Мирис на смърт

5

Едва на другия ден Уорд ми се обади, за да ми каже, че са получили разрешение да свалят мумифицираните останки от таванското помещение. Първата ми реакция беше облекчение. Миналата вечер се бях чул с Рейчъл, която беше уморена от полета, но нямаше търпение да започне работа. Сега вероятно вече беше на изследователския кораб и може би пътуваше към някой от труднодостъпните острови в Егейско море. Щяха да прекарат дълго време в открито море и въпреки че корабът имаше сателитен телефон, той бе само за спешни случаи. Щеше да се свързва с мен само когато имаше мобилен обхват или безжичен интернет и затова можеше да минат няколко дни, преди отново да говорим.

Макар че знаехме това още преди заминаването ѝ, когато затворих, усетих отсъствието ѝ по-мъчително от всякога. Затова, когато Уорд ми каза, че са готови да възобновят работата, освободих графика си и отидох в управлението, за да присъствам на брифинга за екипа. Медиите най-сетне бяха разбрали, че случващото се в изоставената болница е по-сериозно от случайната смърт на някой скитник или наркоман. По протежение на улицата бяха спрени новинарски микробуси, набучени с антени, а пред главния портал имаше тълпа от оператори и репортери. Пристигането ми предизвика вълна от интерес, която бързо затихна, когато охраната на входа пропусна колата ми.

На слънчевата светлина „Сейнт Джуд“ не изглеждаше толкова зловещо, колкото през нощта. Страховитите силуети и сенки, които бях видял отстрани на алеята, се оказаха купчини отломки и празни скелети на частично разрушени сгради, обрасли с плевели. Без маскировката на тъмнината болницата се появи в цялото великолепие на разпада си. Някога сигурно е приличала на величествено богаташко имение. Двете дълги крила се простираха от двете страни на главния вход в гръцки стил, а поддържащите колони му придаваха вид на мавзолей. Широкото стълбище водеше до висока двойна врата, чиято симетрия бе нарушена от бетонна рампа за инвалидни колички. Сградата все още беше впечатляваща, но годините на безстопанственост бяха взели своя дан. През процепите в каменната зидария се подаваха плевели, а почернелите от мръсотия стени бяха покрити с птичи изпражнения и графити. Редиците от високи прозорци, които някога са гледали към добре поддържан парк, сега бяха заковани с дъски и бяха слепи, а старите табели за отдавна изчезналите медицински отделения засилваха тъжното впечатление за занемареност.

Инструктажът се проведе в полицейска каравана извън сградата. Това беше първото разследване на Уорд като главен инспектор и тя очевидно се притесняваше. В един момент изпусна записките си, промърмори „мамка му“ и се наведе, за да си ги събере. Излезе веднага след брифинга и затова нямах възможност да говоря с нея. Но след като се преоблякох в работен гащеризон и се промъкнах през редиците от полицейски и помощни коли, видях Уилън в подножието на стълбището на болницата. До него стоеше униформена полицайка и с напрегнато изражение гледаше третия член на групичката им. Беше едър, набит мъж с жълто светлоотразително яке и аз забавих крачка, защото осъзнах, че тримата спорят разгорещено.

Или по-скоро спореше едрият мъж. Изглеждаше около или малко над петдесет, кокалест и як, с огромен корем, стърчащ напред като един вид заявление. Жълтото му яке беше намачкано и покрито с мръсотия, а през износената кафява кожа на защитните му обувки прозираше вътрешният стоманен слой. Имаше лице с напукани капиляри и груби пори като на пияница и беше почервенял като рак. Приближих се достатъчно, за да чуя гневния му глас:

— Не ми стигаха прилепите! Проклетите прилепи! А сега и това! Опитвам се да върша работа тук! Знаете ли колко ми струва това?

Беше с цяла глава по-висок от Уилън и използваше това в своя полза, като стоеше заплашително надвесен над заместника на Уорд, войнствено издал напред долната си челюст. Уилън изглеждаше невъзмутим. Лицето му бе спокойно и безизразно. Той гледаше едрия мъж без ни най-малък признак на притеснение.

— Както казах, много съжаляваме за причиненото неудобство, но…

— Неудобство? Майката ми разкатахте!

— … това е място на престъпление. Не можем да позволим да работите тук, докато не приключим разследването.

— Колко време ще отнеме?

— За съжаление, в момента не можем да кажем. Но колкото по-скоро приключим, толкова по-скоро ще можете да върнете хората си на обекта. Затова е във ваш интерес да ни сътрудничите.

— О, чудесно! И какво да правя през това време? Да плащам на работниците да се разтакават по цял ден?

— Напълно ви влизаме в положението, господин Джесъп, но не зависи от нас. Сега, ако обичате, отидете с нашата колежка и изчакайте в караваната, докато…

— Да, още чакане, мамка му! Сякаш не чаках достатъчно!

Джесъп обърна гръб на Уилън и се отдалечи, придружен от полицайката с каменното лице. Дръпнах се, за да мине покрай мен, и развяващото се мръсно жълто яке леко ме закачи. Нещо падна от него и издрънча на земята. Погледнах и видях чифт очила. Едното стъкло бе изпаднало от рамката на прашния асфалт.

— Изпуснахте нещо — извиках, докато ги вдигах.

Джесъп се обърна и се втренчи в мен, сякаш не можеше да осмисли това, което бях казал. После се върна, като остави полицайката да го чака.

— Благодаря — промърмори и взе очилата от ръката ми.

— Това също — добавих и му подадох стъклото.

Усетих застояла миризма на пот, цигари и непреработен от организма му алкохол; той остана така няколко секунди, като премигваше и гледаше съсредоточено счупените очила в ръцете си. За секунда изпитах странното чувство, че ще заплаче. После се завъртя на пети и продължи по пътя си, следван от невъзмутимата полицайка.

Отидох при Уилън.

— Не изглеждаше щастлив — отбелязах.

— Личи му, нали? Това е Кийт Джесъп, собственик на фирмата подизпълнител, наета за разрушаване на сградите. Заради протестите и прилепите чака от месеци. Затова сега не е никак доволен. — Уилън се усмихна безгрижно. — Добрата новина е, че май ще се наложи да го виждаме доста често. Няма по-компетентен от него за строителните въпроси около „Сейнт Джуд“. Затова го помолихме да ни помогне да намерим, ако има, още тайни стаи. Както видя, той е готов на драго сърце да ни сътрудничи.

— Мислиш, че може да има още такива стаи? — попитах, като също минах на „ти“.

Беше глупав въпрос. Бях толкова зает да мисля за бременната жена и другите две жертви, че не ми бе хрумнало, че може да има и други.

Уилън гледаше тъмните стени на „Сейнт Джуд“, надвиснали над нас със слепите си прозорци.

— Вече намерихме три трупа, без дори да ги търсим — изтъкна той. — При тези размери на сградата бог знае какво друго може да има.

Даде ми знак с глава да го последвам.

— Ела. Искам да видиш още нещо, преди да започнем огледа.

Стаята беше в педиатричното отделение. Намираше се на последния етаж, малко по-натам по коридора спрямо люка, през който онази нощ се бях качил на тавана. Бях забравил колко е студено в болницата, а миризмата на влага и мухъл бе още по-тежка в застоялия въздух. По коридора също имаше прожектори, разположени така, че да показват пътя, но все пак в ъглите оставаха тъмни сенки. Подът беше осеян с отломки, които скърцаха под краката ни, някои от парчетата бяха достатъчно големи, за да ти изкълчат глезена. По стените висяха плакати, предупреждаващи за опасностите от тютюна, алкохола и наркотиците, докато други забраняваха използването на мобилни телефони. Минахме през голямо помещение с отделени със завеси кабинки, където една табела до оплетената в паяжини червена крушка гласеше: „Рентген. Не влизай при светеща лампа“.

Стаята беше малко след това. Двойните врати бяха отворени и вътре имаше още прожектори. Те хвърляха остра, неземна светлина върху мръсните стени с избледнели рисунки на анимационни герои. Тук миризмата на мухъл беше още по-силна. От стените стърчаха гнезда за кислородни бутилки, а наоколо имаше разпръснати боклуци: ръждясала рамка за легло без дюшек, нощно шкафче без врата и чекмедже, дори два стари акумулатора за кола. На земята, уморено подпряно на стената, седеше опърпано плюшено мече; до него имаше счупено сметало, чиито многоцветни мъниста бяха изпадали от телта.

— Знам. Потискащо, нали? — каза Уилън, като забеляза, че се оглеждам.

— Не можете ли да свалите няколко дъски от прозорците? — измърморих, стъписан от атмосферата на мрачната стая. На някои от прозорците все още висяха разкъсани завеси, но всичките бяха заковани с дъски и в мрака не проникваше нито лъч дневна светлина.

— Можем, но така бихме позволили на всяко любопитно копеле с дрон или телеобектив да погледне какво става вътре. Сега поне можем да сме спокойни, че утре няма да сме на първа страница.

Отиде в дъното на стаята, където няколко големи прожектора осветяваха група неразпознаваеми фигури в сини гащеризони. Работеха пред нещо, което на пръв поглед приличаше на обикновена стена. Четири метра дълга и три висока, тя бе направена от бетонни тухли, боядисани в бледозелено като останалите стени. Лесно можех да си представя защо полицаите, които издирваха Конрад, не ѝ бяха обърнали внимание. Напълно безлична, тя с нищо не привличаше погледа.

Освен ако не знаеш какво се крие зад нея.

Едва когато се вгледаш по-внимателно, можеше да забележиш, че нещо не е наред. Докато другите стени бяха гладко шпакловани, на тази се виждаха очертанията на отделните тухли и вместо тухлите да са застъпени в стените от двете страни, те бяха грубо залепени за тях, сякаш е имало отвор, който по-късно е бил зазидан.

— Как върви работата? — попита Уилън, като спря до струпаните наблизо мощни електрически инструменти, чукове и длета. Гласът му отекна в празната стая.

Един от хората, работещи върху стената, спря, за да отговори:

— Почти към края сме. Спуснахме се отзад и опънахме найлонов лист, за да спрем праха и отломките, които биха могли да паднат оттатък. Това е най-доброто, което можем да направим.

— Дано да е достатъчно. Не искам повече фалове.

Уилън не го каза заплашително, но не прозвуча и като шега. Когато хората му възобновиха работата, забелязах празна кутия от боя и пластмасова табличка в единия ъгъл. И двете бяха нацапани със същия цвят като стената от бетонни тухли. До тях лежеше голямо мече за боядисване, покрито с втвърдена като камък зелена боя.

— Правилно ли се досещам какво е това? — попитах.

— Да — отговори Уилън. — Някой е положил толкова усилия да замаскира стената, а после си е забравил инструментите. Взехме няколко добри пръстови отпечатъка от тях. Дори е оставил отпечатък от палеца си в хоросана, което е изключително полезно. Едър мъжага, ако съдя по размера.

— Изглежда твърде груба грешка, не мислиш ли?

Уилън сви рамене.

— Случва се. Престъпникът се опитва да е умен, а пропуска нещо очевидно. Както и да е, да оставим хората да работят. Насам.

Отново излязохме в коридора. Прожекторите продължаваха след стаята и зад близкия ъгъл и свършваха пред друга врата. Зад нея започваше дървена стълба, която водеше нагоре и изчезваше от поглед. Отдръпнахме се, за да пропуснем една криминалистка с мръсен гащеризон, после влязохме.

— Това води към часовниковата кула — каза ми Уилън, докато се изкачвахме по тесните стълби. Във въздуха се усещаше остра миризма на прах и дървените стъпала скърцаха под тежестта ни. — Горе вече няма почти нищо. Целият часовников механизъм е предаден за скрап, но няма да се качваме чак там. Дотук сме.

Стигнахме до малка площадка. Прожекторите осветяваха ниска врата в стената, не повече от метър и петдесет висока. Мазилката на стените се ронеше и отдолу се виждаха дървени летви. Малката врата беше отворена и по касата личаха петна от напомнящия талк прах за снемане на пръстови отпечатъци. Отвън имаше стабилно резе за заключване на вратата — обикновена метална пръчка, която се спускаше и се провираше през скоба на касата.

— Има около дузина такива люкове и врати, разпръснати на различни места — каза Уилън. — Освен онзи, който използвахме миналия път, този е най-близо до мястото, където намерихме трупа. Пази си главата.

Той се наведе и мина през ниската врата. Направих същото и се изправих веднага щом се озовах вътре. Бяхме в друга част на таванското помещение, в което бяха намерили останките на бременната жена. Тухлената стена на часовниковата кула се издигаше зад гърба ни, а подпорните греди на покрива изчезваха в тъмнината като ребра в гръдния кош на мъртъв кит. Въздухът тук бе по-различен, отколкото в останалата част на сградата, по-задушен и сякаш по-плътен. „Може да те хване клаустрофобия“ — помислих си. Завъртях се към Уилън, който ме чакаше.

Около таванската врата имаше изградена платформа от метални плоскости, образуваща временен под върху носещите греди. По средата беше оставен непокрит участък, постлан с мръсна изолация. На светлината на прожекторите двама криминалисти се взираха в него, застанали на четири крака.

— Намерихме това преди няколко часа — каза ми Уилън. — Какво мислиш?

Клекнах до открития участък от изолацията. Беше много близо до вратата и неравната, покрита с мръсотия повърхност беше осеяна със стотици малки тъмни частици, напомнящи зърна черен ориз. Образуваха пръстен с приблизително овална форма. По средата почти нямаше, после бяха разположени по-нагъсто и накрая оредяваха към периферията.

Взех една от тях и внимателно я завъртях между пръстите си. Фината като хартия обвивка беше разцепена наполовина и куха; насекомото, което е било вътре, отдавна го нямаше. Повечето от другите бяха същите, но тук-там имаше неразпукнати, от които мухата не е могла да се излюпи. Със семейство Calliphoridae бяхме стари познайници. Сърдитото жужене на възрастните мухи месарки осигуряваше озвучаване на много от местопрестъпленията, които посещавах. Въпреки че не ми бяха големи любимци, уважавах ролята, която играят. Не само за разграждането на разлагащи се органични вещества, включително човешка плът, но и за определянето на това, преди колко време е умрял човекът. Мухите са живият хронометър на природата; техният жизнен цикъл — от яйца през ларви до възрастни насекоми — е безценна помощ при оценката на времето, изминало след смъртта.

Тук хронометърът бе спрял отдавна — твърде отдавна, за да е полезен сега. Но дори така да беше, това не означаваше, че тези празни обвивки няма да ни кажат нещо.

— Нека съдебният ентомолог да го потвърди, но мисля, че са предимно сини и зелени месарки — казах, докато оглеждах празната обвивка. — Не виждам ларви, но след толкова години е нормално да няма.

Всички ларви или бяха станали на какавиди, от които са излезли възрастни мухи, или бяха умрели, а труповете им — изгнили, след като източникът им на храна се е изчерпал. Но въпреки че трупът, който някога е лежал тук, беше изчезнал, имаше ясни признаци за присъствието му. Изолацията от стъклена вата беше покрита с петна и сплъстена на местата, където са се просмукали течностите от разложението, а хаотичното разпределение на пашкулите на мухите бе нарушено. На места обвивките бяха смачкани.

— Изглежда, че беше прав — каза Уилън. — Трупът е лежал тук, докато се е мумифицирал, и чак след това е бил преместен в таванското помещение.

— Намерихте ли нещо по платнището, в което е била увита? — попитах аз.

— Може би. — Той умишлено говореше уклончиво. — Върху него имаше нещо, напомнящо на кучешка козина, и намерихме човешки косъм, заклещен в една от дупките. Цветът е различен от косата на жертвата, значи не е от нея. Ще проверим ДНК-то в базата данни, но ще отнеме време. Самият найлон е от онези, които могат да се намерят във всяка железария или магазин за строителни материали. Върху него имаше частици от цимент и мазилка, както очаквахме, а синята боя е от доста разпространен тип и не можем да определим конкретна марка. Бих казал, че този, който е преместил трупа, е бързал и е хванал първото, което му е попаднало под ръка, вместо да купува специално нов найлон. Това обаче не обяснява защо са чакали толкова дълго.

— Те?

Уилън протегна ръка и посочи пространството около нас.

— До мястото, където я намерихме, са двайсет-трийсет метра. Освен ако някой не си е дал труда да нареди дъски, за да я влачи, е трябвало да я носят. Било е по-лесно, докато е била увита в платнището, но не си представям сам човек да се справи. Не че е прекалено тежко, но е било трудно да улучва гредите, без да стъпи отстрани и да пропадне през изолацията.

Имаше логика. А и ако тялото на жената беше влачено, щеше да остави следи върху изолацията и да причини значителни повреди на крехките останки. Не бях видял никакви признаци за нещо подобно.

Погледнах отново мястото, където е бил трупът. Наред с петната от разлагането върху изолацията имаше по-светло петно, сякаш там бе засъхнала някаква по-бледа течност.

— Какво е това?

Жената от двойката криминалисти поклати глава.

— Нямам представа. Не е достатъчно тъмно, за да е кръв. Намерихме пръски от същото вещество върху дървените стъпала отвън, така че може изобщо да не е било от тялото. Може да е нещо, което някой просто е разлял. Изпратихме проби за анализ, но каквото и да е, петната са твърде стари и сухи, за да определим с точност.

— Но намерихме нещо друго — добави Уилън. Той посочи от вътрешната страна на вратата. — Виждаш ли?

По необработените дъски се виждаха тънки ивици, по-светли от околната дървесина. Драскотини.

— Това обяснява нараняванията, които видяхме по ръцете на жената — каза Уилън. — Извадихме треска изпод един от ноктите ѝ. Вратата беше заключена отвън и е доста здрава. Твърде масивна е, за да може дребна жена да я отвори или счупи, но тя е положила сериозни усилия.

Боже, помислих си, като си го представих. Мислехме, че жената е убита някъде другаде, а след това трупът ѝ е бил отнесен на тавана. Явно грешахме.

Някой я бе заключил тук и я бе оставил да умре.

— Не мога да разбера, защо не е излязла през един от другите изходи — каза вторият криминалист. Беше по-възрастен, с тревожни очи, виждащи се над маската. — Не е като да е само този.

— Как щеше да се чувстваш, ако беше бременна и трябваше да пълзиш из целия таван? Ти вече достатъчно се изтощи с този бирен корем — възрази колежката му. — Пък и откъде да знае къде да ги търси? Било е пълен мрак и не намерихме телефон или запалка, с които би могла да си свети. Една грешка и е щяла да пропадне през тавана.

— Само казвам — промърмори обидено другият.

Все още се опитвах да разбера какво се е случило тук.

— Защо му е трябвало на някого да я заключва вътре и след това просто да я остави?

Уилън сви рамене.

— Може да е било неволно, някаква нелепа шега. Хората правят всякакви неща, когато са пияни или надрусани, а знаем, че много наркомани използват това място. Но не мога да си представя бременна жена да се крие на тавана за развлечение. Бих казал, че някой я е довлякъл тук насила или е била преследвана и е дошла да се скрие. Както и да е, някой я е заключил вътре и после я е оставил. И след няколко месеца са се върнали. Може би когато са чули, че болницата ще бъде разрушена, са решили да преместят тялото на място, където е по-малко вероятно да бъде открито.

Това беше добра теория. Но мисълта, че бременната жена е била преследвана, ми напомни за нещо, което криминалистът спомена по-рано.

— Бледите петна по изолацията — казах аз, гледайки засъхналите следи по стъклената вата. — Казахте, че има нещо подобно на стълбите отвън. Дали не е амниотична течност?

Жената клекна и се замисли за момент.

— Да, може би. Но мисля, че петната са твърде стари, за да се каже със сигурност.

— Мислиш, че водите ѝ са изтекли? — попита ме Уилън.

— Възможно е. Но ако е станало така, съдейки по останките от плода, би било преждевременно раждане.

— Значи може да е умряла от това.

Кимнах, отрезвен от тази мисъл. Без медицинска помощ, ако ципите около амниотичната торбичка се разкъсат рано, може да е животозастрашаващо дори при много по-добри условия от тукашните. Заключени на тавана без храна и вода, жената и детето не са имали шанс да оцелеят. Били са обречени на бавна смърт в тъмното.

Всички се умълчаха и Уилън отново се обърна към вратата.

— Хайде — каза мрачно.

Докато слизахме по дървените стълби, спрях до засъхналите петна, за които говореше криминалистката. Бяха едва различими, повече като следи от изпарена вода, отколкото от засъхнала кръв. Имаше няколко по-големи и образуваха криволичеща пътечка нагоре по стълбите към тавана.

Разбира се, можеше да се дължат на нещо напълно невинно, напомних си, просто някаква течност, разлята от работник или от някой от нелегалните посетители на сградата. Твърде лесно е да си направиш прибързани изводи, особено в емоционален случай като този.

Но докато вървях след Уилън обратно по празния болничен коридор, образът на млада жена, бягаща по него от някакъв безличен преследвач — или преследвачи, — ясно се очерта във въображението ми. Потърсила е убежище на тавана и там се е озовала в капан. Спомних си драскотините по касата на дървената врата, издрани в страх и отчаяние. Изтощена, с преждевременно изтекли води, тя се е борила за живота си и за живота на детето си по единствения начин, по който е могла.

И когато не бе успяла, бе легнала в мръсното таванско помещение и бе умряла.