. Сигурно си го хвърлила някъде.

— Нямам идея къде е. Най-вероятно съм го напъхала в някое чекмедже. Не ми пука.

Той остави дрехите ми върху заседателната маса.

— Нямам абсолютно никаква представа как Инди се е добрала до лук. Итън беше толкова щастлив, когато най-сетне се върнах от безумно дългия ми престой във Флорида, че сготви любимото ми ястие. Чилито му винаги се получава просто изумително. Разбира се, Марино и всички останали ни обвиняват, че сме безотговорни и не ни е грижа дали няма да уморим собствената си котка. — Той ме погледна уморено и аз забелязах страха в очите му. — Тя е само 10-годишна, доктор Скарпета, а аз съм имал котки преди и знам, когато нещо наистина не е наред.

— Съжалявам, Брайс. — Сложих папката на масата и затворих вратата към коридора. — Ще говорим за това, когато се върна.

— Знам, че се случи при фризьора на домашни любимци — продължи той; гласът му идваше от вътрешността на дрешника, където се бе заврял и в момента търсеше нещо на пода. — А… обувките ти са тук, но от чорапогащника няма и следа. Бяхме при него миналата събота за първото й рязане на нокти. Имаше поне още двайсет животни, в това число и папагал, който издаваше странни звуци и храчеше сякаш имаше кучешка кашлица. Допускам, че е било имитация, но ако не беше…?

— Брайс, не искам да ти прозвучи несъстрадателно, но трябва да се измия.

Подаде ми обувките.

— Имаш ли идея колко много внимаваме? — усетих, че е на ръба да се разплаче.

— Обещавам, че ще поговорим за всичко това по-късно…

— Направо сме параноични, като чуем за лук и други отрови като например коледна звезда…

— Трябва да се приготвя, а не мога, докато стоиш тук…

— Винаги използваме лук на прах, който си е по-добър, откъдето и да го погледнеш, да не говорим, че няма шанс някое люто парченце да падне от плота на пода. — Очите му бяха плувнали в сълзи.

— Слагате лучен прах в чилито? — Внесох костюма и блузата си в банята и ги окачих на вътрешната страна на вратата.

— Моментът не е подходящ да критикуваме кулинарните си пристрастия… — гласът му трепереше.

— Когато бях студентка в юридическия, имах котка и понякога тя отказваше да яде…

— Те могат да се много чувствителни. Сигурно ти се е разсърдила за нещо.

— Един ветеринар предложи да й дам месна храна за бебета и изглежда в нея е имало лучен прах, който може да предизвика токсичност, също както при суровия лук, чрез оксидиране на хемоглобина…

— О, Боже! Да не е умряла?

— Не, просто се сетих. А ти най-сетне трябва да се махнеш, за да мога да се преоблека. Ако обичаш!

— Просто е адски разстройващо.

— В такъв случай изглежда ще се наложи да се преоблека тук — сложих обувките си на капака на тоалетната чиния.

— Не е лошо да знаеш, че медиите подпалиха телефона.

Гласът му се чуваше високо и трагично от прага на вратата, свързваща моя офис с неговия. Свалих ципа на термобельото и бързо се изхлузих от него, оставайки го на пода на банята.

— Звънят и на моя… Искам да кажа репортерите, които имат номера ми. Всички са едва ли не убедени, че старата дама, която извади от залива, е Милдред Лот…

— Няма никакви улики в полза на това. — Намокрих гъбата в горещата вода и се почистих с нея колкото можах. Душът в този момент бе чиста фантазия.

— Сигурна ли си? Дали някой не я е държал заложник през цялото време или изчезването й е било изфабрикувано през пролетта, след което се е крила и после се е удавила? Трябва да чуеш теориите.

— Нищо не ме кара да мисля, че е тя — заявих аз и обух нов чорапогащник, който извадих от шкафа.

— Искаш да кажеш, че съпругът й, Чанинг Лот, не може да има нищо общо със смъртта й, понеже поради риска да се укрие, е арестант без право на пускане под гаранция и лежи в затвора от април насам? — Брайс имаше забележителната способност да говори без прекъсване и без забележима пауза, за да си поеме дъх. — Как тогава би могъл да я убие или да плати на някого да го стори шест месеца след като уж била изчезнала?

Облякох карираната си пола и вдигнах ципа отзад.

— Не искам никакви официални изявления по този въпрос, нито дума по случая, ясна ли съм? — Облякох бързо блузата, преборих се с копчетата, напъхах я в полата. Бях изумена за пореден път от скоростта, с която плъзваха слуховете, и колко трудно бе да ги опровергаеш. — Не искам да чувам дори намек на мнение дали това може да е Милдред Лот, Ема Шуберт или който и да било друг. Пак питам, разбра ли ме?

— Да, естествено. Не съм паднал от дървото. Знам какъв слон прави пресата и от най-малката муха.

Включих лампата над огледалото и се изумих от отражението си. Бледа. Измита. Полепнала коса от неопреновата качулка и солената вода. Капнах „Визин“ в очите си.

— Само те предупреждавам, че нямам никаква представа какво може да изникне, когато застанеш на свидетелската скамейка. Те могат да те питат каквото им скимне — Брайс не спираше да говори.

Втрих малко гел в косата си и я разроших, за да бухне, но тя продължаваше да изглежда отвратително.