Легло от кости

4

Превъртях съдържанието на моята входяща поща в търсене на имейл от Брайс или помощник-прокурора Дан Стюард, като продължавах да се надявам, че присъствието ми в съда няма да бъде наложително.

— Нещо за изчистване на изображението? Може би все пак е възможно да се разбере кой е на скутера…?

— Забрави — късо отсече Луси.

— Това е просто нелепо.

Имаше времена, когато докладът ми за аутопсията беше достатъчен за защитата и появата ми в съда не беше нито наложителна, нито дори желателна, но след решението на Върховния съд по делото Мелендес-Диас животът на всички експерти криминолози в Америка се вгорчи. Чанинг Лот искаше да се изправи очи в очи със своя обвинител. Индустриалецът милиардер бе обвинен в убийството на считаната за мъртва негова съпруга, заради предполагаемото наемане на платен убиец, и бе пожелал да се наслади на компанията ми този следобед в два часа.

— Каквото виждаш в онова видео, е всичко, което някога ще видиш — изпразни с една глътка чашата си Луси. — И никога няма да стане по-добро.

— Сигурни ли сме, че няма някакъв по-добър софтуер от онзи, който използваме тук в КЦК?

— По-добър от онова, което аз сама съм създала? — Тя стана и се приближи до екрана на компютъра ми. — Нищо не може да се конкурира с нашия. Проблемът е, че видеообектът е горещ.

Тя щракна с мишката, за да ми покаже. На показалеца си отскоро носеше масивен златен пръстен, а на китката имаше стоманен хронограф. Спря на пауза възпроизвеждането в момента, когато се показа фигурата без лице, и ми обясни, че е снела клипа в няколко слоя, след което е коригирала яркостта, използвала е филтри за остротата, но всичко се е оказало безполезно.

— Операторът е снимал право срещу слънцето — обясни ми тя, — и нищо не е в състояние да възстанови изгорелите части. Единственото, което ни остава, е да подозираме кой е човекът на скутера въз основа на контекста и обстоятелствата.

„Подозираме“ обаче бе твърде неудовлетворително и аз отново пуснах клипа, за да се върна на участъка от реката, намиращ се на един час път със скутер от голия хълм, където американската палеонтоложка доктор Ема Шуберт е провеждала разкопки с колеги от Университета на Албърта, когато преди почти девет седмици е изчезнала. Според дадените пред полицията показания, тя била видяна за последен път на 23 август около десет часа вечерта, когато вървяла сама през горист район на лагера при Пайпстоун Крийк, на път за караваната й след вечеря в столовата. На следващата сутрин вратата й била разтворена, а от нея нямало и следа.

Когато снощи разговарях със следовател от Кралската канадска конна полиция[2], ми казаха, че няма следи от борба и нищо, което да подсказва, че Ема Шуберт може да е била нападната в караваната си.

— Трябва да открием кой ми е изпратил това. И защо. И ако силуетът е нейният, какво е ставало там? Какво е изражението на лицето й? Щастливо? Тъжно? Изплашено? Доброволно ли се е намирала на лодката?

— Не мога да отговоря на това…

— Искам да я видя.

— Няма да можеш. На този видеоклип няма нищо повече, което да се види.

— Била ли е на път за мястото на разкопките, или се е връщала?

— Въз основа на мястото на слънцето и сателитните снимки на тази част от реката — каза Луси, — скутерът най-вероятно се е носил на изток, което подсказва, че е било сутринта. Денят очевидно е бил слънчев, което не се случва често в онази част на света след август. Може би неслучайно два дни, преди тя да изчезне, в деня, когато е намерила онзи зъб от пахиринозавър, времето е било слънчево.

— Значи смяташ, че, съдейки по времето, заснемането на видеото е станало на 21 август.

— Очевидно е, че тя е била на разкопките в този ден, и е пътувала със скутер до находището край река Уапити — повтори Луси информацията от новините. — Значи видеото може да е заснето с айфон по време на пътуването същата сутрин. Тя има айфон. Или е имала. Както знаеш, той не беше намерен в караваната й. И може да се окаже единствената лична вещ, която липсва. Всички останали са непокътнати.

— Снимането е станало с айфон? — Това за мен е нова информация.

— Както и снимката на отрязаното ухо — потвърди Луси. — С айфон първо поколение, какъвто тя е имала.

Не попитах Луси как се е сдобила с тези подробности. Не исках да знам.

— Ползвала е все същия и не е направила опит да го осъвремени, вероятно заради договора, който е имала с AT&T.

Луси стана и се върна в банята, за да изплакне чашите, а аз долових в коридора далечни гласове.

В този момент се разнесе звукът на полицейска сирена — разпознах тази на Пийт Марино. Беше с някого… Вероятно Брайс. И двамата идваха насам и говореха по мобилните си телефони.

— Ще ти се обадя по-късно и се надявам да се върнем преди бурята — обеща Луси и тръгна. — По-късно днес времето наистина ще се развали.

В този момент на прага на вратата застана Пийт Марино. Дрехите му в цвят каки бяха измачкани, сякаш беше спал с тях, лицето му беше зачервено. Влезе така, сякаш живее тук, продължавайки да говори гръмогласно по телефона си. Брайс беше зад него. Моят деликатно красив административен началник бе с избелели тесни джинси и тениска, сякаш идваше от заснемане на епизод на „Глий“, вдигнал дизайнерските си очила на темето. Забелязах, че не се е бръснал, откакто го видях за последен път. Беше преди седмица, когато заминаваше за Флорида. Промяната при него винаги означаваше едно и също нещо — Брайс Кларк сменя образите, докато продължава да се явява на кастинг за ролята на звезда в собствения си живот.

— Ами, при нормални обстоятелства би трябвало да откажа — каза Марино в апарата, — но ще трябва да дадете на жената от аквариума да говори, за да може шефът тук да й го каже направо и така всички да сме наясно за какво става дума…

— Благодарим ви и напълно ви разбираме — уверяваше Брайс някого. — Абсолютно сме наясно, че никой няма да го оспорва. Може би вие и пожарникарите ще хвърлите ези и тура… шегувам се, естествено. Сигурен съм, че пожарният катер има спасителен кош като вашия. Не, очевидно не е нужен вакуумиран чувал или обездвижваща яка. Разбира се, че за пожарникарите ще е по-лесно да измият всичко, след като свършите. Е, и…? За нас е без значение, но все някой ще трябва да окаже съдействие да го докарате до брега, а оттам го поемаме ние. — Той погледна часовника си: — След четиридесет и пет…? Значи малко след девет? Това ще бъде чудесно.

— Какво става? — попитах Брайс, когато приключи.

Той постави ръце на хълбоците си и внимателно ме огледа.

— Така-а… тази сутрин определено не сме подходящо облечени за разходка с лодка, нали така? — Разгледа сивия костюм на райе и обувките на ток, които бях избрала днес за съда. — Дай ми минутка да ти подбера това-онова, защото няма начин да излезеш с бреговата охрана така. Трябва да извадим удавник… Слава Богу, че е юли. Не че водата тук някога се стопля… И се надявам да не е бил дълго в морето, защото тези случаи са ми най-неприятни. Съжалявам, но предпочитам да съм искрен. То кой ли ги обича… Знам, че никой не иска да изпада в подобно отвратително състояние, нали така? Във всеки случай, ако умра и с мен се случи същото, моля ви не ме намирайте! — Влезе в дрешника ми и започна да рови за работни дрехи. — Това е тази част от работата, която момчетата от бреговата охрана мразят и аз напълно ги разбирам… — продължи да говори той. — Да качиш такова нещо на борда си… Ще го направят, понеже ги помолих, при това крайно вежливо, и им напомних, че ако ти — имам предвид конкретно теб, като шеф — не знаеш как да се погрижиш за него, то никой не знае. — Той свали от закачалка чифт карго панталони с много джобове: — Прибери го в двоен чувал или каквото там трябва, за да не се вмирише катерът им, нали ще запомниш? Обещах им. Къси ръкави или дълги…? — погледна ме от дрешника: — Ако питаш мен, по-добре дълги, защото там доста духа — реши той вместо мен, преди да успея дори да помисля, камо ли да му отговоря. — Да видим сега… Пухеното ти зимно яке е добра идея, за оранжевото говоря… ще се вижда от километър. Особено подходящо е за работа във вода. Виждам, че Марино няма яке, но не отговарям и за неговия гардероб.

Брайс ми донесе дрехите, а Марино продължи да разговаря с някого, който очевидно в момента бе на кораб.

— Не искаме никой да реже възли или каквото и да било, а каквито въжета има там, трябва да се отпуснат — каза той, докато Брайс постави униформата ми върху бюрото и се върна в дрешника за боти. — Сега затварям и ще се ти се обадя веднага пак по стационарния, защото връзката е лоша, а ще можеш да говориш и с доктора — допълни Марино.

Той заобиколи от моята страна бюрото и в същия момент се чу отварянето на асансьора в коридора, последвано веднага от нови гласове. Луси бе на път за хеликоптера си, а персоналът идваше на работа. Беше малко след осем.

— Огромна праисторическа костенурка се е заплела в южния канал — каза Марино и посегна към слушалката на стационарния телефон.

— Праисторическа? — възкликна Брайс. — Не мисля така.

— Кожеста костенурка. Почти изчезнал вид, който съществува от Джурасик парк — уточни Марино.

— Никакъв парк не е имало в юрската ера — с още по-висок глас го поправи Брайс.

— Стигат на тегло до цял тон — продължи да обяснява Марино, набирайки номер. На носа му са кацнали чифт очила, от ония, дето ги продават на стойки по улиците. — Някакъв рибар проверявал капаните си за раци, намерил я на разсъмване и се обадил на спасителния екип на аквариума, който има договорка с морския отдел на пожарникарите. Когато пристигнал пожарният катер и започнали да изтеглят костенурката, се оказало, че на въжето има закачена неприятна изненада… Памела? — каза той в слушалката: — Прехвърлям те на доктор Скарпета.

Марино ми прехвърли слушалката, сгъна очилата с дебелите си пръсти и ги прибра в джоба на ризата си, докато набързо ми обясни: — Памела Куик. Тя в момента е на катера, така че връзката може и да не е много добра.

Жената се представи като морски биолог към „Ню Ингланд аквариум“. Гласът й звучеше забързан, леко враждебен. Каза ми, че току-що е изпратила имейл с фотография.

— Сама ще се уверите, че нямаме никакво време — настоя тя. — Трябва да я качим на борда незабавно.

— Нея? — реших да проверя дали съм чула правилно.

— Критично застрашен вид морска костенурка, която влачи кой знае от колко време рибарски такъми и… мъртвец. Не може да диша, вече едва показва ноздрите си над водата. Трябва да я изтеглим веднага над повърхността, за да не се удави.

Марино ми поднесе мобилния си телефон и аз видях снимка на млада жена… руса, със слънчев загар, в каки-панталони и зелено непромокаемо яке, надвесена през борда на пожарния катер. В ръката си държеше кука с дълга дръжка, с която теглеше нагоре влакно на въдица, оплетено около шокиращо голямо морско създание, кожесто и тъмно, чиито плавници бяха разтворени почти на широчината на катера. На няколко метра от издадената напред грамадна глава, едва видими под сините вълни, се забелязваха бледи ръце с боядисани нокти и люлееща се във водата дълга бяла коса.

Брайс остави на пода чифт леки, високи до глезена боти с излъскани кожени бомбета и найлонова горна част. Оплака се, че не е могъл да намери чорапи.

— Потърси в шкафчето ми за дрехи долу — казах му аз, докато се навеждах, за да изуя обувките си, а междувременно напомних на Памела Куик: — Това, което не можем да допуснем, е да загубим тялото или да го повредим по някакъв начин. Така че нормално не бих разрешила…

— Можем да спасим животното — прекъсна ме тя и разбрах, че моето разрешение ни най-малко не я интересуваше. — Но трябва да го направим веднага.

По начина, по който го каза, нямах никакво съмнение, че няма да чака нито мен, нито когото и да било друг, и не бих могла да я обвинявам.

— Направете каквото е нужно, разбира се. Но ще ни помогнете, ако някой го документира с видео или снимки — казах й аз, станах от стола си и когато усетих мокета под ходилата си, си спомних, че никога не мога да предвидя какво ще се случи в следващата минута от живота ми. — Опитайте се да не разбутвате влакното и такъмите, доколкото е възможно, и направете нужното да бъдат съхранени на всяка цена.