Мирис на смърт

18

Жената беше като сянка, заобиколена от слънчева светлина. Във въздуха около нея плуваха прашинки, почти неподвижни частици светлина. Видях само силуета ѝ на вратата, но знаех коя е. Това знание смрази кръвта ми. Докато се приближаваше, лицето ѝ постепенно придоби форма и черти. Дълга катраненочерна коса. Тъмни вежди над безжизнените очи и кожа, бяла като кост. Красотата ѝ беше ужасяваща. Исках да закрещя, да избягам.

Но не можех да помръдна.

Пълните ѝ устни бяха леко раздалечени в усмивка. Наведе се към мен. Подуших миризмата ѝ — фин, остър мускус. Дъхът ѝ погали кожата ми, когато приближи устни до ухото ми.

— Здравей, Дейвид.

Погледът ѝ беше толкова празен, че изгаряше. Знаейки какво ще се случи, гледах безпомощно как изважда ножа. Острието му блесна на слънцето.

— Остави ме на мира — каза Грейс и заби ножа в корема ми…

Събудих се с крясък. Призрачната миризма на мускус и подправки сякаш остана за момент, но после изчезна, когато се опитах да я локализирам. Задъхан и с разтуптяно сърце, се взирах из сенките в спалнята. Навън все още беше тъмно, но светлината от улицата бе достатъчна, за да видя, че стаята е празна. Отпуснах се в леглото и си отдъхнах.

Боже мой! Какво, по дяволите, бе предизвикало този кошмар? Светещите цифри на часовника до леглото показваха, че е малко след пет. С ясното съзнание, че повече няма да мога да заспя, отметнах завивките и станах. Потта изстина по кожата ми. Отидох бос до прозореца, за да погледна навън. Пожарната кола я нямаше, но във въздуха все още се усещаше слаба миризма на дим.

Вероятно тя бе причината за кошмара.

От няколко дни не бях сънувал този сън и вече си мислех, че съм се отървал от него. Потърках лицето си с ръка, разтреперана от адреналина. Не след дълго щеше да се зазори. Докато стоях на прозореца, на едно от дърветата отвън запя птица. След няколко секунди към нея се присъединиха и други и хорът на природата възвести настъпването на новия ден.

Краката ми потънаха в дебелия мек килим, когато пресякох стаята, за да отида в банята. Пуснах душа. Останах под врялата струя, докато и последните остатъци от съня бяха отмити; после пуснах студената вода за няколко секунди.

Вече разсънен, включих радиото, докато приготвях закуска. Бъркани яйца с препечени филийки и кафе. Помислих си дали да не положа усилие и да разгадая как се включва космическата кафемашина, но бързо се отказах, не ми пречеше да пия нес.

Отново си спомних с раздразнение случилото се с Миърс снощи, но вече не се ядосвах толкова. Все пак го бях направил повече за разследването — и за Уорд, — отколкото за него. Дори и при това положение обаче не мислех да има втори път. Ако пак се издъни, нека се оправя сам.

Дъждът забарабани по прозореца, докато се хранех на гранитния остров в кухнята. Все още имах онова неприятно замаяно усещане, когато не си си доспал, но ми стана по-добре, след като хапнах. Настроението ми се подобри още повече, когато в сутрешните новини не чух нищо за „Сейнт Джуд“. Историята явно беше станала безинтересна, което не бе лошо.

Докато миех чиниите след закуската, мрачният ден навън вече започваше. Направих си още едно кафе, чудейки се с какво да се заема. Все още беше твърде рано да се каже кога ще се възобнови операцията по издирването, но едва ли щеше да се случи тази сутрин. Може би нямаше да е дори и следващата седмица. Всичко зависеше от това колко азбест има и колко бързо може да бъде обезвреден, за да можем да се върнем в болницата. Надявах се да не отнеме твърде дълго, Джесъп не беше единственият, който се ядосваше заради забавянето.

Бих могъл да мина през университета по-късно, но тъй като имах неочаквано свободна сутрин, можех да я използвам за друго. Ситуацията с Лола и сина ѝ не ми излизаше от ума от последното ми посещение там. Очевидно имаха нужда някой да им помогне, но все още не бях решил как да го направя. Лола нямаше да приветства никаква намеса от мен или от някой друг, а не исках просто да подам сигнал в социалните служби. Но тя очевидно изнемогваше да се грижи сама за болния си син и предвид възрастта ѝ положението само щеше да се влошава.

Освен това си спомнях казаното от съседката. Колкото повече мислех за тази история, толкова по-малко правдоподобна изглеждаше, но нещо друго все още не ми даваше мира. Трябваше да отида пак, преди да реша дали да кажа на Уорд.

Ако Лола ме пусне да вляза.

В облачната утрин улицата със занемарени еднотипни къщи изглеждаше още по-мрачна. Не валеше, но въздухът бе влажен, а плътните облаци превръщаха деня в сив здрач. Спрях пред къщата на Лола. През процепите на щорите прозираше светлина, значи си беше вкъщи. Можеше да е оставила лампата включена заради сина си и да е излязла, но не го беше направила в дъждовната вечер, когато я бях закарал у тях. Вероятно го смяташе за излишно хабене на електричество.

Слязох и хвърлих поглед към къщата на съседката. Не светеше и нямаше признаци на живот, което беше жалко. Исках да говоря и с нея.

Приближих се до дома на Лола и почуках на лъскавата входна врата, като в същото време наблюдавах щорите. И наистина, след няколко секунди пластинките се размърдаха и някой надникна навън. Вдигнах кафявата хартиена торбичка, която носех, надявайки се, че любопитството ще надделее над желанието да ме остави да вися навън.

Пластинките на щорите се събраха, но не се случи нищо друго. Погледнах в двете посоки на занемарената улица и се замислих колко глупаво изглеждам. Вдигнах ръка, за да почукам още веднъж, и в този момент чух изщракване на ключалката. Входната врата се открехна на няколко сантиметра, все още закачена с веригата, и през процепа се показа недружелюбното лице на Лола.

— Какво искаш?

— Донесох ти това.

Отново ѝ показах кафявата хартиена торбичка. Тя погледна през вратата, намръщи се.

— Какво е това?

Отворих чантата, не толкова за да види, колкото да помирише съдържанието ѝ.

— Печено пиле.

Бях минал през един доста луксозен гастроном близо до „Балард Корт“. Цените бяха повече по джоба на богатите жители на квартала, отколкото на съдебен антрополог, преместил се наскоро там, но на няколко пъти бях ходил да пазарувам с Рейчъл. Освен домашни сирена и пушени филета имаше грил със стъклена преграда, на който бавно се въртяха и се обливаха със сос пресни пилета. Ароматът изпълваше улицата и ми хрумна, че почти всички покупки на Лола бяха полуфабрикати или консерви. И със сигурност сред тях нямаше нищо подобно на още топлото пиле, което тя подушваше сега.

Видях как ноздрите ѝ потрепнаха, когато апетитният аромат на печено месо стигна до тях. Не се гордеех, че се опитвам да манипулирам старицата, но си казах, че го правя за добра кауза. Разбира се, тя можеше просто да вземе пилето и да затръшне вратата пред носа ми. В такъв случай поне щях да знам, че със сина ѝ имат прилична храна.

Тя пак погледна хартиената торбичка. После вратата се затвори и чух тракането на веригата. Отново се отвори, този път по-широко, и Лола посегна към плика.

— Може ли да вляза? — попитах, без да го пускам.

Тя се намръщи, но погледът ѝ все още беше прикован към пликчето.

— Защо?

Едва се сдържах да не се усмихна.

— Не бих отказал чаша чай.

Очаквах вратата да се затръшне. Но не. Лола ме изгледа подозрително, после ми обърна гръб и влезе, като остави вратата отворена. Влязох бързо, докато не е размислила.

Лъхна ме воня на нечистотии и некъпан човек. От древен CD-плейър на бюфета свиреше музика — нещо като псевдокласическо пиано, което по изнервящ ефект си съперничеше с бавното тиктакане на стенния часовник. Къщата беше мрачна и разхвърляна като миналия път, а голата крушка на тавана излъчваше бледа светлина, която някак внушаваше усещането за студ в задушната и гореща стая.

Мъжът на леглото ме гледаше. Лицето му беше сковано, но очите му бяха живи. Между космите на брадата му имаше трохи, а върху смачканите чаршафи бе оставена празна пластмасова бебешка чашка с капак и чучур против разплискване. На шкафче до краката му се мъдреше рамкирана снимка на момчето, което някога е бил, като преждевременно подготвена за погребение.

— Здравей, Гари — поздравих го. — Донесох още нещо за хапване.

Лола изтръгна плика от ръцете ми. Постави го на масата до препълнената мивка и почна да рови вътре. До нея загряващата се електрическа кана леко засъска.

— Вътре има и други неща — казах, когато старицата извади пилето.

— Виждам — сопна се тя.

Поспря, за да подуши мазното фолио, преди да остави пилето на масата. Едва сдържах усмивката си, докато гледах как рови в кафявата хартиена торбичка, съсредоточено като дете на Коледа. Варена сьомга, парче домашен чедър и пай със свинско месо — всичко това се присъедини към пилето на масата. Това не беше храна, която някой диетолог би одобрил или която бих препоръчал, докато работех като общопрактикуващ лекар. Но Лола и синът ѝ имаха нужда малко да се поглезят. Понякога не само тялото, но и душата има нужда от храна.

Лола разгърна топлото пиле и откъсна парченце кожа с пръсти. Когато го лапна, тихо изстена от удоволствие и дори затвори очи за секунда, докато дъвчеше. Погледнах сина ѝ и се почудих дали и той ще може да се наслади на гощавката. Може би не беше в състояние да поема твърди храни, а не виждах нищо, с което храната му може да бъде смляна, кухненски робот например. Може би това беше следващото нещо, за което трябваше да се погрижа.

Каната забълбука на кухненския плот и милостиво заглуши дрънкането на пианото. Лола хапна още едно парченце месо и пак уви пилето. Облиза мазните си пръсти, избърса ги в жилетката си и ме погледна.

— Какво искаш?

Моля, няма защо.

— Нищо не искам.

— На глупава ли ти приличам? Не си донесъл всичко това без причина. Ако бях по-млада, щях да си помисля, че се опитваш да ми бръкнеш в гащите.

— Нямам такова намерение.

Запазих невъзмутимо изражение, като се питах какво разбира синът ѝ от този разговор. Лола издаде дрезгав звук, сякаш прочистваше гърдите си. Разбрах, че се смее.

— Не се безпокой, не съм и сляпа. — Смехът секна като изключен с копче. — Вече ти казах, че нямам нужда от подаяния.

— Това не са подаяния. Просто си помислих, че на теб и на сина ти ще ви хареса.

Неизвестно защо, това явно се оказа неподходяща забележка. Изражението ѝ стана по-сурово. Зад гърба ѝ каната се изключи. Лола ме погледна за миг, после пак се обърна към каната.

— Хайде, като си тук, можеш да седнеш. Мляко и захар?

— Само мляко — отговорих, изненадан.

Приближих се до малката кухненска маса. Дрънкането на пианото и тиктакането на часовника отново се бореха за надмощие. Усетих, че Гари не ме изпуска от поглед, когато дръпнах стол и седнах.

— Ще ходиш ли пак днес? — попита Лола, като сипваше вряла вода в две чаши.

Отначало не разбрах.

— Къде да ходя?

— Къде мислиш? В „Сейнт Джуд“, разбира се. — Погледна ме лукаво. — Казах ти, че не съм глупава. Личи си, че не си местен, а няма друга причина да се мотаеш тук.

По-рано, когато я бях видял при разрушената църква, бях отбягнал въпросите ѝ. Но сега не виждах смисъл да не ѝ отговоря.

— Не, днес няма да ходя.

— Обаче не си от полицията.

Изрече го с такъв тон, сякаш очакваше да потвърдя.

— Не съм.

— Какъв си тогава? От ония криминалистите? Патолог, нещо такова ли?

— Нещо такова.

Тя кимна доволно.

— Така си и мислех. Личи ти.

Не ми стана ясно по какво ми личи, но не попитах.

— Ами вие?

— Какво аз?

Подозрителността ѝ се върна.

— Събирахте боклуци в гората. Редовно ли го правите?

— Не и в такова време. Ишиасът ме мъчи достатъчно. — Изстиска чаените пакетчета с лъжичката в стените на чашите. — Но там ми харесва. Смяна на обстановката. Все едно съм на километри оттук.

Разбирах я. Заобиколени от гъста гора, руините на древната църква изглеждаха много далеч от тези разнебитени улици.

— Колко време сте работили като медицинска сестра? — попитах с надеждата да насоча разговора към една от причините, поради които бях дошъл.

— Достатъчно дълго.

— Къде сте работили? Казахте, че не е било „Сейнт Джуд“.

Тя ме погледна гневно.

— Защо толкова се интересуваш?

— За да поддържам разговора.

Лола ми хвърли мрачен поглед, после изсипа с лъжичката три натрупани една върху друга бучки захар в едната чаша.

— Работила съм на много места. Женен ли си? Рязкото сменяне на темата ме изненада.

— Не.

— Трябва да се ожениш… на тази възраст. Нещо не ти е наред ли?

Не исках да се бърка в личния ми живот, но и аз разпитвах Лола за нейния.

— Вдовец съм.

Това изречение може да предизвика всякаква реакция — от смущение до съчувствие. Лола не се впечатли.

— Как умря тя?

Тонът ѝ беше толкова безразличен, колкото когато ме попита дали искам мляко в чая. Но поне можех да отговоря, без да се притеснявам, че ще бъде неудобно.

— В автомобилна катастрофа. — Дори сега не ми се вярваше, че се е случило. — Ами вие? Омъжена ли сте?

— Бях. И все още съм, предполагам. — Тя сви презрително рамене. — Мъжът ми се чупи преди години. Прав му път. Работеше в търговския флот, тъй че рядко се вясваше така или иначе, а когато все пак се появеше, беше мъртво пиян. Шибаняк. Тормозеше Гари и когато беше трезвен, но напиеше ли се, ставаше непоносим. Беше ни по-добре без него.

Това беше най-дългото словоизлияние, което чувах от нея. Когато тръгна да вади млякото от хладилника, в движенията ѝ имаше някаква скованост, сякаш съжали, че се е разприказвала толкова.

— Имаш ли деца? — попита, докато сипваше мляко.

— Имахме дъщеря. Но беше в колата с жена ми.

Лола се обърна и ме погледна, като още държеше кутията. После я остави на масата и почна да разбърква чая.

— Тогава знаеш какво е. Влагаш целия си живот и душа в тях. Правиш всичко възможно, опитваш се да ги предпазваш. После нещо се случва и край. Дотам.

Хвърли пакетчетата от чая и те се пльоснаха с мокър звук в мивката. Погледнах сина ѝ. Чувствах се неудобно, че водим този разговор в негово присъствие. Устните му потрепваха леко, докато ни гледаше. В този момент не можех да кажа дали ми е жал повече за него, или за майка му.

— Не му обръщай внимание. Не казвам нищо, което да не знае — каза Лола. Обърна се към него. — Той знае какво става. Нали?

Мъжът я гледаше втренчено.

— Кога получи инсулта? — попитах, насочвайки въпроса и към двамата. Лола донесе чая.

— Трябва да е било… не, чакай. — Намръщи се и остави чашите на масата. Ръбът на моята беше отчупен и покрит с кафяви петна от стар танин, а на повърхността на чая блестеше тънък слой мазнина. — Трябва да е било преди година и половина. Дойде като гръм от ясно небе. Без никакво предупреждение. Беше си добре и после изведнъж…

Отиде до бюфета и взе най-голямата от снимките там. На нея тя и синът ѝ стояха на морския бряг, брулен от вятъра, косите им се развяваха настрани, а палтата им бяха закопчани до шията.

— Тази ми е любимата. Беше на петнайсет, когато е правена. Саутенд — каза тя, като ми я подаде. — Гледай какъв мъжага. Беше силен като бик моят Гари. Винаги е обичал физическата работа. Можеше да измайстори всичко. Сам направи цялата тази кухня. Водопровода, дървенията, всичко.

Разглеждах снимката, за да скрия реакцията си на думите ѝ. Синът ѝ стоеше със сведени очи, висок, пълен тийнейджър с криви зъби. Срамежливата му усмивка изглеждаше дори малко виновно. До него майка му гледаше към обектива гордо, почти предизвикателно.

— Така ли си изкарваше прехраната? — попитах, като погледнах мъжа в леглото. Хлътналите му очи бяха насочени към мен; устата му зееше като мокра дупка насред брадата. Контрастът между непохватния тийнейджър на снимката и развалината, в която се беше превърнал, беше шокиращ.

— Не получаваше пари за майсторенето, ако това имаш предвид. Заради проклетите чужденци, които крадат всяка работа. — Лола сложи снимката на мястото ѝ. — Можеше да си намери работа, ако беше по-пробивен. Но никога не е бил. Прекалено мекушав, това му беше проблемът. Говорех му, че трябва да отстоява своето, да не позволява на хората… Та така. Това беше между другото.

Звучеше като обикновено старческо мрънкане, но вече бях забелязал нещо друго. Разгледах останалите снимки, този път по-внимателно. На една синът ѝ беше някъде около двайсетгодишен. Стоеше до камината в същата стая, в която бяхме сега, и носеше тъмносиня куртка и черен панталон. Това беше вариант на униформата, която виждах всеки ден, преди да премина от медицината към криминалистиката.

Кимнах към снимката.

— Да не би Гари да е бил санитар?

— Работил е на много места — сопна се Лола. — Това какво те засяга?

— Нищо, само…

— Хайде, тръгвай си вече. — Изправи се, лицето ѝ беше сурово. — Трябва да го почистя.

Отиде до вратата. Станах. Осъзнах, че съм отишъл твърде далеч. Тя отвори и се отдръпна, като държеше вратата, за да мина. Спрях на входа. Не исках да се разделяме с лоши чувства.

— Благодаря за чая. Мога да купя още неща…

— Не искам нищо.

Вече затваряше вратата и ме принуди да сляза на тротоара. Синът ѝ издаде тих стон.

— А ти не почвай пак… — чух я да казва, преди вратата да се затръшне пред носа ми.

Огледах се. Кльощавата котка ме гледаше безразлично от същия перваз, както преди, но иначе улицата беше пуста. Докато вървях към колата, в главата ми беше пълна каша. Имах чувството, че съм направил нещо необратимо, но дали добро или лошо, нямах представа. Потеглих, отдалечих се на няколко пресечки и пак спрях. Бях отишъл при Лола, защото се тревожех за възрастната жена и за нейния парализиран син и се надявах да получа опровержение на слуха, че е отговорна за смъртта на пациент. Вместо това научих, че Гари Ленъкс е бил санитар в болница и е умеел да майстори всичко.

Запитах се дали уменията му не включваха и изграждането на допълнителни стени?

Казах си да не се увличам. Можеше изобщо да не е работил в „Сейнт Джуд“ и всичко да е съвпадение. Майка му ми каза, че е получил удара преди година и половина. Това изключваше участие в убийството на Кристин Горски, която бе изчезнала само петнайсет месеца, преди да намерим трупа ѝ.

Не знаехме обаче точно кога са умрели двете зазидани жертви. Вече не можех да държа това в тайна от Уорд с оправданието, че ще ѝ загубя времето — тя трябваше да знае.

Тъкмо взех телефона, за да ѝ се обадя, и той звънна, което ме накара да подскоча. Беше Уилън.

— Връщаме се — каза той.