Мирис на смърт

26

През нощта не спах добре. Мисълта за катастрофата ме държа буден до малките часове, а ако задремех, се стрясках и отново чувах свиренето на гуми и глухия удар. Станах рано и дълго време стоях под душа, като накрая си пуснах ледена вода. Разтреперих се от студ, разсъних се окончателно, но това не ме направи по-адекватен. Образите на Одуя и Миърс на улицата се редуваха с шокиращите новини, които Уорд ми беше съобщила за Джесъп. Чудовищността на случилото се беше достатъчно трудна за приемане сама по себе си, но осъзнаването, че причината може да е нещо толкова незначително — толкова дяволски банално — влошаваше нещата още повече. Преди изпитвах някакво съжаление към строителя, виждайки, че при всичките си недостатъци той страда.

Вече не.

Рейчъл ми липсваше ужасно. Исках да ѝ се обадя, но беше невъзможно, докато е в открито море. Вместо това се опитах да се държа така, сякаш днес е най-обикновена сутрин, и да се скрия от мрачните мисли зад комфортната рутина. Устоях на изкушението да пусна сутрешните новини, докато не закусих с препечена филия и две чаши нескафе. Очаквах, че катастрофата ще е една от водещите новини и се оказах прав. Беше странно да слушам как говорят за Одуя и Миърс в този контекст по радиото; трудно беше да приема факта, че обаятелното присъствие на активиста вече е в минало време. Състоянието на Миърс бе определено като тежко, но стабилно, а нараняванията му — като животопроменящи, но не и животозастрашаващи. Бил по-добре, отколкото можел да бъде, но все пак доста зле. Споменаха ролята на двамата в случая „Сейнт Джуд“, както и неизбежните спекулации и критики за разследването. После се случи нещо, което не очаквах.

— Столичната полиция издирва петдесет и три годишен мъж, за да го разпита във връзка с инцидента — каза говорителката. — Местонахождението на Кийт Джесъп, специалист по разрушаване на сгради, за когото се смята, че е работил на територията на болницата, понастоящем е неизвестно. Предполага се, че Джесъп е потенциално опасен, и ако бъде забелязан, не бива да бъде приближаван.

Оставих остатъка от изстиналата филия. Внезапно изгубих апетит. Значи така било: Уорд бе избрала подхода на бомбата и бе разкрила името му. Очаквах, че Ейнсли ще я притисне да покаже, че полицията предприема действия, но не подозирах, че ще стане толкова скоро. Имаше нещо необратимо в това — като да направиш крачка със завързани очи с надеждата, че земята ще е там, където вярваш, че е.

След като излях кафето в мивката, си взех палтото и излязох от апартамента. Трябваше да изхвърля боклука и го пуснах в шахтата за отпадъци по пътя към асансьора. Стопените контейнери в мазето бяха сменени и единственият знак за пожара беше дъхът на дим, който ме лъхна, когато отворих люка. Каквото и да мислех за „Балард Корт“, не можех да отрека, че мястото се управлява ефикасно.

Въпреки ранния час, докато карах към моргата, движението вече беше натоварено. Уорд ме беше помолила да мина оттам пак тази сутрин, преди да се включа в претърсването с обученото куче. Искаше да изследвам скелетите на Дарън Кросли и на жената, която смятаха за Мария де Соуза, но чиято самоличност все още не беше официално потвърдена. Това бе „другият проблем“, за който беше споменала. Въпреки цялото си позьорство Миърс не беше показал какво е открил досега нито на Уорд, нито на друг.

— Бог знае какво прави. От няколко дни обещаваше да представи доклад, но винаги намираше причина да не го направи — беше ми казала тя миналата вечер. — Изпратихме му зъбната карта на Де Соуза, за да я сравни със зъбите на трупа, но той и това не направи. Или ако го е направил, не е казал на никого.

— „Биоджен“ нямат ли достъп до файловете му? — попитах.

— Не до тези, които ни трябват. Незнайно защо, не ги е качил на сървъра на компанията, а лаптопът и виртуалният му диск са защитени с парола. Докато не дойде в съзнание, не можем да влезем в тях.

В пъба Миърс бе промърморил, че Уорд не му дава възможност да свърши една задача, преди да му възложи друга. Бях се досетил, че има затруднения, но очаквах да са нещо по-сериозно от това. Вече бе установил самоличността на Кросли и сравняването на зъбите на жертвата със зъбната картина на Мария де Соуза би трябвало да е сравнително лесно.

Въпреки това нещо отново го бе изкарало извън релси.

Исках да огледам двата трупа още от момента, когато ги видях в зазиданата стая. Нямах време за нещо повече от един бърз поглед, когато отидох да помогна на Миърс, и при обичайни обстоятелства щях да се радвам да науча повече. Но не и сега.

Улицата пред моргата все още беше отцепена с полицейска лента. Паркирах на няколко пресечки оттам и докато вървях към сградата, някакво лошо предчувствие стегна стомаха ми. От снощното кръвопролитие нямаше и следа. През нощта дъждът бе измил кръвта от асфалта и дори микробусът, ударен от колата, беше изтеглен. Ако не бяха парчетата пластмаса от счупеното ѝ огледало и треперещите на вятъра найлонови ленти, можех да си помисля, че всичко е било плод на фантазията ми. Хората минаваха по улицата, без дори да погледнат. Някой бе загинал, но светът продължаваше да се върти.

Както винаги.

Заради отцепването на улицата използвах страничната врата на моргата. Едва когато се озовах вътре, ми хрумна, че трупът на Одуя може вече да е там, в някое хладилно чекмедже. Усещането за нереалност на случилото се се засили, когато отидох да се регистрирам и видях името на Миърс, изписано един ред преди моето снощи. Това отново ме върна към действителността. Осъзнах не само какво се бе случило, но и че ролите много лесно можеха да бъдат разменени, ако имената на страницата бяха в обратна последователност.

Записах се и отидох да се преоблека.

Лампите в лабораторията примигнаха и осветиха стаята. Отидох до един от хладилните шкафове и издърпах чекмеджето с почистените кости на убитата жена. Миърс бе прибрал останките на двете жертви, преди да си тръгне, и го бе направил също толкова грижливо, колкото и сглобяването им.

Извадих разчленения скелет на жената от кутията и започнах внимателно да го сглобявам, като поставях всяка кост на масата в правилната анатомична позиция. Трябваше да призная, че не работех толкова прецизно, колкото Миърс онзи път, но и не беше необходимо. В случая търсех информация, а не естетика.

Жълто-кафявите изгаряния на костите изглеждаха като малки петна. Миърс беше изрязал парченца от тях за изследване под микроскоп и аз самият нямах търпение да ги погледна под увеличение. Но имах по-важна задача.

Трябваше да разбера дали това е Мария де Соуза.

Процедурата бе същата като тази, която приложих при Кристин Горски. След като сглобих скелета на жената, направих опис на зъбите ѝ, като отбелязах всички кариеси и дефекти, както и местоположението на пломбите, коронките и другите стоматологични работи. След като приключих с това, взех зъбната картина на Мария де Соуза. Уорд ми беше казала, че са имали късмет да намерят зъболекаря на изчезналата жена от втория опит. Докато преглеждах картона, недоумението ми растеше. Когато попитах Миърс за разпознаването в пъба (изглеждаше невероятно, че се е случило едва вчера), той ме сряза доста грубо. Сега не можех да разбера защо. Сравнението беше по-просто дори от това, което бях направил с Кристин Горски.

Зъбите на тази жена бяха в по-добро състояние от тези на младата наркоманка и това предполагаше, че независимо дали е търгувала с наркотици, или не, не е била жертва на силна зависимост. Нещо повече, всяка пломба и коронка върху почистените челюстни кости съвпадаше с тези в стоматологичното досие на Мария де Соуза.

Беше най-лесното установяване на самоличност, което човек с моята професия можеше да направи. Нямаше как Миърс да не го е видял. Защо тогава се бе забавил толкова?

Отново погледнах зъбите на мъртвата жена. Единствената нова особеност, която открих в сравнение с картона, беше, че няколко от кътниците бяха пукнати. Уврежданията бяха от двете страни, и на горните, и на долните зъби, но нямаше отчупени парченца или разхлабване, които да подскажат удар в лицето. Пукнатините изглеждаха по-скоро причинени от натиск, сякаш жертвата е стискала зъби толкова силно, че да се напукат.

Била е измъчвана и зазидана в изоставена болница, завързана с каиши и оставена да умре в тъмното. И ти би стискал зъби до счупване.

Но нещо започваше да ме гложди. Спомних си нараняванията, които бях видял и на двете жертви, на местата, където каишите са се врязвали в плътта им. Вероятно са се мятали в опитите си да се освободят въпреки нараняванията и болката, които са си причинявали. Били са адски уплашени и това вероятно бе естествена реакция…

Вцепених се. Естествена реакция…

Вдигнах едно от ребрата на жената, на което се виждаше следа от изгаряне. Петното бе със същия мръсножълт цвят като оцветяването от никотин върху пръстите на пушач. Малко и необичайно ограничено за изгаряне. Сърцето ми затуптя по-бързо, докато идеята бавно изкристализираше в съзнанието ми. Господи, възможно ли беше? Това ли бе станало?

Оставих реброто, свалих ръкавиците и извадих нов чифт от автомата. Отидох при друго шкафче и извадих кутията с разчленения скелет на Дарън Кросли. Миърс бе прибрал костите с обичайната си прецизност и това, което търсех, беше в най-горната част. Извадих черепа и долната челюст, поставих ги под голямата лупа на един плот и включих лампата.

Зъбите на Кросли също бяха напукани.

Някой почука на вратата и ме накара да подскоча. Обърнах се, но преди да отговоря, вратата се отвори.

Беше Ейнсли.

— Добро утро, доктор Хънтър. Може ли да вляза?

Тъй като вече беше влязъл, нямаше смисъл да отговарям. Командирът изглеждаше свеж и стегнат и носеше тъмносин костюм, безупречно изгладена бяла риза и светла вратовръзка, а не униформа. Сакото беше скроено така, че да подчертава стройната му физика. Спря близо до мястото, където работех, и вдигна ръце.

— Знам, че не съм се преоблякъл, но няма да пипам нищо. И няма да ви отнема много време.

— Наред ли е всичко?

— Няма повече кризисни ситуации, ако това имате предвид. Исках да видя как се справяте.

Дори от мястото, където стоеше, долавях афтършейва му достатъчно силно, за да заличи всички химически миризми в лабораторията.

— Току-що започнах. — Внимателно прибрах черепа и долната челюст в кутията. По-късно щях да разгледам подробно останките на Дарън Кросли, но засега бях видял достатъчно. — Някакви новини за Даниел Миърс?

Ейнсли гледаше скелета на жената.

— Засега не. Чухте ли, че е изгубил крака си?

— Главен инспектор Уорд ми каза.

— Ужасно. Разбрах, че сте били там?

Кимнах, но не исках отново да навлизам в тези подробности.

— По новините казаха, че търсите Кийт Джесъп.

Не смятах да споменавам, че Уорд вече ми е казала за намерението на полицията да разпита строителя и за другите убийства в „Сейнт Джуд“. Ейнсли стисна устни, може би при спомена за удара, който бе получил от Джесъп.

— Не беше лесно решение да оповестим името му на този етап, но трябва да го задържим. Този човек е опасен за себе си и за околните. Жалко, че никой не се досети по-рано за него.

Под „никой“ явно визираше Уорд. Търсенето на изкупителна жертва беше започнало.

— Чие е това? — попита Ейнсли, като погледна сглобения скелет.

Говореше, сякаш става дума за автомобилни части, а не за човешки останки.

— Това е жената, която бе намерена с Дарън Кросли.

— А, да. Онази, за която подозираме, че е португалската му приятелка. Работите ли по потвърждаване на самоличността?

— Да, разбира се.

Строго погледнато, това не беше лъжа. Стоматологичният картон показваше, че това е Мария де Соуза, но тепърва трябваше да проверя за излекувани фрактури и други признаци, потвърждаващи самоличността. Можех да кажа това на Ейнсли, но не ми хареса завоалираната му критика към Уорд. Въпреки че беше с по-висок чин от нея, тя водеше разследването.

Засега.

Той кимна, без видим интерес към отговора. Така се досетих, че не е дошъл само за да види докъде съм стигнал с работата.

— Между другото, одобрих решението на старши инспектор Уорд да ви помоли да поемете работата на Миърс — каза Ейнсли, като премести поглед от скелета към мен. Сините му очи бяха непроницаеми като на порцеланова кукла. — „Биоджен“ искаха да изпратят друг, но реших, че имаме нужда от последователност. Вече сте запознат със случая и можете направо да се заемете. И без да подценявам доктор Миърс, реших, че е по-добре да натоварим със задачата човек с повече опит.

Като го слушах как говори, можех да си помисля, че идеята е била негова от самото начало.

— Ще се постарая — отговорих неутрално.

— Не се съмнявам. — Ейнсли изтръска от сакото си нещо, което бе прекалено микроскопично, за да го видя. — Сигурен съм, че няма нужда да ви казвам, че това разследване е от голям обществен интерес. Честно казано, проблемите изникват един след друг и не можем да позволим това да продължи. Очевидно никой не можеше да предвиди, че ще се развие точно по този начин, но въпреки цялото си уважение към старши инспектор Уорд, като се замисля сега, изглежда несправедливо да очакваме, че ще се справи с такова ниво на отговорност.

Ето, изплю камъчето. Уилън очакваше вината да падне върху Уорд и Ейнсли не си губеше времето.

— Защото е бременна ли?

Той бързо даде заден ход.

— Не, разбира се, че не. Но това е първият ѝ случай като водещ следовател и затова не е изненадващо, че е… затруднена.

— Мисля, че се справя доста добре.

Не се застъпвах за Уорд само от лоялност. Тя бе подложена на голям стрес и се беше сблъскала с бързо променящи се събития, които никой не можеше да предвиди. А Ейнсли удобно забравяше, че идеята да привлече частна фирма по криминалистика, чиято каша сега аз трябваше да оправям, беше негова.

Той бавно кимна, сякаш претегляше думите ми.

— За съжаление, не съм убеден, че събитията потвърждават това мнение. Особено след снощи.

Не разбирах как Уорд би могла да предвиди нападението на Джесъп, да не говорим да го предотврати. Знаех обаче, че няма смисъл да споря.

— Защо ми казвате всичко това?

Цивилните консултанти не бяха достатъчно високо в йерархията, за да заслужат такова внимание. И със сигурност не беше необходимо командир от Лондонската полиция да ме информира лично, ако е решил да смени Уорд като главен разследващ.

Той ме погледна замислено.

— Знам, че с Шарън Уорд имате добри работни отношения, но не можем да си позволим повече грешки. Без да я обвинявам, мисля, че на нас останалите се пада отговорността да облекчим напрежението, на което е подложена, по всеки възможен начин. Затова искам от сега нататък да ми докладвате лично.

— Искате да заобиколя главен инспектор Уорд?

— В никакъв случай. Тя е водещ разследващ и трябва да продължите да ѝ докладвате както обикновено. Но бих искал да информирате и мен за всичко, което откриете.

Значи нямаше да махнат Уорд. Все още. Само я поставяха на изпитателен срок, като Ейнсли щеше да я надзирава и без съмнение да контролира всичко отстрани.

— Тя знае ли? — попитах.

— Главен инспектор Уорд е реалистка.

Тоест тя не знаеше. Ейнсли извади визитна картичка от портфейла си и я сложи на масата до себе си.

— Разбрахме ли се, доктор Хънтър?

— Мисля, че да.

— Отлично. — Той дръпна маншета на ризата си и погледна ръчния си часовник. — Сега трябва да тръгвам. Аутопсията ще започне скоро.

— На Адам Одуя ли?

Не ми беше хрумнало, че може това да е причината за посещението на Ейнсли.

— Да, насрочена е за десет. Само че не тук, а в моргата на Белмонт Роуд — добави, като забеляза, че поглеждам към стенния часовник. — Стори ни се по-уместно, след като беше убит тук. Реших да се отбия при вас на път за там.

Тръгна към вратата, но спря и пак се обърна.

— Още нещо. Оценявам, че привлякохте вниманието ни към Гари Ленъкс, но не забравяйте, че сте цивилен консултант. Всички оперативни аспекти — и особено свързаните с потенциални заподозрени — е по-добре да бъдат оставени на преценката на следователите. Все пак разбирам защо се е случило и е било обещаваща следа. Жалко, че се оказа задънена улица.

Не можех да разбера дали ми благодареше, или ме упрекваше, затова не схванах добре последното изречение.

— Не ви разбрах.

Съдейки по казаното от Уорд предишната вечер, мислех, че все още чакат да проверят отпечатъците на Ленъкс.

— Мислех, че старши инспектор Уорд ви е съобщила — каза Ейнсли твърде небрежно, за да прозвучи убедително. — Успяхме да вземем отпечатъци и на двамата. На Ленъкс и на майка му. Нито един от тях не съвпада с тези на местопрестъплението, така че цялото това време и усилия бяха напразни. Е, не съвсем. Сега Ленъкс ще получи адекватна грижа, което, предполагам, е добре. Но едно обаждане до социалните служби би свършило същата работа.

Кукленските очи не се отместваха от мен.

— Е, няма да ви задържам повече, доктор Хънтър. Знаете как да се свържете с мен.