Мирис на смърт

19

Илюзиите ми, че Уорд ще остане доволна, когато чуе за Гари Ленъкс, скоро се разсеяха. След като накратко разказах за случващото се на Уилън, той тихо изруга.

— Тя ще иска да говори с теб — измърмори.

От дома на Лола до болницата не беше далеч, но поради разположението на улиците трябваше да мина по обиколен път. Уилън не каза почти нищо — само, че търсенето с кучето се възобновява. Случваше се по-рано, отколкото очаквах, което означаваше, че проблемът с азбеста или беше фалшива тревога, или не беше толкова сериозен, колкото от полицията мислеха отначало. Тълпата журналисти пред „Сейнт Джуд“ се бе стопила до символично присъствие, след като разследването слезе от водещите заглавия. Нямаше много движение, но когато стигнах до главната порта, срещу мен се зададе автобус. На автобусната спирка чакаше човек, но не махна, за да спре превозното средство. Едва когато видях качулката, докато завивах по алеята към болницата, го познах.

Беше същият тип, който почти се хвърли пред колата ми миналия ден, толкова вглъбен в случващото се около „Сейнт Джуд“, че не гледаше къде върви.

Бях го виждал на автобусната спирка и преди, дадох си сметка сега. Не че имаше нещо лошо в това, само дето току-що бе изпуснал автобуса. Ставаш параноик. След случилото се с Лола, сигурно бях малко изнервен. Спрях и свалих стъклото, когато една служителка на реда излезе да ме посрещне. Беше същата млада жена с кръгло лице, която бе там и предните пъти.

— Пак ли вие? — каза весело. — Добре, влизайте.

Усмихнах се, но не продължих.

— Знаете ли колко автобуса спират тук?

Тя се усмихна смутено.

— Само един, мисля. На всеки час. Защо?

Не се занимавай. Почуках с пръсти по волана, като гледах в огледалото за обратно виждане. Автобусната спирка и единственият чакащ пътник не се виждаха.

— Може би не е важно, но съм виждал онзи мъж отсреща и преди. Млад, около двайсетте. Току-що изпусна автобуса.

— Може би просто няма какво да прави. Ако си безработен, не ти остава друго, освен да се мотаеш по улиците.

Кимнах. Съжалих, че изобщо си отворих устата. Полицайката обаче погледна към отсрещния тротоар и дори направи няколко крачки назад, за да види по-добре.

— Нищо не виждам оттук. — Обърна се към колегата си на портала. Изглеждаше стар за униформен полицай, дебел и наближаващ пенсионна възраст. — Карл, би ли наглеждал тук за минутка? Ще отида да проверя някакъв тип отсреща.

— Искаш ли аз да отида?

Тя се усмихна.

— Не мисля, че ще се справиш с толкова много ходене.

Слязох от колата и се преместих така, че да виждам улицата. Младата полицайка тръгна да пресича, но мъжът с качулката на автобусната спирка се отдалечи веднага щом я видя да се приближава. Тя погледна след него, после се обърна и се върна.

— Не пожела да ми каже здрасти. — Сви рамене. — Може да е някой наркоман, който чака да се махнем. Ще бъдем нащрек, ако се върне.

— Надали — каза по-възрастният полицай. — След като го изплаши, няма да го видим повече.

— Добре, че не видя тебе. Щеше да хукне презглава.

Шеговитият тон издаваше лекота, непринудеността на хора, свикнали да прекарват дълги часове заедно. Поне наруших еднообразието на службата им, помислих си, докато се отдалечавах от портата.

Уорд беше в караваната, където се провеждаха инструктажите. С нея бяха Уилън, Джаксън, експертът по претърсване и още няколко полицаи, които не познавах.

— Влез, приключихме — каза тя, като ми махна, докато се колебаех на вратата.

Джаксън ми кимна, докато излизаше, а Уилън ме погледна особено. Уорд седеше до масата, около която имаше неравномерно поставени пластмасови столове. Не бяха проектирани за удобство дори при нормални обстоятелства, а сега с този голям корем сигурно ѝ беше още по-трудно да седи на тях. Изглеждаше измъчена и тромава, но не мислех, че това е причината за лошото ѝ настроение.

— Седни.

Гласът ѝ беше уморен и раздразнен, лицето ѝ бе подпухнало, а под очите ѝ имаше тъмни кръгове. На масата пред нея бе оставена чаша за еднократна употреба, миришеща на ментов чай, а конецът на пакетчето още висеше отстрани. Тя ме изчака да седна.

— Джак ми каза, че си имал странични занимания — отбеляза. Разказах ѝ за Лола и за сина ѝ — от случайната среща в гората зад „Сейнт Джуд“ до случилото се тази сутрин. Уорд гледаше втренчено чая си, докато говорех. Едва след като свърших, ме погледна.

— Тогава защо за първи път чувам за това?

— Досега не ми се струваше важно.

— Откога е твоя работа да решаваш кое е важно и кое — не?

— Това са непотвърдени слухове. Разбрах за Гари Ленъкс преди около час и щях да ти кажа веднага, ако Уилън не се беше обадил първи.

— Изобщо не трябваше да ходиш у тях. Какво си мислеше, че правиш?

Никога не я бях виждала толкова ядосана, но и аз не ѝ останах длъжен.

— Просто исках да помогна на една старица и сина ѝ, които едва свързват двата края. Ако знаех всичко по-рано, щях да постъпя по друг начин, но не знаех. По-добре ли щеше да е, ако не се бях занимавал с тях?

— Точно сега, да! И дано това да не е някакъв таен начин да принудиш социалните служби да им помогнат. — Тя вдигна ръка, за да ме спре, когато понечих да възразя. — Добре, не е честно. Но не трябва да говориш с потенциални свидетели, камо ли пък с потенциални заподозрени, зад гърба ми. С Одуя беше достатъчно зле, но след този случай започвам да съжалявам, че не оставих Миърс…

Не довърши, но и не беше необходимо.

— Да оставиш Миърс какво? Да направи огледа и на Кристин Горски?

Успех в това начинание, помислих си гневно. След кашата, която бе забъркал с двете жертви, един бог знае какво би направил, ако му бяха поверили и трите.

Ако кажех това, само щях да влоша нещата. Уорд, изглежда, също съжали, че си изпусна нервите. Направи видимо усилие да се овладее.

— Добре, нека и двамата да се успокоим. Знам, че си го направил с добри намерения. И съм ти благодарна, че си предложил на Миърс да му помогнеш.

Помислих, че не съм чул правилно.

— Моля? Би ли повторила?

— Не ме разбирай погрешно, знам, че си го направил от най-добри подбуди. Но Миърс е голямо момче и няма нужда от помощ. В бъдеще се придържай към собствените си отговорности.

Боже мой!

— Какво точно ти каза той?

— Само, че си минал през моргата и си му предложил помощта си. Не се е оплакал или нещо такова. Даже беше много любезен.

Бях сигурен, че е било така. Опитах се да се овладея.

— Наистина ли мислиш, че ще се отбия ей така в моргата в единайсет часа през нощта?

Уорд ме изгледа изпитателно.

— Добре де, вероятно не. Но каквото и да става между вас двамата, или се разберете, или го запазете помежду си. Имаме достатъчно проблеми и без двамата да си мерите достойнствата.

Не бях сигурен, че ще отговоря достатъчно спокойно, затова замълчах. Проклетият Миърс.

— Все още ли искаш да участвам в претърсването с кучето?

— Ако не исках, нямаше да си тук. Просто искам да прекратиш всички тези извънработни дейности, които постоянно си намираш.

— Не съм ги търсил специално.

— Може би не, но явно те те намират. — Тя въздъхна. — Виж какво, под наблюдение сме. Аз съм под наблюдение. Ейнсли все още е ядосан за вчера след случката с Джесъп и припадъка на Люк Горски.

Бях доволен, че сменихме темата с по-малко спорна.

— Как е той?

— Ако имаш предвид брата, просто му е прилошало. И е нормално да е напрегнат, след като видя мястото, където е била убита сестра му. Искам да кажа, че вече станаха достатъчно фалове, някои от тях по наша вина, някои — не. Не искам да има повече, ясно?

Останах с впечатлението, че има нещо около Люк Горски, което Уорд не ми казва. Намекът ѝ обаче беше ясен: позицията ми вече бе достатъчно несигурна.

— Какво стана с азбеста?

Уорд разтри тила си, докато отговаряше:

— В мазето има стар сервизен тунел, който е свързвал болницата с моргата. Моргата е разрушена, но тунелът е останал и се оказва, че таванът е изолиран с азбест. Трябвало е да бъде премахнат преди началото на всякакви дейности по събарянето, но изглежда, че е само в тунела. Засега можем да го изолираме и ако всички носят маски и предпазни средства, не би трябвало да е проблем.

Бях видял развалините на моргата на „Сейнт Джуд“ зад основната сграда. Сега от нея беше останала само купчина тухли и бетон, обрасла с плевели. Тунелът бе служел за прекарване на починалите пациенти от болницата, далеч от любопитни погледи.

— Джесъп знаел ли е?

Уорд се усмихна мрачно.

— Твърди, че не, но изобщо не му вярвам. Открихме, че е изгубил лиценза си за отстраняване на азбест преди шест месеца. Причината са някакви бюрократични формалности, защото не е попълнил правилните формуляри или нещо такова, което не ме изненадва. Но това означава, че е трябвало да извика друга компания, която да премахне азбеста, и е можело да изгуби договора. Най-малкото щеше да предизвика забавяне, а той не е можел да си го позволи. Свел е разходите си до минимум, за да спечели търга, и дори е заложил къщата си, за да купи ново оборудване. Това е щяло да го разори.

— Въпреки това е имало забавяне — напомних аз.

— Това е негов проблем — каза Уорд без никакво съчувствие. — Повече ме притеснява как ще се отрази на разследването. И в тази връзка се питам какво друго би могъл да направи.

— Какво имаш предвид?

Тя поклати глава.

— Няма значение. Сега трябва да действаме.

Изправи се тежко на крака, намръщи се и потърка кръста си.

— Как си? — попитах, като също станах.

— Това ли имаш предвид? — Уорд сложи ръка на корема си. — Идеално. Гърбът ме боли, пикочният ми мехур си прави каквото си иска и трябва да се занимавам с един съдебен консултант, който е като трън в задника и все не слуша какво му се казва. Иначе всичко е наред.

— Значи както обикновено.

— Може да се каже. — Усмивката ѝ посърна. Напрежението между нас бе намаляло малко, но не беше изчезнало напълно. — Сериозно, не можем да си позволим повече фалове. Аз не мога да си позволя повече. Нека се съсредоточим, става ли?

Нямах желание да споря.

— Може ли поне да попитам какво ще стане с Лола и сина ѝ? — попитах все пак, когато излизах от караваната.

— Ще проверим какъв е случаят там — отговори с категоричен тон Уорд, но после спря и попита: — Тази Ленъкс и синът ѝ имат ли куче?

— Не видях да имат.

Понечих да попитам защо, но после се досетих. Върху найлона, с който беше увит трупът на Кристин Горски, имаше кучешка козина.

— Добре, само проверявам — каза Уорд. Отдалечи се със замислено изражение.

Когато се върнах в „Сейнт Джуд“, имах чувството, че никога не съм излизал от сградата. Изолирана от външния свят, старата болница сякаш съществуваше в собствена вселена. Вътрешността ѝ не беше виждала нито свеж въздух, нито слънчева светлина от години, а влагата сякаш се бе просмукала в камъните. Дори лабрадорът не беше безразличен към потискащата атмосфера. Животното започна да скимти по-често и да поглежда треньорката си за кураж, преди да отиде в поредния тъмен ъгъл. Дори добре надъвканата топка за тенис, с която го възнаграждаваха, сякаш изгуби своята привлекателност.

Но поне напредвахме по-бързо. До края на деня приключихме с претърсването на останалата част от горния етаж и започнахме средния. Тук имаше по-малко фалшиви аларми, може би защото този етаж беше по-малко достъпен за птици и гризачи от тавана. Въоръжен с акумулаторна бормашина и ендоскоп, друг криминалист бе заменил Джесъп, в случай че се наложи проверка на подозрителни стени. Досега не намерихме такива.

Бяхме в болничния параклис, когато Уилън получи обаждане.

— Намерили са нещо в мазето — каза той, след като затвори. — Няма нужда от куче, само ще сляза с доктор Хънтър да видим какво става.

— Не искат ли и кучето да провери? — попитах, докато слизахме по стълбите.

— Този път не. Трудно е да стигнат до находката, но я виждат.

— Каква находка?

— Мислят, че е ръка.

Болничните подземия са отделен свят. Те са биещото сърце на сградата, дом на невидими котли и помпи, които я поддържат жива. Въпреки че „Сейнт Джуд“ беше труп от години, този подземен свят оставаше непокътнат. Подобно на вкаменените органи на някакво отдавна умряло животно, механизмите, които са поддържали топлината и дишането на болницата, бяха запазени.

За първи път слизах долу и разликата можеше да се усети веднага. Миризмата на влага и мухъл ставаше все по-силна, докато слизахме по стълбите. Ако мислех, че на горните етажи е лошо, тук беше още по-ужасно. Горе беше публичното лице на болницата, където през годините са правени козметични опити да се прикрият остарелите корени на сградата. Тук долу, далеч от очите на пациентите, не е имало нужда от такова усилие. В мазето на „Сейнт Джуд“ личеше истинската ѝ възраст.

Нямаше дълги широки коридори. Вместо това стълбището опираше в лабиринт от тесни тухлени проходи с въздуховоди и тръби, които висяха по стените като ъглести черва. Колкото и студено и влажно да беше на горните етажи, там поне имаше някаква вентилация. Заобиколено от всички страни с пръст, неотоплявано от години и затворено с капаци, мазето се бе превърнало във водна екосистема. Водата капеше от тавана и се събираше в локви на пода, процеждаше се и се стичаше по стените като лепкави сълзи.

— Прекрасно, нали? — каза Уилън.

Следвахме линията от разпръснати прожектори, поставени в един от коридорите, като джапахме в локвите, отразяващи блясъка им. От време на време трябваше да се навеждаме, за да се проврем под някоя ниска тръба или кабел. Някога това място буквално е бръмчало от бойлери, помпи и вентилатори с фоновия ритъм на болничния пулс. Сега не се чуваше друг шум освен стъпките ни.

След няколко минути стигнахме до сервизния асансьор, металните му врати бяха избутани назад и разкриваха вътрешност, пълна с боклуци. Малко по-нататък се виждаше правоъгълен проход, усоен и неосветен. Той беше преграден с диагонален кръст от жълта лента, на която висеше знак, предупреждаващ: „Опасност! Влизането забранено!“.

— Там ли намерихте азбеста? — попитах.

Уорд ми беше казала, че е в сервизния тунел, свързващ болницата с моргата.

— Не се притеснявай, в далечния край е. Част от тавана се е срутила, когато са събаряли моргата. Тунелът е затрупан с отломки, тъй че вече не може да се стигне до моргата. Поне не до тази.

Не разбрах какво има предвид, но после той се приближи до двойна врата встрани от входа на коридора. Над нея висеше табела, която изглеждаше стара, колкото самата болница.

Пишеше една-единствена дума, толкова избледняла, че едва се четеше: „Морга“.

— Имало е две морги? — изненадах се, като погледнах назад към преградения вход.

Той кимна.

— Тази е оригиналната. Тунелът води до по-голяма, строена през 60-те години на миналия век. Не е било рентабилно да демонтират всички стари тръби и кабели и затова просто са оставили старата, както е била. Далеч от очите, далеч от сърцето.

Това можеше да е девизът на „Сейнт Джуд“. Уилън бутна вратата и зад нея се откри сцена като от исторически филм. Осветена от полицейски прожектори, древната морга приличаше на мръсен музеен експонат, непроменен от половин век или дори повече. По средата една до друга имаше три керамични маси за аутопсия, покрити с прах и мръсотия. Над всяка от тях висяха огромни осветителни тела, конични метални абажури, от които се подаваха стари усукани жици. Над сухи, напукани мивки стърчаха ръждиви кранове, а в другия край тежките врати на шкафа за съхранение на труповете бяха отворени като на гигантски хладилник с празни рафтове.

Цялата морга беше реликва от миналото. Болничните власти просто я бяха затворили и забравили, оставяйки тази капсула на времето и смъртта тихо да събира прах. Минах покрай напуканите керамични маси, осеяни с изсъхнали мъртви паяци с извити крака, и отидох да видя какво е намерил екипът за претърсване.

Бяха се събрали в малък кабинет в дъното на помещението, като призраци, целите в бяло. Вътре имаше метална маса, а зад нея — счупен стол. Всички стояха около огромен ръждясал шкаф за съхранение на документи, който беше подпрян под ъгъл на стената. В един от хората разпознах Джаксън, полицейския съветник по претърсвания.

— На пода зад шкафа е — каза той. — Това нещо тежи цял тон и е закрепено за стената. Искахме да видите находката, преди да се опитаме да го преместим.

— Да видим. — Уилън коленичи и като светна с фенерче в тесния процеп между стената и шкафа, се опита да погледне отзад. — Това е ръка, със сигурност. Доктор Хънтър, искате ли да погледнете?

Изправи се и се отдръпна, за да ми направи място. Огледах останалата част от стаята и се ослушах за нещо, което очаквах да чуя там. Не го чух. После се приближих и клекнах до шкафа.

През тесния процеп беше трудно да се погледне. Зад шкафа бяха нападали книжа и отначало не успях да различа какво друго има там. После фенерчето ми освети нещо бледо. Покритата с мръсотия ръка лежеше с дланта надолу и полуогънати пръсти, а тънката китка и предмишницата се подаваха изпод шкафа.

— Няма следи от кръв и обезцветяване — отбелязах, като опрях лице в стената, за да видя по-ясно. — Няма и много признаци на разлагане.

— Значи е там отскоро — каза един от търсачите.

— Е, трябва да е поне от седмица — отбеляза Уилън. — Откакто дойдохме, никой не е могъл да влезе. Но тук е доста студено. Може ли това да я е запазило?

— Не до такава степен.

Притиснах лице към процепа и подуших. Маската ми пречеше, но не усетих по-особена миризма.

— Може би е балсамирана — предположи друг член на екипа. — Или пък да е макет и просто да са я забравили.

— Кой, по дяволите, забравя ръка? — раздразнено попита Уилън. — Освен това в този случай щеше да е тук от години.

— Мисля, че е така — отговорих аз.

Отначало аз също си помислих за балсамиране, но не подуших дори следа от миризмата на балсамираща течност или формалдехид.

Изправих се на крака, отидох от другата страна на шкафа и се опитах да погледна по-добре. Оттам едва успях да различа ръката, скрита отдолу и с вид на обикновена тръба. Свършваше под лакътя. Чист, равен пререз без наръфани ръбове или разкъсана кожа.

— Някой видял ли е мухи? — попитах.

Никой не беше забелязал. Прясно отрязана ръка би привлякла цели рояци, дори тук. За разлика от стаята на горния етаж, тук нямаше фалшива стена, която да ги спре, но въпреки това старата морга беше благословено свободна от бръмчащи насекоми.

Бръкнах в процепа между шкафа и стената и леко докоснах горната част на ръката.

— Не трябва ли да извикаме доктор Парек да погледне? — неловко попита Уилън.

— Няма нужда.

Протегнах се още, хванах я за китката и я дръпнах силно.

— Хей! — изкрещя Уилън.

Ръката се измъкна изпод шкафа сред дъжд от частици ръжда. Разгледах тъпия край, където предмишницата завършваше под лакътя, след което почуках с нея върху шкафа. Той издаде глухо думкане.

— Това е гипс — обясних, като я вдигнах така, че да се уверят сами. — Дори не мисля, че е медицински реквизит. По-скоро е от стар манекен за дрехи.

Уилън взе манекенската ръка и я завъртя, сякаш все още не можеше да повярва.

— Тежък случай на трупно вкочаняване — коментира един от членовете на екипа.

Уилън му хвърли гневен поглед и го тупна с гипсовата ръка в гърдите.

— Много смешно — измърмори. — Следващия път, когато ни извикаш напразно, ще ти я завра в задника.

Тръгна назад през старата морга, без да ме изчака.