Мирис на смърт

Епилог

Небето обещаваше сняг. Ниските облаци се сливаха в цялостна пелена и здрачът вече се сгъстяваше, въпреки че беше само три следобед. В стаята обаче беше задушно и горещо. На тавана светеше луминесцентна лампа, която още повече размазваше света зад стъклото.

— Още малко. Мога ли да ви предложа нещо? — попита от вратата пълният младеж.

— Не, благодаря.

Той излезе от стаята. Размърдах се на твърдия пластмасов стол и погледнах часовника. Чаках почти час, а ми предстоеше дълго пътуване. Исках да тръгна преди снега. Но знаех, че не това е причината за нетърпението ми. Бях нервен.

Трябваше да го направя преди много време.

Телефонът ми изпиука, за да оповести получаването на ново съобщение. Извадих го и се усмихнах. На екрана се появи изображение на червендалесто бебе със затворени очи и стиснати юмручета. Текстът към снимката гласеше:

Беше подписан от Шарън и Дъг.

Все още усмихнат, изпратих есемес с поздравления и прибрах телефона. Новината беше дългоочакван лъч светлина, а напоследък такива имаше малко. От деня, в който Грейс Страчън се върна в живота ми.

След инцидента Уорд и Уилън дойдоха в болницата. Седях в оживената чакалня и гледах в нищото, докато зашиваха и превързваха раната на Рейчъл.

— Как е тя? — попита Уорд, като седна до мен, докато Уилън остана прав.

Погледнах я.

— Каза ми, че Грейс е мъртва.

— Съжалявам, мислехме, че е тя…

— Казахте, че тялото ѝ е било в колата.

— Успокой се — намеси се Уилън.

— Да се успокоя ли? Сериозно ли говориш?

— Издънихме се — каза мрачно Уорд. Огледа препълнената чакалня. — Да отидем да пием чай. Ще се погрижа да ни повикат, ако има новини.

Намерихме свободна маса в ъгъла на болничната кафетерия. Вътрешностите ми все още се свиваха от напрежението и гнева, който беше насочен колкото към всички останали, толкова и към самия мен.

— Обадих ти се веднага щом получихме резултатите от ДНК — каза Уорд с напрегнат глас. — Наистина мислехме, че жената в колата е Грейс Страчън.

До този момент не бях спрял да мисля какво означава това, че Грейс е жива. Беше като още един удар в сърцето.

— Коя е била жената?

— Казва се Белинда Левинсън, уеб дизайнер на свободна практика. Нейният приятел е журналист, който… Какво става, добре ли си?

Превих се надве и изведнъж почувствах гадене. Ушите ми забучаха.

— Не ми казвай, че е Франсис Скот-Хейс.

Полицията открила тялото на журналиста в уединената му вила в провинцията на окръг Кент. Бил починал от множество прободни рани и състоянието на тялото показвало, че е мъртъв от няколко седмици. Доколкото успели да установят, Грейс се върнала в Обединеното кралство в началото на годината и живеела на яхтата си. Отишла на автостоп до Лондон и направила неуспешен опит да проникне в апартамента ми. Оър Маршиз, където бе намерена яхтата ѝ, е само на няколко километра от мястото, където живеел Скот-Хейс. Той се върнал в Англия по-рано след двумесечно пътуване за отразяване на войната в Йемен и полицията подозираше, че в някакъв момент я е качил на автостоп.

— Не знаем защо я е закарал в къщата си, а не на яхтата — каза Уорд. — Не изключвам секс, но той имал дългогодишна приятелка и очевидно не е бил от хората, които обичат случайни срещи. И е бил много по-млад от Грейс. Ако тя все още изглеждаше както преди, можеше да е друго, но… Видя на какво е заприличала.

Наистина. Грейс Страчън, която си спомнях, излъчваше мощен сексапил, но в жалкото плашило на кухненския ми под нямаше нищо от това.

— Мислиш ли, че е извадила ножа или по някакъв начин го е принудила?

Уорд сви рамене.

— Може би, но първо е трябвало да я качи. Вероятно просто я е съжалил и я е завел в дома си, за да се измие. Проверихме докладите за времето около връщането ѝ във Великобритания — имало е силни дъждове. Жена на средна възраст, подгизнала и самотна на пътя, не би изглеждала опасна.

Не, помислих си аз, не би. Току-що завърнал се от зона на бойни действия, журналистът сигурно се е чувствал в безопасност сред познатия пейзаж. Петната от кръв показвали, че Скот-Хейс е издъхнал в коридора на дома си, вероятно скоро след като се е върнал със своята гостенка. Разложеното му тяло било намерено в малка каменна пристройка зад вилата, бивша кочина, която сега се използвала за склад.

— Колко разложено? — попитах машинално.

— Достатъчно. И отговорът е „не“, изобщо не си го и помисляй.

Нямах намерение да искам разрешение да огледам останките му. Поне не сега. Вече без да я прекъсвам, Уорд разказа как Грейс зарязала яхтата си и се преместила в къщата на журналиста. Изолирана и тиха, постройката била идеалното убежище, далеч от съседи, които биха могли да забележат странното ѝ поведение. Нямало непосредствена опасност изчезването на Скот-Хейс да бъде забелязано. Бил програмирал автоматичен отговор на имейла си преди пътуването — същият, който бях получил и аз — и поради непредвидимостта на работата си често променял плановете си. Дори липсата на публикации в социалните медии първоначално не предизвикала особено безпокойство, тъй като често работел в отдалечени и негостоприемни региони, далеч от интернет връзка. И макар че едва ли е планирала това, в един момент Грейс сигурно бе осъзнала, че професията на покойния домакин ѝ дава рядка възможност.

Живеейки в дома му, не би било трудно да получи достъп до електронната му поща. Телефонът и лаптопът му изисквали проверка с пръстови отпечатъци, но това не е било проблем, докато трупът му е бил там. Ето как Грейс бе откраднала самоличността и живота му и бе започнала да ми пише имейли с надеждата да ме накара да се покажа. И когато първоначално не успяла, използвала една последна възможност.

— Намерихме колата на Белинда Левинсън близо до вилата — каза ми Уорд. — Приятелите ѝ казват, че била притеснена, когато Скот-Хейс пропуснал рождения ѝ ден. Свързала се с редакторите му, но никой не знаел дали се е върнал в страната, или не и затова тя отишла да провери. След като не се върнала, приятелките ѝ решили, че двамата сигурно се наслаждават на срещата си.

Потърках слепоочията си.

— Грейс и нея ли е намушкала?

— След огъня е трудно да се каже дали има прободни рани по тялото, но открихме втора кръвна група във вилата. Още не знаем дали е на Левинсън, но предполагаме, че е. Най-вероятно Грейс я е убила веднага щом се е появила във вилата и после… Мислим, че когато „Сейнт Джуд“ влезе в новините, е сложила трупа в багажника на колата на Скот-Хейс и го е откарала в Лондон.

Затворих очи. Боже мили. Грейс никога не беше планирала далеч напред, поне не когато я познавах по-рано. Но пък и не ѝ се беше налагало. Брат ѝ винаги е бил до нея.

— Мислехте, че колата на Скот-Хейс е открадната — казах аз, опитвайки се да не прозвуча обвинително. — И никой не е отишъл в дома му, за да провери?

— Разбира се, че са отишли. Помолихме полицията в Кент да се заеме със случая. Но по това време Джесъп все още беше основният заподозрян за катастрофата и нямаше причина да смятаме, че със собственика на колата е станало нещо. Знаехме, че Скот-Хейс работи в чужбина, така че когато не открили никого…

Уорд сви рамене. Нямах сили да споря, пък и самият аз също не бях безупречен. Съгласих се на интервюто, без да си направя труда да говоря с журналиста лично. Дори изпратих на Грейс Страчън адреса си. Когато портиерът се обади по интеркома, чух само това, което очаквах да чуя: Франсис, без да се поинтересувам дали гостът е мъж или жена. Рейчъл бе решила, че съм разбрал пола на журналиста погрешно. Тя никога не беше виждала Грейс и нямаше как да я познае. Дори ако аз бях отворил, едва ли щях да я позная веднага.

Тогава нещата щяха да се развият другояче.

Раните на Рейчъл не бяха сериозни. Изгарянето на ръката ѝ беше повърхностно и въпреки че ножът бе прерязал мускула на предмишницата ѝ почти до костта, лекарите ни увериха, че няма да има трайно увреждане на нерв или сухожилие. Въпреки това, тъй като бе изгубила доста кръв и имаше нужда от кръвопреливане, остана в болницата цяла нощ.

Това ми даде възможност да почистя апартамента. Когато доведох Рейчъл с такси на следващата сутрин, вече нямаше видими следи от случилото се. Но по-малко осезаемите отпечатъци бяха по-трудни за заличаване.

В дните след нападението се опитахме да се преструваме, че всичко е наред, но беше трудно и за двама ни. Рейчъл едва заспиваше, стана по-мълчалива и избухлива. Никога не бях харесвал този луксозен апартамент, а сега, дори и с алармата и портиера, тя също не се чувстваше в безопасност. Скарахме се дали да се преместим в стария ми апартамент и въпреки че после се сдобрихме, вече не беше същото.

По взаимно съгласие тихомълком отменихме подписването. Преструвахме се, че това е само отлагане, но и двамата знаехме, че е нещо повече. Просто не искахме да го признаем.

Една вечер, две седмици след нападението, Рейчъл беше по-потисната от обикновено. Беше по време на вечеря. Тя бавно ровеше храната в чинията и накрая остави вилицата.

— Връщам се в Гърция — обяви.

Въпреки че го очаквах, това не смекчи удара. Сетих се за всякакви възражения и аргументи, докато не я погледнах в лицето. По-слаба отпреди, със сенки под очите. Рейчъл винаги е била силна, но сега в нея имаше някаква крехкост, която никога не бях забелязвал.

Оставих приборите и съвсем изгубих апетит.

— Кога?

— В неделя. Мога да се върна на кораба за останалата част от пътуването. И освен това… — Замълча, сякаш ѝ беше трудно да изрече думите. — Има шанс да удължа договора си. С още една година.

Почувствах тъпа болка в гърдите си.

— Това ли искаш?

— Не — изплака тя. — Но не можем да продължаваме така. Не мога… Не искам да се разделяме, но това е… Просто ми трябва малко време.

Станах и отидох при нея. Притиснах я силно до себе си и сълзите ѝ намокриха ризата ми, докато гледах към вратата, през която Грейс бе нахълтала в живота ни.

Почти цяла нощ говорихме за това. Не исках да тръгва, но тя бе взела решението, преди да ми каже. И част от мен знаеше, че така е най-добре за нея. За краткото време, през което се познавахме, насилието ни посети на два пъти, а това винаги си имаше цена. Рейчъл все още не можеше да преживее убийството на сестра си, а последното нападение — на място, където се чувствахме в безопасност — я разтърси до дъно. Тя самата бе реагирала с насилие и оправдано или не, след това всичко се промени. Не можехме да се преструваме, че нищо не се е случило, и ако се опитахме, би било бавно мъчение. Тя заслужаваше нещо по-добро.

Три дни по-късно, в един сив октомврийски следобед, Рейчъл отлетя обратно за Гърция.

— Не е толкова далеч. Пак можеш да дойдеш да си починеш — каза тя, докато стояхме в коридора до куфарите ѝ.

Усмихнах се.

— Знам.

Щяхме да видим.

Върнах се в стария си апартамент. Чудех се дали няма да е странно преживяване, като връщане назад във времето. Не беше точно така, но и не бе особено приятно.

Просто познато място.

В професионален план бях по-търсен от всякога. Имах изтощително пътуване до Ирландия, за което не бях готов физически, но все пак отидох, а след това — странна поредица от убийства в Уелс. И получих още едно предложение за работа, много по-интригуващо от това на „Биоджен“. Частна компания искаше да създаде нов антропологичен център, първи по рода си в Обединеното кралство. Имаше правни и бюрократични препятствия, които трябваше да бъдат преодолени, но смятаха, че съм идеален кандидат, като се имаха предвид моите „уникален опит и знания“. В писмото не пишеше подробности, но имах някаква представа. Бях преминал специализация в едно подобно място в Тенеси.

Все още ми предстоеше да взема решение, а междувременно ехото от „Сейнт Джуд“ продължаваше да гърми. Гледах по телевизията как тежки машини сриват последните оцелели стени. След всички протести и демонстрации, цялата ненужна кръв и сълзи, старата болница покорно се срути в облак прах. Едно добро нещо, което все още можеше да излезе от това, беше, че след негативната реклама инвеститорите проявиха склонност към компромиси. Беше представено ново предложение за построяване на комплекс със социални жилища и имаше петиция с искане мястото да бъде наречено „Одуя Парк“.

По съвпадение на другия ден Уорд ми каза, че са разкрили полицейския „източник“ на активиста. Беше полицай, чиято съпруга родила дъщерите им близначки в „Сейнт Джуд“, и който сега наближаваше пенсия. Името не ми говореше нищо, докато тя не спомена, че става дума за възрастния партньор на младата полицайка на портала. Той не беше част от основната разследваща група, но умеел да слуша, а хората от всяка професия обичат да говорят за работата си.

Никой не искаше да чете други негативни заглавия, затова служителят беше тихо пенсиониран по-рано. Радвах се, че не са го наказали по-сурово, макар че се чудех как биха се развили нещата, ако подробностите, че Кристин Горски е била бременна, не бяха изтекли. Щеше ли Одуя да ме заговори след общественото събрание, ако нямаше за цел да потвърди това, което му беше казано? И ако не, дали събитията щяха да се развият така, че да извика името ми на дъждовната улица, точно в момента, в който Миърс, с качулка на главата, пресичаше? Или житейските пътища на всички ни щяха да се стекат другояче и аз щях да съм този, който да попадне в светлината на фаровете на Грейс Страчън онази нощ?

Беше невъзможно да разберем.

Срещнах се със семейството на Одуя и партньора му, сериозен мъж около четиресетте, с когото вече се познавах около случая, който Одуя искаше да поема pro bono. Родителите на активиста бяха сдържани в скръбта си и поне външно не ме обвиняваха за смъртта на сина си. Все пак беше трудна среща за всички ни.

Макар и не толкова трудна, колкото следващата. Един следобед, въпреки съвета на Уорд, отидох при Миърс. Когато влязох, съдебният тафоном вече беше станал от леглото и седеше в инвалидна количка по халат и шорти. Единият му хилав крак беше бос, а другият завършваше с бинтовано чуканче над коляното. Той зяпаше в пространството; в скута му с лице надолу имаше отворена книга. Червената му коса беше увиснала и рошава. Отначало не ме забеляза, но после по лицето му премина цяла гама от изражения. Бузите му почервеняха.

До леглото имаше празен стол за посетители, но аз не седнах.

— Как сте? — попитах и думите прозвучаха банално.

В отговор той разпери ръце, предоставяйки като доказателство себе си и бинтования чукан.

— Как мислите?

Очите му бяха толкова гневни, че беше трудно да ги гледам, но си наложих да не отмествам моите. В продължение на няколко дни се бях чудил какво да кажа и сега, когато бях там, всички идеи, които имах, ме изоставиха.

— Много съжалявам — казах.

Знаех, че са му обяснили кой е карал колата, която го е блъснала. И защо. Миърс се опита да се изсмее, но не успя. Червенината се разля по цялото му лице и по врата му и очите му изглеждаха като на човек в треска.

— Съжалявате. Е, значи всичко е наред. Това оправя всичко, направо и-де-ал-но, нали?

— Вижте, ако можех…

— Какво? Щяхте да върнете времето назад? Щяхте да ми върнете крака? — Извърна глава и устните му потрепериха. — Просто ме оставете на мира.

Уорд беше права. Не трябваше да идвам. Без да кажа и дума повече, понечих да си тръгна.

— Хънтър!

Спрях и се обърнах. Пациентите от другите легла ни гледаха. Миърс почти плачеше, стиснал с всички сили подлакътниците на инвалидната количка. Гласът му трепереше.

— Ти трябваше да седиш тук. Не го забравяй. Оставих двойната врата да се затвори зад мен.

Уорд периодично ми съобщаваше новините за разследването в „Сейнт Джуд“. Професор Конрад беше изписан от болницата и скоро трябваше да се върне на работа. С помощта на медикаментите и терапията състоянието на Уейн Буут също продължаваше да се подобрява, въпреки че никога нямаше да си възвърне напълно подвижността и способността да говори. Що се отнася до Лола, Уорд ми каза, че внезапно е спряла да сътрудничи и отказва да отговаря или дори да признае обвиненията срещу себе си. Мълчанието ѝ бе породено от друго откритие на полицията.

— Отново се разровихме в историята за смъртта на пациент, за която ти е казала съседката. Четиринайсетгодишно момче, което починало от свръхдоза инсулин — разказа Уорд. — Лола не била съдена, защото нямало причина да се смята, че го е направила умишлено. Всички мислели, че е инцидент. Но открихме, че момчето е учило в същото училище като Гари Ленъкс. Било с две години по-голямо и няма очевидна връзка, но познайте кого е тормозило, преди да влезе в болницата?

— Убила е детето, защото е тормозило сина ѝ?

Дори след всичко, което бе направила, новината ме шокира.

— Тя не признава, но мислим, че да — каза Уорд. — Ако не беше трагично, щеше да е смешно. Всички тези хора умряха, защото прекалено грижовната майка е мислила, че са наранили сина ѝ. И накрая самата тя го е убила.

Скоро след това Уорд излезе в отпуск, по съвсем разбираеми причини, като реши да се съсредоточи върху по-положителните майчини теми. Крайно време беше. Единственото неизяснено нещо в случая „Сейнт Джуд“ бе, че останките на Гари Ленъкс все още не бяха открити и майка му не искаше да каже къде са. Уилън предположи, че може просто да ги е хвърлила в кофата за боклук, но аз не мислех така. Олтарът, който бе създала на бюфета, не беше предназначен само да измъчва Уейн Буут. Това беше истинско светилище. Лола не би се отървала от изгорените кости на сина си само за да заличи доказателствата.

Малко след като Уорд започна отпуска си, Уилън ми се обади.

— Искаш ли да разходиш едно куче? — попита.

Руините на църквата изглеждаха още по-мрачни по това време на годината. Бръшлянът все така се катереше по разпадащата се фронтонна стена, а мъхът върху порутените камъни изглеждаше по-дебел от всякога. Но дърветата наоколо вече бяха голи и падналите листа образуваха гниещ килим под краката ни. От черните клони ни гледаха няколко врани, накокошинени срещу вятъра и дъжда. Беше гаден ден, но поне един от членовете на групата нямаше нищо против. Звезда бодро обикаляше горската поляна. Миризмите тук харесваха на лабрадора много повече, отколкото мухлясалата стара болница.

Идеята беше на Уилън — да минем с кучето по целия маршрут, който Лола е трябвало да извърви, за да пренесе костите на сина си от котела. Започнахме от разрушената морга (могилата от счупени тухли сега изглеждаше като джудже в сравнение с останките на „Сейнт Джуд“) и пуснахме кучето да души пътя през пущинака към гората зад болницата.

Намерихме останките на Гари Ленъкс на поляната. Или по-скоро лабрадорът ги намери. Дори не бяха добре скрити. След като подуши около руините на църквата, кучето се отправи право към дъба, ударен от мълния. На няколко педи над земята стволът беше изгнил и образувалата се хралупа бе скрита от храсти и от преплетените издънки на умиращото дърво. На дъното на кухината, почти невидими в дупката, имаше овъглени човешки кости. Черепът беше най-долу. Беше почернял и напукан, предните зъби на горната му челюст липсваха.

Докато вадеха последните кости на Гари Ленъкс от гнилото дърво, си спомних, че бях срещнал Лола там. Изглеждаше ядосана, че е видяла другиго сред руините на църквата. Винаги ми се беше струвало странно, че събира боклука около поляната, но сега разбрах защо.

Грижела се е за гроба на сина си.

Заваля сняг. Малките снежинки се лепяха на прозореца и бавно се стичаха надолу по стъклото, докато се топяха. Размърдах се на неудобния стол и отново се изкуших да използвам времето като извинение, за да си тръгна. Сега, когато бях тук, се чудех какво се надявах да постигна. Все още не знаех защо точно дойдох, освен че така ми се струваше правилно.

Просто чувствах, че трябва да го направя.

Стомахът ми се сви, когато чух приближаващите се стъпки в коридора, сякаш белегът под ребрата ми се съживи от спомена. Вратата се отвори и влезе санитар. Почти скочих на крака, когато веднага след него в стаята се довлече хилава жена. Изглеждаше болезнено слаба и носеше обикновена бяла рокля, през която ясно прозираха лопатките ѝ. Рядката сива коса беше къса и стърчеше като четина на слепоочието, където бе обръсната и разкриваше пресен белег.

Каквато и заплаха да се е крила някога в тази крехка фигура, отдавна бе изтляла на пепел. Санитарят я хвана за ръката и я сложи да седне на стола срещу мен. Кожата на лицето ѝ все още беше бледа и груба, въпреки че изгарянията бяха почти излекувани. Но това не беше най-голямото поражение. Очите, които неспокойно се стрелкаха насам-натам из стаята, бяха млечнобели, сякаш замъглени от перде. Врящото кафе бе изгорило нежните роговици и бе оставило трайни белези. Хирургическата интервенция можеше да възстанови частично зрението ѝ, но дори и съдът да бе дал позволение, психиатрите считаха, че травмата ще е твърде тежка за крехката ѝ психика. От сега нататък светът ѝ щеше да тъне в сива мъгла.

Тя наведе глава и се заслуша тревожно.

— Кой е там? — попита почти шепнешком. — Майкъл, ти ли си? Много ме е страх.

В гласа ѝ звучеше отчаяние. За момент видях сянка от предишната ѝ красота, от призрака на жената, която беше преди. После и това изгоря и изчезна. Положих усилие да не се дръпна, когато покритите ѝ със сини вени ръце се протегнаха през масата към моите. Кожата ѝ беше ледена.

Подуших лек аромат на сапун. Нищо повече.

— Здравей, Грейс — казах аз.