Мирис на смърт

12

След като си тръгнах от Лола, минах покрай „Сейнт Джуд“. Не беше далеч и исках да видя как се е отразило разгласяването на информацията от Одуя. Миналата вечер на улицата почти нямаше журналисти и едва ли беше само заради дъжда. Без по-нататъшно развитие на случая медийният интерес беше започнал да отслабва.

Но Одуя бе променил всичко. Входът на „Сейнт Джуд“ отново беше обсаден от медийни микробуси и репортери. Не бяха толкова много, колкото веднага след откриването на труповете, но бяха достатъчно, за да покажат повишения интерес към тези събития. Някои стояха насред улицата и ме принудиха да намаля. И слава богу. Насреща ми по посока на репортерите крачеше младеж със суичър и вдигната качулка. Той погледна настрани, явно по-заинтересуван от телевизионните камери, отколкото от безопасността си, и в един от онези полуинстинктивни моменти аз изведнъж осъзнах какво ще се случи.

Натиснах спирачките точно когато слизаше от тротоара. Въпреки това се размина на косъм. Изскочи точно пред мен и ако вече не бях намалил, щях да го блъсна. Все пак колата спря навреме. Увиснах напред на предпазния колан, а в багажника куфарът ми глухо издумка. Младежът се вцепени на улицата, втренчи се във внезапно изскочилата кола и под качулката на лицето му се изписа ужас. След миг изражението му коренно се промени.

— Гледай къде караш бе, тъпак!

Понечи да ритне колата, но явно си спомни за полицаите на другия тротоар. Погледна ги скришом, после сведе глава и бързо се отдалечи.

Това разминаване на косъм разтърси и мен. С разтуптяно сърце превключих на скорост и продължих напред. Суматохата привлече вниманието на най-близко стоящите журналисти. Усещайки погледите им, аз се отдалечих, без да поглеждам назад.

Не исках да им давам още поводи за сензация.

Когато „Сейнт Джуд“ се скри от погледа ми в огледалото, отново се замислих за разговора пред дома на Лола. Съседката ѝ явно с удоволствие разпространяваше слуха, че е била уволнена след смъртта на дете, за което се е грижила, но бързо бе станало ясно, че не знае нищо повече. Ако изобщо имаше какво да се знае. Самият аз съм бил жертва на злонамерени клюки и бях наясно колко е лесно хората да повярват в тях, независимо дали са верни, или не.

Все пак Лола ми беше казала, че е била медицинска сестра. И това, че някой се наслаждаваше да разпространява клевети, не означаваше, че в тях не може да има зрънце истина.

Това беше неочаквано усложнение, особено предвид ужасните условия, в които живееха Лола и синът ѝ. Беше ясно, че тя едва успява да се грижи за него сама и макар че не исках да се намесвам, здравето на момчето беше по-важно от нейното желание да бъде независима. Може вече да не бях лекар, но след като видях как живеят Лола и синът ѝ, не можех да се преструвам, че не знам.

Въпросът беше какво да правя?

Изпитах облекчение, когато влязох в хладната, клинична тишина на моргата. Тук поне имах някакъв контрол над това, което се случва. Регистрирах се и се преоблякох с чисти работни дрехи, после превключих телефона на безшумен режим и го сложих във вътрешния си джоб. Когато вършех особено отговорна работа, често го оставях в шкафчето. Но днешната задача се очертаваше да бъде сравнително рутинна и не исках да съм неоткриваем.

Знаех, че Уорд ще се опита да се свърже с мен.

Първо проверих крехките кости на бебето. Въпреки че по тях все още имаше малко меки тъкани, щяха да бъдат необходими няколко дни киснене в обикновена вода, ако исках изцяло да се разтворят и да опадат. Но огледът им беше само формалност.

Нищо не показваше, че майката е била наръгана с нож или е получила някаква друга физическа травма, която да е оставила белег върху тънките кости. Вътре в утробата, нероденото ѝ дете е било защитено от това, което майка му е преживяла в последните си мигове.

Поне докато не беше издъхнала.

Ежедневното сменяне на водата, в която киснеха костите на бебето, беше единственото, което можех да направя, за да ускоря процеса. Направих го, а после насочих вниманието си към майката. Кисненето цяла нощ във врящия на слаб огън почистващ разтвор ефикасно бе отстранило тъканите и мазнините от разчленените ѝ кости. След като нахлузих чифт гумени ръкавици с дължина до лакътя, преминах към следващия етап.

Като пример за биологично инженерство костната структура засенчва всяко постижение на строителната мисъл. Гладката външна повърхност се състои от слоеве, наречени пластинчата костна тъкан, в които се помещава сърцевина със структура на пчелна пита, известна като трабекуларна кост. Тя служи за увеличаване на якостта, без да се увеличава теглото. В дългите кости, като тези на ръцете и краката, кухият център — медуларният канал — е запълнен с костен мозък, мастната тъкан, отговорна за производството на кръвни клетки. Това е шедьовър на конструктивния дизайн и погледнато под микроскоп разкрива още по-комплексен свят.

Щях да направя пълен оглед по-късно, когато сглобя костите на жената в правилната им анатомична позиция. Това обаче не означаваше, че не мога да направя първоначална оценка още в момента. Вдигнах мокрия череп от съда, в който се киснеше, и го изплакнах с чиста вода. Той не даваше много информация за човека, чиято глава е представлявал. Костната тъкан наистина служи за основа, но кожата и мускулите са това, което придава жизненост и характер на нашите лица. Без тях черепът е само една калциева реликва.

Все пак полезна реликва.

Ъгловатата му форма предполагаше представителка на бялата раса, с тесен, висок нос и сравнително малка челюст. Макар че далеч не беше окончателно, това заключение би могло да помогне на Уорд в търсенето на възможно съвпадение в базата данни за изчезнали лица. По време на аутопсията вече бях оценил общото състояние на зъбите на младата жена достатъчно добре, за да получа представа за възрастта и начина ѝ на живот. По-интересно сега беше леката, но добре видима дистална захапка, при която горните предни зъби стърчат много напред спрямо долните. Приживе това би могло да прави впечатление и можеше да се използва като още един признак при идентифицирането.

Оставих черепа да съхне в аспиратора и започнах да изваждам една по една останалите почистени кости от подобната на супа течност и да ги плакна. Нямах търпение да разгледам по-отблизо топчестата глава на десния хумерус, дългата раменна кост, и съответстващата ѝ вдлъбнатина в скапулата, или лопатката, за да видя дали разместването не е предизвикало някакви увреждания, които не се виждаха на рентгеновите снимки.

Нямаше. И двете бяха в добро състояние. Ако разместването бе станало в резултат от пренасянето на мумифицираното тяло, то не беше увредило нито изсъхналата мека тъкан, нито самата става. Макар това да не беше окончателно заключение, то бе още един знак, че травмата е настъпила, докато младата жена все още е била жива.

Но не много преди смъртта.

Продължих да изплаквам и подсушавам избелените кости и открих още доказателства, подкрепящи по-раншната ми оценка за възрастта на жертвата. Симфизата на пубиса — част от срамната кост, която с течение на годините става от оребрена все по-гладка — показваше, че е била около двайсетте. Това личеше и от фемурите. При децата краят на бедрената кост е покрит с дебел слой хрущял. В юношеството той се втвърдява, превръща се в костна тъкан и постепенно се слива с шийката на костта. Този процес е известен като епифизарно срастване и първоначално свързването на двете повърхности се вижда като линия. По-късно тя избледнява и до около двайсет и пет годишна възраст съвсем изчезва.

Слабите линии все още се виждаха тук, но едва-едва. И краищата на ребрата откъм гръдната кост бяха гладки, а не с по-зърнестата структура, характерна за по-късните етапи на живота. Всичко това беше още едно потвърждение, че жертвата не е била на повече от двайсет и пет години. Вероятно дори по-млада, като се има предвид, че не всичките ѝ мъдреци бяха израсли.

Слагах последните ребра в аспиратора, когато телефонът ми завибрира. По дяволите. Свалих ръкавиците и излязох от лабораторията. Телефонът спря да вибрира, преди да успея да го извадя от вътрешния джоб на престилката. Въпреки че знаех кой може да ме търси, сърцето ми се сви, когато видях името на дисплея.

Уорд.

Намерих тих ъгъл в коридора и я набрах. Тя вдигна веднага.

— Бяха ми заети ръцете… — започнах да се извинявам.

— Момент. — Гласът ѝ заглъхна. Чух я да говори с някого за момент, после пак се обади. — Какво точно си говорил с Адам Одуя снощи?

В гласовото съобщение, което ѝ бях оставил по-рано, не исках да навлизам в подробности и затова само ѝ съобщих, че съм говорил с активиста след публичната среща. Не очаквах Уорд да е доволна, но сега тонът ѝ беше остър и обвинителен.

— Нищо не съм му казал. Когато си тръгвах, той ме настигна и се представи. Оказа се, че съм бил консултант за защитата по случай, по който е работил като младши адвокат.

— И ми казваш чак сега?

— Не знаех, докато той не ми напомни. Това беше преди много години, дори не го познах.

— Каза ли му нещо за разследването?

— Разбира се, че не съм.

— Одуя не спира да приказва по националната телевизия и радиото, като твърди, че някой е потвърдил изтеклата информация. Някой, когото познава и на когото вярва. Нали няма да ме убеждаваш, че може да има друг стар познат освен теб?

— Не те убеждавам в нищо — контрирах аз. — Само казвам, че не съм му казал нищо. Поиска да потвърдя информацията и аз отказах.

— Но не си я и отрекъл.

Започва се. Поех си дъх.

— Не.

Последва пауза. Почти чух как Уорд се опитва да се овладее.

— Кажи ми какво точно се случи.

Разказах ѝ всичко, без да пропусна нито една подробност. Тя мълчеше, докато не свърших.

— Добре. — Пое си дълбоко въздух. — Не мога да те обвинявам, че не си отрекъл версията за бременната жена, но това е наляло вода в мелницата на Одуя. Медиите вече знаят и по този повод ще дам изявление в „Сейнт Джуд“ днес на обяд. Предпочитах да изчакам, докато разберем повече, но сега нямам избор. И ако този тип пак се опита да говори с теб, за бога, направи услуга и на двама ни и просто го отмини.

Нямаше нужда да ми го казва. От напрежението мускулите на врата ми започнаха да изтръпват. Размачках ги, за да облекча болката.

— Разбрахте ли откъде е изтекла информацията? — попитах.

— Още не. Може да е бил някой от криминалистите, но след инцидента с Конрад, около „Сейнт Джуд“ имаше твърде много хора, които са могли да чуят нещо. Може да е всеки от тях.

Гласът ѝ звучеше по-скоро уморено, отколкото ядосано, но като се има предвид, че разследването срещаше усложнение след усложнение, беше разбираемо. Командир Ейнсли едва ли щеше да прояви снизходителност.

— Обаждам се за още нещо — продължи Уорд с по-спокоен тон. — Кога ще свършиш в моргата?

Замислих се какво остава да направя.

— Ще трябва да се върна, за да огледам плода, но иначе би трябвало да приключа до края на деня — отговорих.

— Добре, защото утре те искам в „Сейнт Джуд“. Трябва да се уверим, че няма да има повече изненади там, затова поисках да ми изпратят куче, обучено в търсенето на трупове. Искам и ти да си там.

Очаквах да докарат специализирано куче в някакъв момент. С обоняние, стотици пъти по-развито от нашето, тези животни се обучаваха да подушват миризма на разложение, много по-слаба от всичко, което човешкият нос е в състояние да долови. Можеха да открият следи от разлагане дори през метър бетон, затова една фалшива стена не би трябвало да ги затрудни.

Но колкото и да са полезни, кучетата не могат да различат човешки от животински останки. Това нямаше толкова голямо значение, когато се намери цяло тяло, но частичните останки и разпръснатите кости невинаги бяха толкова лесни за идентифициране. Затова им трябваше съдебен антрополог. Все пак се изненадах, че Уорд иска мен.

— Какво става с Миърс?

— И без това има много работа. Тази сутрин Парек трябва да извърши първата аутопсия на зазиданите жертви, така че той ще бъде зает с тях през следващите няколко дни. А не искам да идва никой друг, след като вече имам вас двамата.

Мислех си, че повече няма да видя старата болница. Не съжалявах, че се махнах оттам, но сега изпитах вълнение при мисълта да се върна.

— В колко часа да дойда? — попитах.

Мислех да кажа на Уорд какво бях научил от съседката на Лола, но в последния момент се отказах. Тя вече си имаше достатъчно работа и не исках да ѝ губя времето с нещо, което вероятно беше само злонамерена клюка. Слухът, че бивша медицинска сестра, подозирана за смъртта на дете, живее близо до „Сейнт Джуд“, би могъл да привлече вниманието, но колкото повече мислех за това, толкова по-малко убеден бях, че си струва да се споменава. Дори ако казаното от съседката беше истина, трудно можеше да се направи някаква връзка с разследването. Старицата и нейният прикован на легло син едва ли бяха правдоподобни заподозрени. Това беше работа за социалните служби, а не за полицията.

Прибрах телефона си и тръгнах обратно към лабораторията. Ако успеех бързо да сглобя костите на младата майка, можеше и да стигна до „Сейнт Джуд“ на обяд, за да чуя изявлението на Уорд. Това беше първата ѝ пресконференция като главен инспектор и ми беше интересно да видя как ще се справи. Вглъбен в тези мисли за малко не се блъснах във вратата на съблекалнята, когато тя рязко се отвори. Отвътре излезе някой с пълно работно облекло, включително хирургическа шапка. Но не беше необходимо да виждам червената коса, за да разпозная младото лице на Даниел Миърс.

Спря колебливо и се изчерви, когато ме видя. После вирна брадичка и остави вратата да се затвори зад гърба му.

— Добро утро — поздравих го. Той отговори с леко кимване.

— Виждали ли сте доктор Парек? — попита, като гледаше през мен, сякаш очакваше тя ей сега да се материализира.

— Днес не. Тази сутрин ще прави аутопсиите, нали?

— Точно така. — Замълча за момент. — Ще бъде интересно.

Това бе очевиден опит да ме подтикне да попитам защо. Изкушавах се да не се хвана на въдицата, но ако не попитах, цял ден щеше да ме мъчи любопитство.

— Защо? Какво открихте?

Бях видял зазиданите жертви само за няколко минути. Миърс бе имал възможност да ги огледа много по-внимателно, преди да бъдат взети и откарани в моргата.

Веднага съжалих, че зададох въпроса. Той направи вял опит да не издава прекалено явно самодоволството си.

— О, разни работи. Сигурно сте видели, че са били измъчвани.

Измъчвани ли? Като изключим следите от врязването на ремъците, на слабата светлина на фенерчетата не бях забелязал други признаци на физически наранявания. Да бъдеш зазидан жив можеше да се квалифицира като мъчение по всякакви критерии, но знаех, че Миърс няма това предвид.

— Не видях добре — отговорих, осъзнавайки, че звучи като извинение.

— Е, лесно би могло да се пропусне — отбеляза той с престорено великодушие. — Поради приплъзването на кожата и обезцветяването ѝ беше трудно да се види, но в някои части на епидермиса личаха следи от изгаряне.

— Горени ли са?

— Не казах ли това?

Престорено неразбиращият му поглед беше лоша актьорска игра. Не бях видял двете жертви отблизо, а поради лошото състояние на телата, каквото и да било изгаряне беше трудно забележимо. Въпреки това думите му ме уязвиха.

— Раните са сравнително малки и на твърде ограничена площ, за да са причинени от открит пламък — продължи Миърс, наслаждавайки се на собствената си гениалност. — Най-вероятно са оставени от някакъв нагорещен уред, а не от горелка, примерно. Разбира се, ще получа по-добра представа, когато направя подробен оглед.

— Къде са били горени?

— Навсякъде. Открих изгаряния по главата, по крайниците, по торса. Изглеждаха на случайно избрани места, доколкото видях. — Не можа да сдържи снизходителната си усмивка. — Ако това ще ви утеши, Парек също не ги видя, докато не ѝ ги посочих.

— Така е, защото тези стари очи не виждат добре в тъмното — чу се гласът на патоложката зад нас. — Макар че в свое оправдание дължа да кажа, че по това време бях заета да оглеждам нараняванията от ремъците.

Не бях забелязал приближаването ѝ. Очевидно и Миърс. Лицето му се изчерви, когато дребната жена спря до нас.

— Доктор Парек, аз… ъх… просто…

— Да, чух. Здрасти, Дейвид. — Тя ми се усмихна, но в очите ѝ се появи опасен блясък. — Как върви с жертвата от тавана? Сигурно вече си към края.

— Може да се каже.

— Както винаги, не си губиш времето. Очаквам с нетърпение доклада ти. Сигурна съм, че ще бъде обстоен както винаги. — Обърна се към Миърс, който се изчерви още повече. — Ако сте готов, доктор Миърс, можем да започваме с първата аутопсия. Ще се опитам да не пропусна нищо, но не се колебайте да ми посочите, ако все пак се случи.

Без да чака отговор, продължи по коридора. Въпреки малкия си ръст вървеше изненадващо бързо и това принуди Миърс да подтичва след нея.

Усмихнах се и се обърнах. Но усмивката ми посърна, когато се сетих какво бе казал тафономът. Както и да се погледне, двете зазидани жертви бяха умрели от ужасна смърт. Ако освен това бяха и измъчвани — горени, — това издигаше страданието им на съвсем друго ниво.

Беше ужасно да си го представя. Потиснах егоистичното съжаление, че не мога сам да погледна останките им, и отново влязох в лабораторията, където ме чакаха костите на младата майка.