Мирис на смърт

11

На следващата сутрин тръгнах рано. Трябваше да се явя в моргата едва по-късно, дотогава останалата мека тъкан би трябвало да се е отделила от костите, които бях оставил да се накиснат през нощта. Вероятно и сега бяха готови, но още час-два киснене нямаше да навреди.

Преди това исках да отида на друго място. Бях се събудил в добро настроение. Рейчъл се беше обадила предишната вечер. Не очаквах да я чуя толкова скоро, но корабът ѝ бе направил непланирано спиране на остров с добра мобилна връзка. Весело и развълнувано, тя ми разказа как са проследили стадо делфини и дори са спасили един от изоставена рибарска мрежа. Разказите ѝ за синьо море и небе бяха много далеч от есенната сивота на Лондон и още по-далеч от мъртвешкия покров на „Сейнт Джуд“. Обаждането беше приятен бонус след тресавището на разследването.

Но доброто ми настроение продължи само докато не включих радиото. Въпреки че не бях забелязал представители на медиите на срещата в църковната зала, сред публиката вероятно е имало журналисти или пък Одуя се беше свързал с пресата по-късно. Какъвто и да беше случаят, той не си губеше времето.

Какво?! Изгорих устата си с кафето, бързо оставих чашата и наострих уши.

О, я стига! С отвращение излях кафето в мивката. Вече нямах апетит за закуска. Разкриването на деликатни подробности, когато все още не знаехме коя е младата майка, беше достатъчно лошо. Така рискувахме спешните телефони да прегреят от обаждания на истерични роднини, самозванци и фалшиви сигнали. Въпреки това, след като разговарях с него, бях започнал да вярвам, че Одуя действа с най-добри намерения.

Но този финал — „От какво се страхувате?“, беше циничен опит да раздуха нещата. Беше от онези привличащи вниманието инсинуации, на които обществеността е готова да се хване и които загатват за несъществуващи опити за прикриване на нещо нередно и за конспирация. Уилън ми беше казал, че Одуя умее да играе с медиите. Сега разбрах какво е имал предвид.

И отлично се досещах за кой „доверен“ човек говореше активистът. Анонимно или не и въпреки всичките му уверения, Одуя беше готов да ме използва за своите цели. Въпреки че направих всичко възможно, за да заобиколя въпроса му за бременната жертва, не бях отрекъл категорично. Не можех да отрека, след като беше истина.

А на него точно това му трябваше.

Опитах се да се обадя на Уорд, но телефонът ѝ веднага превключи на гласова поща. Не беше изненадващо. Тя беше в трудна позиция и сега сигурно се опитваше да ограничи щетите. Информацията, че едната жертва е била бременна, вече беше изтекла и Уорд нямаше как да поправи стореното. Но ако веднага отговореше на Одуя, щеше да излезе, че той я е принудил да го направи. Ако пък не го направеше, това би подхранило обвиненията, че полицията умишлено държи обществеността в неведение.

Докато слизах с асансьора към гаража, се опитах да не мисля за интервюто по радиото. Сутрешното движение бе обичайното изпитание със затворени улици и опънати нерви, а денят ми вече беше започнал доста зле. Настроението ми нямаше да се подобри, ако си ожулех боята в друга кола.

Когато стигнах целта си, редиците от еднакви постройки изглеждаха изоставени. Една котка ме гледаше безучастно от перваза на закования с дъски прозорец на близката къща, а в другия край на улицата жена с уморен вид буташе двуместна количка с бебета близнаци. Иначе улицата беше празна.

До новата входна врата имаше старинен звънец. Когато го натиснах, той издаде само скърцане на счупена пластмаса и нищо повече. Почуках на вратата. Лъскавият дървен панел изглеждаше солиден. В краката ми на тротоара се виждаше бледо петно, маркиращо мястото, където бяха паднали яйцата и млякото, но всички останали следи бяха заличени.

Не знаех как ще бъда посрещнат. Лола ясно ми бе дала да разбера, че иска да я оставя на мира, затова не вярвах, че ще се зарадва да ме види. При нормални обстоятелства не бих се натрапвал, но не за нея се тревожех в момента. Миналия ден, когато тя влизаше в къщата, бях чул стон някъде отвътре и бях видял памперси за възрастни сред покупките ѝ. Не беше необходимо да съм лекар, за да се досетя какво означава това. Ако старицата се опитваше да се справя сама, беше едно, но ако се грижеше за болен съпруг или роднина, не можех да си тръгна, без да се уверя, че всичко е наред. По-рано същата година, по време на разследването в Есекс, се бях натъкнал на друг уязвим човек, нуждаещ се от помощ. Тогава не направих нищо и после горчиво съжалявах.

Не исках да допусна отново същата грешка.

Изчаках още няколко секунди и пак почуках. Звукът заглъхна без отговор. Вече започвах да мисля, че съм дошъл напразно, но когато се дръпнах от вратата, забелязах, че щорите на прозореца се размърдват.

— Ехо? — извиках.

Нищо. Но сега поне знаех, че вътре има някой. Вдигнах найлоновия плик, който носех, за да се види.

— Донесох ви някои неща.

Отначало нищо не се случи, но точно когато си помислих, че само си губя времето, чух щракване от отключващата се врата.

Тя се открехна с няколко сантиметра, преди веригата да я спре. Подпухналото лице на Лола надникна през процепа.

— Какво искаш?

— Снощи ви докарах до вкъщи и…

— Знам кой си. Попитах какво искаш.

Отново вдигнах торбичката.

— Донесох някои неща. В замяна на онези, които изпуснахте.

Тя погледна плика. Явно се колебаеше между подозрението и изкушението.

— Няма да плащам за нещо, което не съм искала.

— Не ви искам пари.

— И не ми трябват подаяния!

Опитах друг подход.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Като извинение, че не ви помогнах с покупките вчера. Ще ми направите услуга.

Тя се намръщи и тръшна вратата пред носа ми. Е, поне опитах. В следващия момент се чу тракане на верига и вратата се отвори. Лола отново ме изгледа подозрително, после неохотно се дръпна, за да ме пусне да вляза.

Нямаше коридор. Входната врата водеше директно в малка стая. Вътре беше тъмно — щорите на прозореца до голяма степен спираха естествената светлина. Миризмата веднага ме удари в носа: остра смрад на човешки нечистотии и непрано спално бельо, която ме върна към времето, когато бях лекар. Някъде тиктакаше часовник, отброяваше всяка секунда с бавен метрономичен такт, и когато очите ми свикнаха, видях, че съм в хола, който на някакъв етап бе преустроен в кухня. Сега изпълняваше и функцията на болнична стая. По средата имаше легло и в него лежеше мъж, завит с мръсни чаршафи и одеяла. Трудно бе да се определи възрастта му, но очевидно беше много по-млад от жената. Имаше мазна кестенява коса и рошава брада, закриваща хлътналите му бузи. Устата му беше отворена и за миг ми се стори, че е мъртъв. После видях, че очите му са живи и ясни; гледаха ме внимателно от бледото лице.

— Дай — каза Лола и дръпна торбата с покупките от ръката ми. После, сякаш сега се е сетила, тя погледна към леглото и добави: — Това е синът ми, ако се чудиш.

Бях се досетил. На шкафчето до леглото бяха наредени снимки в рамки от времето, когато е бил много по-млад. На едни се виждаше малко момченце, дебеличко и с кръгло лице; на други — непохватен тийнейджър. Доста пълен и очевидно срамежлив, на всички снимки той имаше една и съща стеснителна усмивка.

Сега обаче отдавна не се усмихваше, стеснително или не. Някаква болест беше стопила цялата излишна плът и бе оставила само осакатен скелет. С изключение на тъмната коса, мъжът в постелята беше неузнаваем — нищо общо с тийнейджъра от снимките. Усмихнах се на изпитото, измъчено лице.

— Здрасти, аз съм Дейвид.

— Губиш си времето, не може да ти отговори — отсече Лола, като безцеремонно хвърли торбата на кухненската маса. Наблизо имаше мивка, пълна с мръсни чинии. — Получи инсулт.

— Няма нищо, само се представих.

Никога не бих приел за даденост, че синът ѝ не осъзнава какво се случва само защото е физически осакатен. Очите, които ме гледаха сега, изглеждаха достатъчно разумни. Не ме изпускаха от поглед, откакто бях влязъл.

Ето още една причина да съм там. Освен че замених похабените продукти на Лола, исках да разбера чии стонове бях чул миналата вечер. Докато майка му вадеше нещата от плика, огледах останалата част от стаята. В един ъгъл имаше купчина памперси за възрастни, натрупани до сгъната инвалидна количка. Из цялата стая бяха разпръснати всевъзможни други медицински консумативи, а бюфетът беше покрит с рекламни брошури и неразпечатани писма. Прочетох името на най-горния плик: „Г-жа Л. Ленъкс“.

— Сигурно не е лесно — казах, опитвайки се да включа и мъжа в разговора. — Помага ли ви някой, или се справяте сами?

— Кой ще ни помага? — Тя извади един пакет от торбата. — Не ми трябват кренвирши, ония ги измих.

— Ами социалните служби?

Тя продължи да рови в торбата, без да ме погледне.

— Какво социалните?

— Не могат ли да уредят болногледач?

— Колко пъти да ти казвам, че не ми трябва помощ? Не и от хора като тях. — Погледна с презрение една кутия. — За какво си взел ябълков пай? Не обичам.

— Съжалявам. — Опитах отново. — Как се справяте сама с неща като смяната на спалното бельо и къпането?

— Знам какво правя. Била съм медицинска сестра.

— В „Сейнт Джуд“ ли? — попитах, преди да помисля.

— Няма да ме хванат да работя на това бунище. Достатъчно лошо е, че живея до нея. — Обърна се и ме погледна гневно. — Много взе да любопитстваш.

— Само поддържам разговора.

Време беше да сменя темата. Посочих друга снимка в рамка, окачена на стената. На нея се виждаше закръглена млада жена с прилепнала червена рокля и внимателно оформена и лакирана коса. Снимката беше избледняла, но стилът и пренаситените цветове подсказваха, че е правена около 70-те години. Жената беше привлекателна, гледаше самоуверено към обектива и позираше като на модно ревю. И без това щях да се досетя коя е, но очите бяха най-издайнически. Не се бяха променили.

— Това вие ли сте? — попитах.

Изражението ѝ се смекчи, когато видя какво гледам.

— В разцвета на силите си. Мъжете ми се лепяха като мухи. Не като сега.

Направи гримаса на съжаление или отвращение. От леглото се чу тих стон и на лицето ѝ се изписа раздразнение. Погледнах мъжа. Гледаше ни втренчено и по брадичката му се стичаше струйка слюнка. Явно развълнуван, започна леко да се поклаща и събори една пластмасова купичка на пода.

— Няма да получиш повече — отсече майка му, докато вдигаше съда. — Млъкни, след малко ще се разправям с тебе.

— Добре ли е?

— Трябва да се преоблече. Ще го оправя, когато си тръгнеш.

Обърна му гръб и отиде при чантата си. Извади портфейла си и почна да брои пари.

— Наистина не искам да ми плащате.

— Казах ти, че нямам нужда от подаяния.

Гласът ѝ беше железен. Отказах се да споря, нямаше смисъл. Погледнах сина ѝ с тревога. Той се успокои малко, сякаш дори това усилие го умори, но все още ни наблюдаваше. На незапалената газова камина старият часовник продължаваше монотонно да тиктака. Горкият човек, помислих си. Да лежиш и да слушаш как часовникът отброява всяка секунда сигурно беше бавно мъчение. Той започна да отваря и затваря устата си като риба и по брадичката му потече още слюнка.

— Дръж. — Лола пъхна парите в ръката ми. — Но няма да ти платя нито кренвиршите, нито ябълковия пай. Не ми трябваха.

Въпреки това ги задържа. Но очевидно бях злоупотребил с гостоприемството ѝ, ако изобщо имаше такова. Понечих да си тръгна, но спрях.

— Забравих да попитам как се казва синът ви — казах, като се обърнах не само към майката, но и към мъжа в леглото.

Тя ме погледна, сякаш ѝ бях задал труден въпрос.

— Гари. Казва се Гари.

Усетих погледа на сина ѝ, когато отворих вратата и излязох.

— Дови… — започнах, като се обърнах, но вратата вече се беше затворила зад мен.

След смрадта на болест в тясната стая беше облекчение отново да изляза на улицата. Но онова, което бях видял, ме тревожеше. Синът на Лола беше хронично болен човек, нуждаещ се от 24-часови грижи. Майка му може и някога да е била медицинска сестра, но не видях никакви признаци, че има условия да полага адекватна грижа за него. И възрастта ѝ също беше проблем. Изглеждаше около седемдесетте и въпреки че имаше вид на достатъчно здрава, макар и с намалена подвижност, цялата работа около обслужването на прикован на легло пациент бе изтощителна дори за много по-млад човек.

Въпросът беше какво да правя?

— Нещастна стара крава, нали?

На вратата на една къща малко по-нататък по улицата стоеше друга жена. Ако се съди по външния ѝ вид, беше над четиресет, но заради плътния грим бе трудно да се каже със сигурност. Косата ѝ беше неестествено черна, а лицето и шията ѝ имаха оранжевия оттенък на автобронзант. Така изглеждаше като болна от жълтеница. Тя махна с цигарата си към вратата, която току-що се беше затворила пред носа ми.

— Каквото и да замисляте, на ваше място не бих си правила труда. Само си губите времето.

Усмихнах се сдържано и се отправих към колата си. Нямах желание да водя този разговор. Жената не разбра намека.

— От социалните ли сте?

— Не. — Все пак забавих крачка. — Защо?

Тя дръпна от цигарата и ме изгледа през дима.

— Крайно време е някой да направи нещо. Не е редно да държи сина си у дома в това състояние. Трябват му по-добри грижи. Оттук подушвам миризмата.

Погледнах към къщата на Лола. Щорите бяха спуснати, но все пак се отдалечих още малко, за да не може да ни чува.

— От колко време е така?

Жената сви рамене.

— Нямам представа. Живея тук от близо година и той е все така. Единственият път, когато съм го виждала, беше малко след като се нанесох, когато тя го беше извела в инвалидна количка. Горкото момче. Искам да ме застрелят, ако ми се случи такова нещо.

Изрече го без никакво състрадание.

— Идва ли някой да им помага? Друг син или дъщеря?

— Доколкото знам, не. Но дори да има други близки, не ги виня, че не идват. Злобна дърта вещица. Веднъж я попитах какво му има и тя ми каза да вървя на майната си. Хубаво ме подреди. И през ум не ми минава да се занимавам повече с нея. — Жената ме изгледа от главата до петите, като замислено почукваше цигарата с пръсти. — Ако не сте от социалните, какъв сте? Доктор ли нещо?

— Нещо такова. — Не беше точно лъжа и в същото време ми спести по-дълги обяснения.

— Така си и помислих. Личи ви. — Изглеждаше доволна от себе си. — Нещо със сина, а? Нищо чудно при такава болногледачка. Не бих искала да съм на негово място, след това, което е направила.

Каза го с толкова многозначителен тон, че прозвуча като покана. Не исках да продължавам разговора, но любопитството надделя.

— Какво е направила?

Жената се подсмихна подигравателно.

— Каза ли ви, че е била медицинска сестра?

— Да, каза ми.

— А каза ли ви, че са я уволнили?

Съседката внимателно наблюдаваше реакцията ми.

— За какво са я уволнили?

— Доколкото чух, имала е късмет, че не са я вкарали в затвора. — Тя отново дръпна от цигарата със самодоволно изражение. — Има подозрение, че е убила дете.