Мирис на смърт

1

Повечето хора мислят, че познават миризмата на смъртта. Че разложението има характерен, лесно разпознаваем мирис — отвратителна воня на гроб.

Грешат.

Разложението е сложен процес. За да може един доскоро жив организъм да се превърне в скелет, да се свие до сухи кости и минерали, първо преминава през сложно биохимично пътешествие. Макар някои от образуващите се в този процес газове да са дразнещи за човешките сетива, те са само част от обонятелното меню. Разлагащата се плът отделя стотици летливи органични съединения, всяко от които има свои особени качества. Много от тях — особено образуваните в междинните етапи на разпад на трупа, тези на гниене и подуване — имат ясно разпознаваема отвратителна миризма. Диметилтрисулфидът например напомня развалено зеле. Маслената киселина и триметиламинът си поделят парфюмния букет съответно на повръщано и вмирисана риба. Друга от субстанциите — индолът, смърди на изпражнения.

В по-ниски концентрации обаче същият този индол притежава деликатен аромат на цветя, който се използва в парфюмерията. Хексаналът — газ, образуван както в ранните, така и в по-късните етапи на разлагане — напомня на прясно окосена трева, а бутанолът мирише на есенни листа.

Ароматът на разложението може да включва цяла гама от миризми, сложна като аромат на скъпо вино. И тъй като смъртта е пълна с изненади, при някои обстоятелства тя може да обяви присъствието си по съвсем различен начин.

Понякога по начин, който най-малко очакваш.

— Гледайте си в краката, доктор Хънтър — предупреди Уилън, който вървеше пред мен. — Ако стъпите встрани от дъската, ще пропаднете през тавана.

Нямаше нужда да ми го напомня. Наведох се, за да мина под една ниска греда, като внимавах къде стъпвам. Във високото таванско помещение беше като в пещ. Дневната топлина се задържаше под покрива от каменни плочки и с маската, която носех, едва дишах. Ластикът на качулката на защитния гащеризон се врязваше в лицето ми, а в плътно прилепналите гумени ръкавици дланите ми бяха мокри и хлъзгави. Отново се опитах да избърша потта от очите си, но успях само да я размажа.

Таванското помещение на старата болница беше огромно. Простираше се във всички посоки и изчезваше в мрака зад блясъка на временното осветление. На пода беше инсталирана пътека за ходене от алуминиеви плоскости, които се огъваха и дрънчаха под тежестта на стъпките ни.

Надявах се гредите отдолу да не са много изгнили.

— Познавате ли тази част на Лондон? — попита Уилън през рамо.

Акцентът на инспектора подсказваше, че родните му места са доста далеч на север от мястото, където се намирахме, по-близо до Тайн, отколкото до Темза. Беше набит мъж на четиресет и няколко и когато ме бе посрещнал, грубата му сива коса и брада бяха мокри и сплъстени от пот. Сега лицето му бе почти скрито под маската и белия гащеризон.

— Не бих казал.

— Разбираемо. Това не е място, което човек би посетил без основателна причина. Пък даже и тогава, ако има как да го избегне. — Наведе се, за да мине под една от наклонените греди на покрива. — Пазете си главата.

Последвах примера му. Дори с плоскостите за стъпване придвижването на тавана беше трудно. Дебелите греди, кръстосващи се над главите ни, заплашваха да разбият черепа на всеки, който не се навежда достатъчно ниско, а старите тръби, извиващи се като змии на височината на глезените ни, бяха готови да препънат непредпазливите крака. Тук-там, на привидно произволен принцип, на пътя ни се изпречваше някой почернял тухлен комин, който пътеката от алуминиеви плоскости заобикаляше.

Махнах една паяжина, която докосна лицето ми. Натежали от полепнала прах, паяжините висяха от грубите греди на покрива като разкъсани театрални драперии. Прахта покриваше всичко на тавана и бе превърнала някога жълтата изолация между гредите в мръсен кафяв дюшек. Във въздуха се въртяха прашинки, проблясващи на ярката светлина. Очите ми смъдяха и усещах вкуса на прах в устата си въпреки маската.

Приклекнах бързо, за да избегна нещо, което по-скоро усетих, отколкото видях да се стрелка над главата ми в сенките. Но когато погледнах пак, видях само тъмнина. Отдадох го на въображението си и пак се съсредоточих в краката си.

Крайната ни цел бе очертана с кръг от светлина. В това ярко сияние върху по-широк остров от алуминиеви плоскости, наредени около един комин, стояха няколко бели силуета. Водеха тих разговор, заглушен от маските на лицата им. Съдебният фотограф снимаше нещо в краката им.

Уилън спря точно до групичката.

— Госпожо? Съдебният антрополог е тук.

Една жена от групичката се обърна към мен. Малката част от лицето ѝ, която се виждаше над маската, беше зачервена и блестеше от пот. С широкия бял гащеризон би било трудно да позная дали е мъж, или жена, ако вече не знаех, но това не беше първият път, когато работехме заедно. Приближих се и видях, че стоят около нещо, намотано в дебело найлоново платнище, като навит на руло килим. От единия край найлона беше частично разгърнат.

От него надничаше мумифицирано лице. Кожата с цвят на карамел бе опъната върху скулите и хлътналите очни кухини.

Разсеян за момент, не забелязах ниската греда, докато не ударих главата си в нея достатъчно силно, че да ми изтракат зъбите.

— Внимавайте — каза Уилън.

Потърках главата си, чувствайки повече смущение, отколкото болка. Добро начало, няма що. Половин дузина лица ме изгледаха безизразно над маските. Само жената, към която се бе обърнал Уилън, изглеждаше развеселена и присвиването на очите ѝ издаде усмивка, която оставаше скрита под маската.

— Добре дошъл в „Сейнт Джуд“ — каза главен инспектор Шарън Уорд.

Дванайсет часа по-рано се бях събудил от кошмар. Изправих се рязко в леглото без ясна представа къде се намирам и машинално поставих ръка на корема си, очаквайки да напипам лепкава кръв. Но кожата ми беше суха, с една-единствена грапавина от белега на стара рана.

— Добре ли си?

Рейчъл, облегната на лакът, загрижено постави длан на гърдите ми. Дневната светлина проникваше през тежките завеси и чак сега започнах да различавам познатите очертания на стаята.

Кимнах и успокоих дишането си.

— Извинявай.

— Пак ли кошмар?

Спомних си тъмните петна от кръв и лъщящото острие на нож.

— Този път не беше толкова зле. Събудих ли те?

— Мен и всички останали. — Усмихна се, когато видя изражението ми. — Шегувам се. Просто се мяташе в леглото, никой не те е чул. Същият сън ли беше?

— Не си спомням. Колко е часът?

— Малко след седем. Тъкмо щях да ставам и да направя кафе.

Остатъците от кошмара все още бяха залепнали за кожата ми като студена пот, когато свалих крака от леглото.

— Всичко е наред, аз ще направя.

Навлякох някакви дрехи, излязох и тихо затворих вратата на спалнята след себе си. Когато останах сам в коридора, усмивката ми помръкна. Поех си дълбоко въздух, опитвайки се да се отърся от последиците от кошмара. Не беше истина, напомних си.

Този път не.

В къщата цареше тишина — онова ранно утринно затишие, предшестващо новия ден. Кънтящото дрън на стенен часовник наруши тишината, докато слизах към кухнята. Мекият килим в коридора се смени с приятната хладина на плочки под босите ми ходила. Въпреки че във въздуха се усещаше мек полъх от топлината на миналия ден, каменните стени на старата къща не пропускаха дори горещината на циганското лято, на което се радвахме.

Заредих кафеварката и я сложих на печката; сипах си чаша вода. Изпих я до прозореца и погледнах към овощната градина и зелените поля навън. Слънцето вече грееше в невероятно синьото небе. В далечината пасяха овце, а в горичката малко встрани от тях листата на дърветата започваха да се обагрят в червено. Още не бяха започнали да падат, но скоро и това щеше да стане. Картината беше като на снимка в календар, където нищо лошо не може да се случи.

Същото си бях мислил и за други места.

Джейсън бе описал втората си къща с Аня като „къщурка“. В сравнение с основното им жилище в Лондон — огромна градска къща в Белсайз Парк — омаловажаването би могло да има някакво основание, но беше доста далеч от реалността. Построена от топъл котсуолдски камък, това бе масивна стара сграда със сламен покрив, достойна да украси корицата на всяко списание за дома и градината. Намираше се в покрайнините на красиво селце, чиято кръчма се гордееше с една звезда в „Мишлен“ и чиято тясна главна улица всеки уикенд се пълнеше с роувъри, мерцедеси и беемвета.

Когато Джейсън и Аня ни поканиха на дълъг уикенд, се притесних да не се получи неловка ситуация. Те бяха най-близките ми приятели, преди жена ми и дъщеря ми да загинат в автомобилна катастрофа. Бях срещнал Кара на едно от техните партита и после те станаха кръстници на Алис, а аз — на тяхната дъщеря Миа. С облекчение бях забелязал колко добре се разбират с Рейчъл, но събиранията от време на време на чашка или на вечеря не бяха като да прекараш няколко дни заедно. С Рейчъл се запознахме по-рано тази година по време на разследването на жестоко убийство в крайбрежните блата на Есекс. Страхувах се, че ако я заведа при приятели от предишния си живот, ще стане неловко и че предвид на дългогодишното ми познанство с Джейсън и Аня тя може да се почувства изолирана.

Но всичко беше наред. Въпреки че от време на време все още чувствах странна дезориентация, тревожно наслагване на стария ми живот върху новия, това не продължи дълго. Прекарахме уикенда в разходки из котсуолдските полета и гори, приятни гощавки в местните кръчми и дълги мързеливи вечери. Според всички стандарти това бяха идилични дни.

Ако не броим кошмара.

Кафето зад гърба ми забълбука и кухнята се изпълни с аромата му. Вдигнах кафеварката и сипах две чаши. Чух скърцане по стълбите. Нямаше нужда да поглеждам: веднага познах тежките стъпки на Джейсън.

— Добро утро — каза той, когато сънено влезе в кухнята с подпухнали очи и рошава коса. — Рано си станал.

— Реших да направя кафе. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Само ако има чаша за мен.

Настани се на едно столче до кухненския остров и вяло се опита да закрие малко по-добре едрото си тяло с хавлиения халат, но после се отказа. Тъмната козина на гърдите му стърчеше навън, пропълзяваше нагоре по гърлото му и рязко изчезваше на линията на бръснене. Четинестото му лице и оредялата коса над него сякаш принадлежаха на друго тяло.

Взе кафето, което му подадох, като измърмори благодарно. Познавахме се още откакто бяхме студенти в медицинския колеж, преди животът ми да тръгне в коренно различна посока. Вместо медицината аз бях избрал бурната кариера на съдебен антрополог, докато Джейсън стана успешен хирург-ортопед, който можеше да си позволи вила в Котсуолдс. Той никога не е бил ранобуден, дори на младини, и годините не го бяха променили в това отношение. Същото важеше и за виното, което бе изгълтал миналата вечер.

Отпи глътка кафе и болезнено присви очи.

— Дали нямаш някой съвет за махмурлук?

— Пий по-малко.

— Много смешно. — Той отново отпи, този път по-предпазливо. — Кога заминавате с Рейчъл?

— По някое време следобеда.

Бяхме дошли от Лондон с моята „нова“ кола — употребявано, но надеждно 4x4, и имахме достатъчно време, че да сме си вкъщи вечерта. Но напомнянето, че уикендът почти свършва, и мисълта за следващия ден накараха сърцето ми да се свие.

— Кога е полетът на Рейчъл утре? — попита Джейсън, сякаш четеше мислите ми.

— Преди обед.

Той ме погледна изпитателно.

— Добре ли си?

— Разбира се.

— Няма да я има само няколко месеца. Всичко ще бъде наред.

— Знам.

Той се замисли за момент, после реши да не продължава темата. Присви очи, отиде до едно шкафче на стената и извади кутия парацетамол. Месестите му пръсти умело избутаха две хапчета от вакуумираното фолио.

— Господи, проклетата ми глава — изръмжа, докато отваряше бутилка минерална вода, която взе от хладилника. Изпи хапчетата и ме погледна кисело. — Не започвай пак.

— Не съм казал и дума.

— Не е и нужно — махна с ръка. — Хайде, изпей си поучението.

— Какъв смисъл има? Едва ли ще ти кажа нещо, което не знаеш.

Дори докато бяхме студенти, Джейсън беше човек с голям апетит. Сега обаче, на тази възраст, прекаляването започваше да му се отразява. Поначало едър и набит, беше качил доста килограми и лицето му изглеждаше подпухнало и с нездравословен цвят. Но след няколко години раздяла едва наскоро бяхме възобновили приятелството си и не ми беше удобно да зачеквам тази тема, както бих направил едно време. Бях доволен, че той сам заговори за това.

— Има много напрежение в работата. — Сви рамене и погледна през прозореца. — Намален бюджет, дълги изчаквания. Пълна бъркотия. Понякога си мисля, че постъпи правилно, като се махна от всичко това.

Демонстративно огледах безупречно оборудваната кухня.

— Не си толкова зле — отбелязах.

— Знаеш за какво говоря. Както и да е, признавам, че може би малко прекалявам, но не е чак толкова сериозно, като да се друсам с кокаин или нещо подобно.

— Сигурен съм, че пациентите ти са благодарни за това.

— Моите поне не са мъртви.

Тази размяна на хапливи забележки върна доброто му настроение. Поглади корема си и се върна при хладилника.

— Искаш ли сандвич с бекон?

С Рейчъл си тръгнахме следобед. Джейсън приготви печено говеждо — цвърчащи ребърца, които изпече с много любов, а Аня бе направила целувки за десерт. Настоя да си вземем от тях и за вкъщи заедно с няколко дебели резена печено месо.

— Това ще ти спести ходенето до магазина — настоя, когато се опитах да откажа. — Познавам те, Дейвид. След като Рейчъл замине, или изобщо ще забравиш да ядеш, или ще оцеляваш с каквото има в хладилника. Не можеш да живееш само на омлети.

— Не живея на омлети — възразих, но прозвуча неубедително дори за самия мен.

Аня се усмихна спокойно.

— Тогава ще ти сипя още малко от това?

По пътя към Лондон с Рейчъл мълчахме. Беше прекрасна вечер; котсуолдските полета преливаха от зелено в златисто и с настъпването на есента дърветата придобиваха червеникавокафяви оттенъци. Но мисълта за заминаването ѝ на другия ден присъстваше като дух в колата с нас и разваляше удоволствието от гледката.

— Само три месеца са — изрече рязко Рейчъл като продължение на мълчалив диалог. — И Гърция не е далеч.

— Знам.

Гърция беше достатъчно далеч, но знаех какво има предвид. Това лято се беше отказала от възможността да продължи кариерата си като океанолог в Австралия. Направи го, за да остане с мен, и затова не можех да се оплача от сегашната ѝ временна позиция на биолог в един морски резерват в Егейско море.

— Полетът е само четири часа. Можеш да идваш от време на време.

— Рейчъл, всичко е наред. Наистина. — Вече бяхме говорили, че ще е най-добре да се адаптира на новото място без странични разсейвания. — Това ти е работата, трябва да отидеш. Ще се видим след няколко седмици.

— Знам. Просто мразя тази част.

И аз я мразех. Подозирах, че идеята на Джейсън и Аня — може би повече на Аня — да ни поканят за уикенда беше, за да ни разсеят от мислите за заминаването на Рейчъл.

Нямаше как да не мислим за това обаче. Рейчъл прегледа скромната колекция от дискове, които държах в колата.

— Какво ще кажеш за това? „Котката“ на Джими Смит?

— По-добре нещо друго.

Рейчъл се отчая от музикалните ми вкусове и пусна радиото. Фоновото бърборене на едно предаване за развъждане на лами запълни тишината до края на пътуването. Нивите се смениха с ниско крайградско строителство, а после — с бетонните и тухлени монолити на града. Потиснах машиналния импулс да завия към стария си апартамент в Източен Лондон. От лятото не живеех там, но все още ми беше странно, че отивам другаде.

Завих по широка и тиха улица с много дървета отстрани. Минахме покрай бели георгиански къщи сред добре залесени градини и продължихме към дразнещо модерните жилищни блокове, издигащи се над тях. Строен през 70-те години на миналия век, „Балард Корт“ бе десететажен бетонен комплекс с четвъртити форми и прозорци от опушено стъкло, отразяващи по-матова версия на вечерното небе. Знаех, че е ценен образец на течението брутализъм в архитектурата, и когато го погледнеш, веднага се виждаше защо. Определено имаше нещо брутално в тази сграда.

Спрях на портала и въведох кода за достъп на клавиатурата. Докато чакахме портите да се отворят, вдигнах вяло очи към редиците от балкони. След няколко секунди осъзнах, че Рейчъл ме гледа.

— Какво има?

— Нищо — отвърна тя, но на устните ѝ се изписа лека усмивка.

След като минахме през портата, изчаках да се отвори електрическата врата на подземния паркинг, вкарах колата и я спрях на отреденото ми място. Вече бях получил кратка бележка от домсъвета, с която ме предупреждаваха, че веднъж съм паркирал на чуждо място и че няма да търпят други такива нарушения.

„Балард Корт“ имаше много правила.

Качихме се с асансьора на петия етаж. На главния вход имаше рецепция и дежурен портиер, но тъй като само живеещите в сградата имаха достъп до гаража, асансьорите не спираха на партера, а се качваха директно до апартаментите. Вратата се отвори и пред нас се показа широката стълбищна площадка, около която на комфортни разстояния една от друга бяха разположени няколко номерирани врати от тиково дърво. Приличаше на хотел и това впечатление бе подсилено от лекия аромат на мента, който като че ли винаги се събираше на това място.

Мраморният под прокънтя под стъпките ни, докато отивахме към апартамента. Отворих и изчаках Рейчъл да влезе първа, после оставих тежката врата да се затвори бавно зад нас с тихо изщракване. Постланият с килим коридор водеше до просторна кухня, от която през арка се преминаваше директно към трапезарията и хола с отворен план. Същият звукопоглъщащ мек килим като в коридора продължаваше и тук, идеално допълвайки теракотените плочки на кухнята. На стените висяха абстрактни картини, а коженият диван с цвят мока бе достатъчно дълбок да се удавиш в него. По всички стандарти жилището беше красиво, далеч от скромния партерен апартамент, в който живеех преди.

Мразех го.

Джейсън го беше уредил. Друг консултант от болницата му бе заминал за Канада за шест месеца и не искаше апартаментът му да стои празен. Предпочиташе да не минава през агенция и тъй като аз — неохотно — исках да се преместя от старото си жилище, Джейсън предложи взаимно да си направим услуга. Наемът беше смешно нисък и въпреки че той отричаше, подозирах, че Джейсън има пръст и в това. Въпреки това продължавах да се колебая, докато не се намеси Рейчъл. Не било безопасно да оставам в стария си апартамент, заяви тя и зелените ѝ очи засвяткаха гневно. Веднъж съм бил мишена на нападение и едва не ме убили — как съм могъл да пренебрегвам съветите на полицията и да рискувам живота си от инат и от гордост?

Имаше право.

Преди няколко години една жена на име Грейс Страчън ме наръга с нож и ме остави да умра на прага на собственото ми жилище. След това опасната психопатка, която ме обвиняваше за смъртта на брат си, изчезна и оттогава никой не я беше виждал. Отне ми много време да излекувам раните си — особено психологическите, — но постепенно си позволих да повярвам, че опасността е преминала. Трудно бе да си представя как толкова неуравновесен човек може да остане незаловен толкова дълго, ако никой не му помага. Започвах да си мисля, че е мъртва или че поне е извън страната. Някъде, където вече не е заплаха за мен.

По-рано през тази година обаче, докато работех по разследването на убийство в Есекс, полицията откри неин отпечатък след опит за влизане с взлом в апартамента ми. Нямаше начин да се определи колко стар е отпечатъкът и можеше просто да е бил пропуснат след нападението с ножа. Но не беше изключено Грейс да се е върнала, за да довърши започнатото.

Дори при тези обстоятелства не исках да се местя. Нямах особена привързаност към самия апартамент — двата ми най-ярки спомена оттам бяха опитът за убийство и една провалена връзка, — но ако щях да се местя, исках аз да определям условията. Иначе действията ми твърде много приличаха на бягство.

Това, което в крайна сметка ме убеди, не бяха съветите на полицията, нито закъснялото ми чувство за самосъхранение. Работата беше там, че Рейчъл също често преспиваше при мен.

Не рискувах само своя живот.

Затова се преместих в „Балард Корт“ — адрес, на който не бях регистриран официално и чиито охранителни системи, електрически врати и подземен паркинг напълно задоволяваха изискванията на Рейчъл и на полицията. Ако Грейс Страчън се беше върнала, ако по някакъв начин бе надушила, че още съм жив, трудно щеше да ме открие, камо ли да припари близо до мен.

След онзи първи пръстов отпечатък от нея нямаше никаква следа. Отначало полицията наблюдаваше празния ми апартамент: празен, защото нямаше да го продам или да го дам под наем, докато имаше дори малък шанс да съм мишена. Но минаха седмици и патрулите бяха разредени. Вече бях убеден, че всичко това е фалшива тревога, и реших, че ще се върна веднага щом приключи престоят ми в безопасния, но бездушен „Балард Корт“. Все още не бях съобщил решението си на Рейчъл, но си казах, че има време. Не исках да развалям последната ни нощ заедно.

За сметка на това някой друг я развали.

Телефонът ми иззвъня, докато двамата приготвяхме вечерята и упорито се опитвахме да се държим така, сякаш тя не заминава на следващата сутрин. Залязващото слънце озаряваше прозорците, хвърляше дълги сенки и ни напомняше, че лятото е към края си. Погледнах Рейчъл. Не очаквах обаждане и не се сещах кой ще тръгне да ми звъни в неделя вечер. Тя вдигна вежди, но не каза нищо, когато взех телефона. Името на дисплея беше Шарън Уорд.

Пак погледнах Рейчъл и се оправдах:

— От работата е. Не съм длъжен да вдигам.

Тя се усмихна, но преди да се обърне, в очите ѝ се появи изражение, което не можех да разчета.

— Не, трябва да се обадиш — каза.