Мирис на смърт

16

Когато влязох в апартамента, лампите се задействаха автоматично и помещението постепенно се обля в приглушена светлина. Предполагах, че мекото осветление е поставено специално за облекчаване на стреса и напрежението от деня, мъничко лукс за добре дошъл у дома. За мен беше просто досадно и ми се искаше да имам най-обикновен ключ, който да щраквам.

Оставих алуминиевия си куфар до входната врата в антрето, съблякох палтото си и отидох в кухнята. В момента не исках да мисля за нищо друго освен за ядене и пиене.

Най-вече за пиене.

Отворих хладилника да видя какво има там. След като разгледах празните рафтове без особено вдъхновение, мълчаливо се извиних на Аня, извадих яйца и кашкавал и започнах да си правя омлет.

Може да не се бях научил как да боравя с космическата кафемашина, но знаех как да работя с аудиоуредбата. Пуснах я да свири случаен подбор от песни, сипах си бира и занесох чинията си на масата за хранене, като се стараех да не мисля за празното място срещу мен. Когато седнах, от високоговорителите се разнесоха звуците на джаз пиано. Не ми беше най-любимата музика, но поне запълваше тишината. По-добре от нищо.

Отпих глътка бира и се опитах да се отпусна.

След като братът на Кристин Горски припадна, пред болницата настана истински ад.

Бяха извикали линейка, но виждах, че момчето вече се съвзема. Изглежда, припадъкът му беше просто реакция на шок.

Доста неща се бяха случили, които можеха да са причина.

Джесъп бързо беше отведен. Едрият строител отново изглеждаше замаян и съкрушен. Веднага щом се увери, че Люк Горски е добре и има кой да се грижи за него, Уорд дойде при мен. Хвана ме за ръката и ме отведе настрана.

— Какво, по дяволите, беше това? — изсъска.

Казах ѝ всичко, което знаех. Тя ме изслуша мълчаливо. Кожата около носа ѝ побледня. Когато свърших, издиша гневно:

— Не можа ли, де да знам, да го задържиш настрана или нещо такова?

— Опитах се. Видя какво стана.

Тя стисна очи и разтри основата на носа си.

— Мамка му, какво мазало!

— Какво правим с претърсването?

Уорд погледна назад към „Сейнт Джуд“ и поклати глава.

— Все още не знам. Трябва да говоря с Уилън и консултанта по претърсване, за да разбера как стоят нещата с азбеста. Ще трябва да го изкараме оттам.

— А Джесъп?

— Бог знае. По закон можем да го обвиним в нападение над полицай, но всичко зависи от Ейнсли. Господи, Одуя удари джакпота днес.

— Нима? — чу се мек глас зад нас.

„В най-подходящия момент“ — помислих си, като се обърнах към активиста. Нито Уорд, нито аз бяхме забелязали да се приближава.

Уорд се опита да замаже положението.

— Господин Одуя, от името на екипа мога само да се извиня…

Той махна небрежно.

— Няма значение. Нямате вина за действията на този побойник. Каквито и разногласия да имаме относно „Сейнт Джуд“, няма да ви търся отговорност за действията на такъв човек. Жалко само, че Томас и Сандра трябваше да чуят това, което каза. И Люк, разбира се.

— Ще вземем мерки за Кийт Джесъп и ако решите да предявите иск, можете да разчитате на пълната ни подкрепа.

— Благодаря, но не смятам да си губя времето с Джесъп и други като него. Животът е твърде кратък. — Той се усмихна накриво и около очите му се появиха тънки бръчки. — А и за тази случка ще мога да разказвам години наред. Да бъда нападнат, докато съм заобиколен от полицаи? И сам не бих могъл да го измисля по-добре.

Уорд се опита да се усмихне, но не ѝ беше до шеги.

— Много благородно от ваша страна, господин Одуя…

— Адам. Няма нужда от тези официалности.

Това вече бе малко прекалено. Уорд само кимна, без да приеме поканата.

— Извинете, но трябва да видя как е Люк Горски.

— Разбира се. Аз също идвам след секунда.

На Уорд не ѝ харесваше да го остави насаме с мен, но нямаше какво да направи. Хвърли ми предупредителен поглед и тръгна обратно към мястото, където един парамедик помагаше на тийнейджъра да се изправи на крака.

— Сърцераздирателно, нали? — каза Одуя, като се огледа. — И без това достатъчно страдаха.

— Не трябваше да идват — отбелязах с леко обвинителен тон.

Одуя кимна.

— Съгласен съм. Опитах се да ги разубедя. Томас не искаше да идва и видяхте как се отрази всичко на Люк. Но Сандра настоя и аз не мога да споря с майка, чиято дъщеря е била убита. — Сега той ме погледна на свой ред. — Както и да е, благодаря за това, което направихте. Видях, че се опитвахте да спрете Джесъп.

— Не много успешно. Но вие показахте изненадващи умения.

Той сви рамене.

— В моята работа е полезно да знам как да се защитя.

Медиците отведоха към линейката Люк Горски, който вяло се опитваше да се съпротивлява.

— Той трудно ли го прие? — попитах.

— Изключително. Мисля, че дори родителите му се изненадаха колко дълбоко му повлия новината. Със сестра му не изглеждаше да са били особено близки.

Смъртта променя хората. Понякога осъзнаваш колко много означава някой за теб едва когато е твърде късно.

— Сега моментът не е много подходящ, но искам да поговоря за нещо с вас — продължи Одуя. — Ако ви дам думата си, че няма никаква връзка с разследването, ще имате ли нещо против да ви се обадя, за да го обсъдим?

Тъкмо бях започнал да губя бдителност, но сега отново застанах нащрек.

— За да можете отново да ме цитирате като познат и надежден източник?

Одуя дори не трепна.

— Направих това, което сметнах за правилно, и нямам намерение да се извинявам. Независимо дали ви харесва, или не, реакцията ви потвърди информацията, че жената е била бременна. Бих постъпил по същия начин отново, ако така семейството на изчезналата млада жена ще узнае какво се е случило с нея.

Имаше право. Въпреки че Кристин Горски така или иначе скоро щеше да бъде идентифицирана, благодарение на Одуя родителите ѝ се бяха освободили по-рано от ужасното неведение. И въпреки че не можех да го виня за това, все още не ми харесваше да ме използва.

— Както казахте, сега не му е времето.

— Не, разбира се. — Той ми се усмихна със съжаление. — Тогава може би по-късно.

Щеше да е много по-късно, ако имаше нещо общо с разследването. Мотивите на Одуя биха могли да бъдат похвални и беше трудно да оспоря резултатите от действията му. Но за него целта винаги оправдаваше средствата.

Това го правеше човек, на когото трудно може да се вярва.

Докато давах показания за инцидента с Джесъп, започна да се свечерява. За връщане в „Сейнт Джуд“ не можеше да става и дума. Цялата операция по претърсването беше спряна заради азбеста и нямаше да бъде възобновена, докато сградата не бъде обявена за безопасна. Може да не ми харесваше да прекарвам времето си в старата болница, но не приветствах поредното забавяне. Първо таванът, сега мазето.

В „Сейнт Джуд“ навсякъде дебнеха капани.

Беше твърде рано да се връщам в „Балард Корт“ и понеже нямаше какво да правя, минах през университета. Не си бях проверявал пощата от сутринта и сега открих, че имам още едно писмо от Франсис Скот-Хейс. Журналистът на свободна практика започваше твърде много да досажда, помислих си, докато изтривах имейла. Всичко останало беше рутинно, но всяко занимание беше за предпочитане пред това да прекарам вечерта сам в „Балард Корт“ и едва когато стомахът ми започна да стърже, неохотно реших, че е време да се прибирам.

Причината за безпокойството ми не беше само работата. Истината е, че Рейчъл ми липсваше. И двамата знаехме, че няма да се чуваме дни наред, а може би и по-дълго, но отсъствието ѝ започваше да ме измъчва. Бях свикнал да е част от живота ми. През последните няколко месеца почти постоянно бяхме заедно, като рядко се разделяхме за повече от два-три дни. Мисълта за нея правеше онзи бездушен апартамент по-поносим. За първи път от много години бях започнал да мисля като „ние“, а не като „аз“.

Сега отново трябваше да свиквам със самотата.

Спри да се самосъжаляваш — помислих си. — Тя си има работа. Ти също. След като приключих с омлета и бирата, видях, че е почти време за късните новини. Измих и прибрах малкото чинии, които бях използвал, а после извадих от бюфета една от нелепо тежките кристални чаши и си сипах бърбън. В памет на един стар приятел от време на време пиех чаша „Блантън“ и винаги държах една бутилка в апартамента. Тук имаше голям и скъп бар с напитки и собственикът беше казал да вземам каквото поискам. Но не ми изглеждаше правилно. Бях тук само защото Уорд мислеше, че моят апартамент не е безопасен, и въпреки че бях благодарен на Джейсън, че го уреди, не исках да прекалявам с гостоприемството на хазаите. И не планирах да оставам още дълго.

Настаних се в едно от меките кожени кресла и включих телевизора. „Сейнт Джуд“ отново беше в новините, но вече малко по-надолу в класацията на сензациите. Показаха кадри, на които семейство Горски беше извозено с кола през портите на болницата — лицата на тримата бяха бледи овали зад матовото стъкло на колата, — но не беше водещата новина. Никой не споменаваше инцидента с Джесъп, той се беше случил на територията на болницата, далеч от вниманието на медиите. За негова чест, Одуя явно не беше съобщил нищо на журналистите, макар че вероятно се бе въздържал повече от уважение към семейство Горски, отколкото за да улесни полицията. Все пак това бе облекчение за Уорд.

Когато новините за „Сейнт Джуд“ свършиха, аз си спомних за моя бърбън. Посегнах към чашата и за малко не я съборих, когато телефонът иззвъня. Надявайки се, че може да е Рейчъл, макар да не очаквах да я чуя отново толкова скоро, вдигнах бързо. Но номерът не ми беше познат.

— Доктор Хънтър?

Гласът ми звучеше познато, но не можех да си спомня откъде. Разочарованието ме направи раздразнителен.

— Кой е?

— Ами… ъъъ… Даниел Миърс.

Миърс? Не можех да си представя защо съдебният тафоном ще ми се обажда, още по-малко в този късен час.

— С какво мога да ви помогна?

Чух дъха му.

— Всъщност няма значение. Извинявайте.

— Не, почакайте — спрях го, преди да затвори. Сега вече наистина бях любопитен. — Какъв е проблемът?

— Няма проблем. — Арогантността се върна. И също толкова бързо отново го изостави. — Не, всъщност… просто… Бихте ли дошли в моргата?

— Имате предвид в момента?

— Да, имам предвид… — Той се спря. — Ако не ви затруднява.

Изведнъж забравих за бърбъна и намерението да си легна рано. Изправих се.

— Защо? Какво е станало?

Мълчание. След миг Миърс намери гласа си:

— Имам нужда от помощта ви.